В началото на тази година (десетилетие даже) с Веси започнахме един сравнително голям проект. Проект, който като нищо може да отнеме десетилетие 🙂 . Намерихме си и си купихме къща.

От много време си говорим с нея, че най-хубаво се живее в къща. Апартаментчето ни е добро, направено е с мерак и с много любов, но апартамента не дава свободата, която дава къщата. Да гледаш децата как играят на двора, да можеш да излезеш да си пиеш кафето на спокойствие, да живееш в сравнителната тишина на селото, а гората да започва току до двора ти – това за нас е  голямо предимство.

В началото на януари бяхме да гледаме една къща в Казичене. Не че Казичене е супер, ама все пак не е София. Въпросната къща беше с двор около 700 м2, но самата сграда беше… абе беше си направо кошмар. Два отделни етажа-гарсониерки, запусната, искаше буквално да се изрине до груб строеж сградата и да се направи отначало. Дворът, от своя страна, искаше да се изчисти до пръст (имаше някакви стари ръждясали железа от оранжения, провиснали ръждясали телове за простиране, абе сложи малко мъглица и хъхрещи мумифицирани чудовища и получаваш малко DOOM2 обстановка).

Естествено, тази къща я отсвирихме. Човекът я даваше “само за 75 хиляди евро””, но на нас и това ни дойде в повече. Не че парите бяха много (аз мисля, че лесно щях да я смъкна до 60К), просто това не става за живеене. Обикновено си противоречим с Веси, но тук бяхме абсолютно единодушни 🙂 .

След като се прибрахме от Казичене, Веси реши че стига аз съм търсил неща (това аз го намерих, признавам си без бой). Време беше тя да търси. Седна, и за по-малко от половин ден намери нашата къща.

Интересното пък при нея беше, че още като я видяхме точно за 30 мин решихме, че много ни харесва и че определено си струва да отидем да я видим. Когато отидохме там ни хареса още повече. Малкият двор, това което другите не бяха харесали (според брокера) за нас си беше предимство. Защото кой ще ти се занимава с декар двор 🙂 ? Определено не WoW фен като мен. Къщата си иска внимание, спор да няма, но 700м2 двор иска три пъти повече внимание от 200 м2, нали 🙂 ?

Та харесахме къщата, даже много. Последваха тежки преговори, анализи (аз извиках тежката артилерия). Имам късметът да имам първи братовчед, който отдавна е доказан и търсен архитект. Извиках го, той огледа имота, не откри нищо съмнително. Е, не му хареса, но той си ми сподели, че никога не би живял на село. Не му хареса, защото според него цената е леко завишена – с около ЕУР100/м2 спрямо цената за построяване и отвършване. Само че аз нямам нищо против това завишаване, защото аз не мога да се занимавам да строя къща (поне не и сега, в тези години). Аз съм зает човек и ценя много свободното си време. Може да играя през това време, но определено не мога да направя къща. И за това тези ЕУР100 отгоре за всеки квадратен метър за мен си бяха всъщност ценност (защото вземам нова, строена преди 2 г. къща).

След като бате Банко си каза мнението вече бяхме решили, че действаме. Свързахме се с няколко банки, проучихме пазара. Избрахме банка. Засега не съжалявам за избора си – ако на някой му потрябва добър и точен кредитен специалист, готов съм да му препоръчам моят (знаете как да ме намерите 🙂 ). Банката проучи, поиска една папка документи. Ние и агенцията осигурихме папката. Банката я прегледа, изхъмка малко, но накрая одобри кредит с лихва, която ние се съгласихме. Интересното беше, че можеше да преговаряме за лихвата! Когато купувахме апартамента това беше non-negotiable, take it or leave it. Сега обаче явно времената са други.

И така, днес изповядахме сделката. Вече сме горди собственици на къщичка в Горни Лозен. Надяваме се там да сме щастливи. Да си я изплатим без сътресения. И наистина да живеем така, както си го представяме.

Мои снимки още нямам. Имам тези от агенцията, които са правени на обзаведената къща:

А, да! Похвалих банката, но забравих агенцията! Мирела бяха изключителни. От началото до края: отзивчиви, помагащи, неформални. Ненатрапчиви, съвет даваха само когато наистина го исках. Хубаво е, когато работиш с хора, с които си имате доверие. А с Божидар от Мирела работата беше удоволствие.

И на последно място, но далеч не последна по важност… нашата Мария (в случаят обаче: адвокат Желева). Не случайно с нея се знаем вече 30+ години. От началото до края, всеки един документ, всяка една процедура беше прегледата и утвърдена (или оспорена и променена) от нея. Лесно е, когато имаш човек, който разбира нещата в тънкости и можеш да му се довериш на 100%. Благодарим ти, Мим 🙂 !

Ами това е. Сега да ходя да спя. Остава последната миля, след това започваме “освежаване” 🙂 .

Ама че събота се заформи! Интересна в китайския смисъл.

Уж почивен ден, но пълен с важни и неотложни задачи.

На първо място беше подкарването на новия блог на (lady)Вера. Най-накрая тя се нави за нейн си домейн и хостинг. А за мен остана техническата част: регистрация, осигуряване на хостинг, миграция на материала от стария ѝ блог в новия. И междувременно – борба с DNS-а на Мегалан, който (поради моя грешка) 6 часа стоя кеширан грешен NS на ladyvera.net. И сега, разбира се, някои настройки – ето вече изскочи проблем с permalinks – старият ѝ блог имаше такива, а засега на новия ще трябва да го кара с “?p=число”.

Та както казва Вера, ако имате абонаменти към нейните RSS потоци, сега е момента да ги обновите (новия RSS за постове, новия RSS за коментари).

След LadyVera дойде ред на сайта на детската градина, който Веси с толкова много желание и любов направи. Платформата пак е WordPress, но този път си е класическо статично съдържание. Е, има и една празна галерийка, която се надявам с времето да започне да се пълни със съдържание.

Докато аз се занимавах с тези задачи, Веси се грижеше за четирима ни. Мартин от вчера е болен, единият от най-популярните в момента вируси го намери и хлапето сега се мъчи със зверски нос/гърло! Интересно е да чуеш прегракнало бебе… Чакаме утре майка ми да дойде, че ще трябва да оздравява до края на идната седмица, когато с Веси сме си замислили “нещо”.

Следобедът имаше малко WoW. Малко, в сравнение с това което си мислех де. Иначе пак строших един-два часа игра (че може и малко повечко).

Таман си мислехме с Веси, че вечерта ще си гледаме нещо спокойно, и Ангел взе че се тръшна – този път пък той с болки в корема. Дадохме там каквото имахме, не мина. Чайове пихме – не мина. Е, извикахме Бърза помощ. Не друго, ами в този студ навън трябваше да се разделяме с Веси (аз с едното болно дете – в Бърза помощ, а тя с другото – в къщи). А това не ни се виждаше добра идея.

Бърза помощ бяха изключително коректни, макар и госпожата по телефона да беше поизнервена. Отначало се опита да ме убеди, че няма нужда от лекар, но след като ѝ обясних симптомите каза, че “ако желаете, ще ви изпратя лекар”. Е, пожелах си! И лекарят дойде след около 20 мин, което за неспешния случай е повече от постижение в заледена София.

Слава Богу, Ангел си е наред, като изключим че коремът му е поразбъркан. Имам чувството, че това е втория по популярност вирус – този който е със стомашно-чревните проблеми. Утрешния ден ще покаже какво е, но най-много бабата да се окаже с два болни внука, вместо с един… Дано да няма!

Та толкоз за този “почивен” ден. Да кажем накратко – имал съм и далеч по-добри 🙂 . Но това да са проблемите – ще се справим!