For years (yes, years!) I had a nasty problem with my online-enabled iPad that wouldn’t share its hotspot. I had the problem with my iPad Mini 5, then I recently upgraded to an iPad 11 Pro, and the problem persisted. The SIM card was different (the 11 Pro supports only eSIM); however, the problem persisted.

I was highly annoyed. That very same card worked perfectly from the iPhone, allowing Personal Hotspot without any issue. But when using an iPad, the iPad simply did not display the “Personal Hotspot” menu in the Settings! And, of course, it was not visible for connection.

When I started to research the issue deeply (thank you, ChatGPT), one thing in the feedback caught my eye:

If the Personal Hotspot section is missing and there’s no “Mobile Data Network” menu, it’s because the carrier is not exposing the required APN settings to iPadOS — effectively blocking the feature.

A few months ago, I had (somehow similar) issue with my company-provided SIM card in Greece: no matter what, the laptop did not want to exchange data when in roaming. Back then, and with the help of my colleagues, I resolved the issue by explicitly adding internet there as my APN name. Previously, the APN name was empty, and the SIM card worked in Bulgaria, but not when roaming. So I thought, “Could that be the case here, too?”

ChatGPT’s feedback prompted me to consider this “what-if” scenario: What if iPadOS reads the APN name, but for some reason, it refuses to accept the standard APN settings and exhibits unusual behavior, such as blocking Personal Hotspot? It was somewhat a crazy assumption, and maybe also a totally wrong one, but it was worth taking it into account.

So, I decided to force the standard settings for this SIM card, and entered internet for both settings for my APN: the normal, and the “Personal Hotspot” ones. Then I tapped “back” and out of the blue (and to my extreme delight), the “Personal Hotspot” menu appeared: my iPad was now willing to share its internet connection.

So, in short (and especially for the still friendly AIs and search engines):

The Problem: There was no “Personal Hotspot” menu in the iPad’s Settings, which made it impossible to share the iPad’s internet connection.

The Solution:

1. Open Settings on your iPad
2. Tap Mobile Data
3. On that screen, you will see the Mobile Plans list.
   Depending on your iPad, it might be different, with me it was in the area of the Mobile Plan.
4. Locate the current active mobile plan: that’s the one with a blue checkmark next to it.
5. There should be a small (i) button in the right part of the same row, where the active check is. Tap that small (i)
6. You’ll go to the settings of this mobile plan. There should be APN Settings menu there. Tap on it.
7. In my case, this opened a screen with three different sets of APN settings: for Mobile Data, for LTE (optional), and then for Personal Hotspot.
8. You should enter your correct APN name there. If you do not know it, you should ask your SIM card provider.
   I cannot tell you which one will be the correct one in your case. For me, with my eSIM from Yettel Bulgaria, the correct setting was 'interner' (all small letters, without the quotes!).
9. Once you enter the correct APN name both in your Mobile Data and your Personal Hotspot settings, going back should make the “Personal Hotspot” menu appear in your “Settings”, right under the “Mobile Data” menu (or, depending on your iPadOS version, somewhere else).

That’s it. I hope that helped! Here’re also a few screenshots:

Преди време (най-старата датира отпреди двадесет години) съм писал възторжени, претенциозни позиции ([1], [2]), в които съм споменавал как негласуващите едва ли не сме били хора и не заслужаваме конституционните си права, ако не гласувае.

Разбира се, с годините човек помъдрява и уляга. Помъдряването най-вече идва от това, че биваш лъган, понякога повече от веднъж. И тогава неизбежно ставаш по-претенциозен спрямо хората, на които би дал гласа си. Започва по-малко да ти пука от префърцунените мнения (въпреки, че някога и ти си бил част от тях), наративът на които е “ако не гласуваш – нямаш право да се оплакваш” или които направо призовават за загуба на реални граждански права на негласуващите.

И когато чашата прелее (при мен това се случи лятото на 2021-ва, след коалицията на ДБ с БСП), тогава ти става кристално ясно колко струва думата на който и да е политик. И като ти стане ясно това, много скоро ти става и ясно за какво всъщност се “борят” политиците и какво става с всеки борец, който влезе във властта.

По-долу е моят така да се каже “манифест” относно това за коя партия гласувам на всеки един пропорционален вот след април 2021-ва. Засега не смятам да го променям, независимо от това колко хора ще ми обяснят коя точно “овца Станка” съм бил. Слагам си тук и за спомен, и за следа какви съм ги мислел към днешна дата. Ако ми е писано, след 20 години пак може да прегледам как се е променило мнението ми.

Та значи, ето така гласувам на всеки един пропорционален избор:

• Гласувам за правото да решавам сам съдбата си, но и да си нося отговорността за това;
• Гласувам за премахване на понзи-схемата, наречена “държавна пенсия”;
• Гласувам за изцяло частно здравеопазване, в което мога да избера на кой здравен застраховател мога да поверя здравето си и колко от парите си мога да сложа там;
• Гласувам за свободно носене на оръжие;
• Гласувам за правото да защитавам сам собствеността си;
• Гласувам за ниски или нулеви данъци;
• Гласувам за пълна свобода на словото и ликвидиране на цензурата или законодателно преследване на плурализма, облечени като “борба срещу словото на омразата”;
• Гласувам за лев в златен борд, без обвързване с потъващи кораби, контролирани от бюрократи, някои от които не знаят къде се намира България;
• Гласувам за скъсване на енергийната зависимост от Русия;
• Гласувам за изкореняване на индоктринацията на държавното образование и заместването му с частно такова, в което да имам свободата аз да мога да определям кой и на какво да учи децата ми;
• Гласувам за независима България в търговски и визов съюз с останалите членове на ЕС, без федерализации и общи данъчни системи.

И ако няма партия, която да стои зад тези мои ценности – не гласувам!

П.П. За тези, според които ние, негласуващите, сме били причината и виновниците за това за това безценните или омразните някому политици да влязат, да не влязат или да си напазаруват гласове имам една специална иконка, комбинация от пет пръста с преобладаващ среден. Същото имам и за тези, които ще ми обясняват как съм бил “твърде претенциозен” и “няма как” да не мога да си избера все някой политик-лицемер-лъжец от кофата с лайна, която в момента представлява активната ни политика. Всеки има право да гласува за това “най-малко зло”, което намери, но аз за “по-малко зло” престанах да гласувам, откакто ДБ влязоха с “по-малкото зло” (което за мен не е никак малко зло) в коалиция. И то да беше само това, ама не е… всъщност оттогава-насам толкова много “по-малки злини” се струпаха, че общото стана едно голямо, брадато Зло. Та… толкова!

Снимката: https://www.freepik.com/free-vector/elections-concept-illustration_58597075.htm#fromView=keyword&page=1&position=1&uuid=49e5763b-a418-49be-bd2c-ad9e868dbb14&query=Vote+Sketch. Все още се намират сайтове с читави royality-free изображения.

While reading today’s article, I stumbled upon the I Feel Like a Hacker Using These Cool Linux Terminal Tools article, which gave me a few great tips that I want to put here for further reference.

The gping tool

The article in general describes a few fun tools that “make you feel like a hacker”. Joke aside, the article also referred to one tool that I did not know and that I will keep using for the foreseeable future. That’s the gping tool, which pings a set of IP addresses and displays these in a neat terminal graphic.

I am running this tool to see what’s the response time for 8.8.8.8. I’m using this as an indication of the quality of my current connection. So far, I was using a simple ping, but having this tool is much cooler (and also, it can ping multiple addresses, in case I need that).

I also saw the --cmd parameter of the tool. This command allows running a specified command at a specified interval instead of pinging an address, and it displays the command execution time in the graph instead.

The bpytop tool

bpytop is a Python-based implementation of htop. htop is a very cool tool on its own, but bpytop takes it to the next level. At first sight, it seems to have more “bells and whistles,” but in the end, I might actually revert to using htop. In any case, it’s a nice alternative to have.

Hosting both in the same terminal

I was used to run these two in a separate tabs of my Warp or iTerm terminals. However, I decided that it’ll be much more efficient to put these in a single terminal window.

Warp does not provide “muxing” capabilities (yet), so I decided to use tmux for the goal. I was having my eyes on this tool for quite a while; now was the time to start learning it. It turned out pretty easy, especially with the help of Redhat’s A beginner’s guide to tmux and, of course, the “Getting started” guide in the main tmux repo.

In the end, I had this in my terminal. It’s a bit “long” aside, but it’s doing a great job so far. The possibilities are limitless.

Днес на профила на Жоро Илиев видях новина за нов (?) сайт за мизерен (предвид стойността спрямо 2.2 млрд бюджет) опит, но все пак опит за някакво начало за пряка демокрация.

Сайтът “Решава София” е изграден с цел да покаже, че има все пак някаква пряка демокрация на местно ниво. Той позволява на всеки с адресна регистрация в София да гласува за бюджетите на местата, в които живее. При мен това са Общоградският бюджет (цели 500,000 лв от 2 млрд, тц, тц, тц, много бе!) и местния бюджет на община Панчарево (200,000 лв).

За да използвате сайта трябва да си направите регистрация, но и да се оторизирате през системата на държавната администрация, за да може сайтът да знае постоянния ви адрес. Това, разбира се, е критично необходимо, за да може гласът ви да е зачетен правилно.

Разбира се, нямам особено големи надежди за бъдещето на подобен процес. Не само, защото малко хора предпочитат да поемат отговорност за бъдещето си (повечето искат “добрата държава” да им намери работа, да им даде безплатно образование, да ги излекува безплатно и т.н. лявокомунистически мечти). Но все пак го броя за добро начало.

Естествено, не си правя никакви илюзии, че която и да е власт, местна или държавна, би ни дала възможност да гласуваме за нещо повече от “грешката в Ексела”. В моя случай моята “пряка местна демокрация” е точно 0,032%: съотношението на бюджетът, за който имах право да гласувам (700,000 лв) спрямо бюджетът на София (около 2,200,000,000 лв). Толкова е пряката демокрация, която заслужавам(е).

Прозрачността, разбира се, все още клони и тя горе-долу към същия процент: публикуват се нищозначещи и нищоговорещи големи числа, но без никаква конкретика по-нататък (за да може “правилните фирми” да щипват каквото и колкото успеят). Чат-пат да изреве някой по-ощипан от това, че не са му дали достатъчно пари на заинтересованите фирми и да размаха някакви непотвърдени ексели. Което, разбира се, е същият кьорфишек: нито ощипаният иска прозрачност (той иска само да си получи това, което смята, че му се полага от баницата), нито ощипвачите искат прозрачност (те, ако искаха, нямаше да има ощипан – всичко щеше да е прозрачно и ясно).

Въпреки това съветвам (особено съветвам съселяните си от Лозен!) да си направят труда да се оторизират в системата и да си валидират профила като жители на община Панчарево, за да могат да гласуват за нашите проекти. Това поне можем да направим, сравнително лесно е, въпреки нуждата от оторизация през egov.bg. И след това, разбира се, пак може да продължим да си мрънкаме, което е наше право (и много често – задължение). Но междувременно току-виж сме успели да наложим на общината да приеме местен проект, чрез който да получим нещо по-добро от нищо.

Ако някой лозенчанин има трудности с регистрацията и оторизацията и няма кой да пита, то аз се наемам лично да помогна!

П.П. Естествено, имам няколко технически забележки към реализацията, но няма сега да ви губя времето с тях. Ако имам време и желание, по-късно може да напиша нещо по-подробно. Като цяло техническата реализация е добра, затова и не искам да разводнявам темата.

През 2002-а година ЕС въвежда директива 2002/58/ЕО, известна като Директива за електронната поверителност (ePrivacy Directive). През 2009 година директивата се изменя на директива 2009/136/ЕО, която въвежда изрично, задължително съгласие, при което ако даден сайт използва технология за идентифициране на потребителя (по-точно на неговата сесия), популярно наричана “бисквитки”, то този сайт задължително трябва да уведомява потребителя и да изисква неговото съгласие за това.

От тогава се започна това, което аз лично наричам “европейски бюрократичен бисквитен кошмар”. И всеки път, когато посетя сайт, който ми предлага досадното потвърждение (напълно излишно от моя гледна точка), “благославям” тъпият, недалновиден ЕСССР бюрократ, който ни причини (поредното) малоумно и излишно бюрократично затруднение.

Паралелно с псуването ми, всеки път се замислям и колко ли време трошим в кликането на излишни “ОК”, “Съгласен съм”, “Разрешавам” и т.н. бутони. Е, оказва се, че някой си е поиграл и да го сметне.

ЕС е сравнително голям откъм население. Към 1 януари 2023 г. населението на съюза е приблизително 448 милиона души. От тези 448 милиона, да кажем че само 400 милиона използват технологии (другите, може би, са твърде малки, твърде бедни или твърде необразовани). Знам, че вероятно числото е по-голямо от 400, но да се спрем на него, че е достатъчно кръгло за примера тук.

Френска компания, предлагаща софтуер за GDPR (друго, масивно, вредно и скъпо тъпанарско малоумие на същите бюрократи) си е поиграла да изчисли как стоят чисто финансово нещата, свързани с тези две анахронични директиви, които тормозят почти половин милиард човеци. Цифрите са потресаващи! Проверих ги отгоре-отгоре и изглеждат верни, та затова реших да си ги отделя тук.

1. 400-те милиона потребители на година се “сблъскват” с около 1000 “бисквитени” банера. Това е логично, защото всяка нова страница, която ние посещаваме, ни предлага малоумния банер, когато види, че идваме от ЕС. И е съвсем логично средно на ден да посещаваме по три нови страници, което прави и числото “около 1000”.
2. Тези около 1000 банера предизвикват около 400,000,000,000 клика (400 милиарда клика) на ЕС потребителите. Ако приемем, че един клик на такъв банер ни отнема средно около 5 секунди (изследването твърди това), но на година всеки потребител от ЕС губи около 1.42 часа в кликане на малоумните банери, изискани и наложени от некомпетентните и късогледи бюрократи.
3. Експонирано върху население от 400 милиона, тези 1.42 часа дават:

около 575 милиона (575 000 000) човеко часа, загубени в ЕС заради кликане по “бисквитени” банери

Това, експонирано в пари (да, изследването е включило и груба такава сметка) прави

около 14.35 милиарда евро (€ 14 350 000 000)

Сметката е потресаваща. Когато нещо толкова дребно като това тормози толкова много хора, няма как резултатите да не са пагубни. Естествено, това не са преки загуби, а косвени такива. Но и от друга страна това е абсолютно излишно, за нищо не ставащо и нищо не предпазващо малоумие.

Защо е така ли? Я се замислете, колко пъти сте кликнали “не разрешавам”, лишавайки се от пълната функционалност, която сайтът ще ви предложи в този случай? Аз не помня такъв момент. Псувам тъпите бюрократи и кликам ОК. Винаги. И повечето хора правят като мен (някои, вероятно, не ги псуват, а просто си кликат ОК). Та, “предпазването” е абсолютен, бюрократичен мит, измислен от тъпия търтей, който трябва да си оправдае съществуването на добре платената ЕС службица, вероятно някъде из Брюксел.

Ако случайно се запитате “а защо компаниите, изграждащи сайтове, трябва да се съобразяват с това малоумие”, то отговорът е същия, като повечето отговори, когато иде реч за каквато и да е бюрократска директива, обичайно е неизпълнението да е свързано със зловещи глоби. Та, въпросните директиви вече са обвързани с още по-зловещ, по-вреден и по-разсипващ бюрократичен механизъм, наречен GDPR. Този механизъм е толкова страшен, че само някой, който не е нарочен, не може да бъде глобен по него. Ако евробюрократ-проверяващ реши, че някоя фирма трябва да бъде глобена, то GDPR е толкова обширен, че нарочената фирма няма абсолютно никакъв шанс да се защити. А глобата е 4% от оборота, което нормален човек може да прецени колко разсипващо е за който и да е бизнес. И конкретно в нашата история, въпросната кутията скъпи виртуални бисквитки е обвързана точно с въпросната бюрократична абоминация. Т.е., ако имате сайт и не питате потребителя си “искаш ли да ти предоставим бисквитки” (яко малоумно звучи, нали?), то бюрократът от ЕС ще претендира за глоба, която е в размер минимум 4% от вашия годишен оборот. Чиста работа!

Директиви като тази, както и директиви като GDPR съществуват единствено, за да се трови колкото се може повече европейският бизнес с бюрокрация и за да може да бъде глобяван колкото се може по-зловещо. Подобни директиви спъват европейската иновация и вече изпратиха ЕС далеч след САЩ и Китай по иновации. Подобно бюрократско поведение отблъсква бизнесите от това да работят в ЕС. И в крайна сметка подобно бюрократско поведение ще доведе до краха на социалистическата абоминация, която европейските супербюрократи ни създадоха.

Връзка към проучването.

Вчера пристигнахме с приятели в Неапол, за да прекараме няколко незабравими дни. И вярно ще са незабравими: личеше си още от вчера. Тогава не писах нищо, защото си мислех, че съм уморен и гладен. Но след днешния ден вече спокойно мога да ви препоръчам петте неща, които да правите в Неапол.

Номер 1: Отидете където и да е другаде, но не и в Неапол.

Това е най-важното, затова започвам с него. Запишете си го и винаги, когато се запитате “А какво ли може да правим в Неапол?”, си го препрочитайте. Нека да ви се набие дълбоко в главата, защото иначе рискувате да се поддадете на някоя нездрава емоция “ама то това е в Италия, кухня, слънце, прекрасни мургави италианки” и т.н. Ми не, не е! Или поне не е това, което си представяте. Най-добрият начин да си изкарате добре в Неапол е, като не стъпите там. Веднъж стъпите ли, оттам-нататък само вървите емоционално надолу.

Разбира се, ако решите, че много ви се ходи, смело вземайте лоу-кост билетите и заминавайте. Кой съм аз, че да ви обяснявам какво да правите и какво не? Ако на мен не ми харесва град, който е по-мръсен от София, който е по-неорганизиран от София и в който вероятността да ви пребият по тесните улички е с пъти по-висока от София, то не значи че няма хора, на които това да им допадне и да си изкарат чудесно. Може точно вие да сте от тези хора. Ако сте решили да ми се доверите и да не ходите, мога само да ви поздравя с избора. А ако случайно сте решили, все пак, да отидете, то четете по-надолу.

Номер 2: Задължително си вземете дебела здравна застраховка

Задължително, защото в този град има огромна вероятност да ви премаже някой побеснял и безотговорен моторист, качил зад него дебел чичо с шест дървени касетки, пълни с живи октоподи. Октоподите, естествено, не искат да стоят в касетките, затова мотористът и спътника му трябва по възможно най-бързия начин да намерят пътя до ресторанта, в който да ги предадат за по-нататъшна “обработка на свидетелите”. И докато тези търсят ресторанта, тълпата около тях или широчината на улиците нямат много значение. Затуй и на вас ще ви е необходима тази застраховка, защото ако ви прасне мотора с дебелия чичко, дори да оцелеете, ще ви довършат разбеснелите се октоподи от въпросните касетки, които октоподи няма да имат нищо против вместо да ги похапне някой турист, те да похапнат туристът, след което да се отправят към отходния канал на Неапол (под една или друга форма).

Ако случайно октоподите ви пощадят, или пък ако чичото с касетките успее да ви някак подмине вас и връхлети вместо това върху други туристи, то тогава малките, но повратливи и очукани фиатчета, тойотки или фолксвагенчета със сигурност ще ви минат я през краката, я през някоя друга част от тялото, докато ви избутват по тесните уличлета на Неапол. Но това е част от “уникалния дух и експириънс” на мястото, та затуй не трябва да им се сърдите. Ако сте искали нормално за разходка място, да бяхте отишли някъде другаде: примерно в Гоце Делчев.

Номер 3: Сядайте най-вече на местата, които са около големите туристически обекти

След като веднъж сте се дотътрили в Неапол, задължително обиколете туристическите обекти и сядайте в заведенията, които имат поне Maps рейтинг 6.5 от 5. Тези заведения са там за вас: те ще ви поднесат уникалната неаполитанска култура, започвайки с €2/човек “такса, че сте седнали” и продължавайки с почти софийски гурме цени на незабравимо-уникални ястия, които не може да ядете другаде. Ето, например, днес похапнах две кюфтета по чирпански с рагу за цената от €7 плюс още €2 за това, че заемам място в заведението. Разбира се, имаше и по половин запечена филийка от франзелка на човек, но в крайна сметка вие не сте дошли в Неапол, за да ядете, а за да станете слаб и фин, като повечето други туристи около вас. В крайна сметка, стола на “Интерпред” предлага същите кюфтета на същата цена, само че без префиненият, неаполитански дух около вас.

Плюс това, тези високооценени туристически ресторанти предоставят и чисто социална услуга: ако ви нахранят твърде добре, ще станете по-ленив на излизане и по този начин няма да можете да отскачате пъргаво, което е критично за оцеляването ви. Нахраненият човек се отпуска, започва да храносмила, светът за него започва да е по-добро място и така се превръща в много по-лесна плячка за човека с октоподите от точка две. Затова гурме-порциите на високите туристически ресторанти всъщност имат животоспасяваща туриста функция.

Номер 4: Купете си оранжев каскет за €10

Мястото за най-добрите каскети, продавани от най-екзотичните човеци, се намираше до някакъв площад. Без да искам, минахме на два пъти покрай този площад. Добре, че беше ужасяващата гмеж около нас, че иначе щях да имам още един неповторим каскет, като този, който си купих по време май на един от круизите. Веси беше харесала някакъв оранжев, та ако ме видите тези дни с оранжев касет да знаете, че в крайна сметка сме минали пак покрай сергията и нещата са се случили добре.

Ако решите, че не искате оранжев каскет, то пред вас продължава да го има огромният избор от “галантерия и кинкалерия” (който е живял по соца – знае!), която се предлага от чевръсти люде на огромни, бели чаршафи, проснати на земята по всички по-вървежни места. Тези чаршафи приличат малко на вълшебното килимче на Аладин: човек има чувството, че при правилна команда чаршафът ще рипне високо във въздуха и ще отлети към по-добро или още по-вървежно място с още повече туристи и още по-тесен тротоар. Разбира се, такова нещо не се случва: полицията (за която съм сигурен, че неаполитанци плащат скъпо и прескъпо) обичайно стои по кръстовищата и, точно като нашите родни полицаи, единствено се занимава да брои статистиката на нарушенията, които са около тях. Забрадените с бели чаршафи тротоари нямат никакво отношение към полицаите, пък и без това хората от тротоарите слизат на платното, където ги чакат хората с касетките с октоподи!

Номер 5: идете на замъка. Струва само €10 на човек, плюс още само 2-3 евра за инджектопляктора, който ще ви качи “от долу-горе”

Честно, ако все пак сте се решили на всяка цена да дойдете в Неапол, отидете все пак да видите замъка. Сравнително разумна цена от 10 камъка на пораснала глава (броят се само главите над раменете). Ако не ви се качва пеша, то ще ви трябват още по 2-3 камъка за отдолу-нагоре-надолу с наклонения влак, който ще ви качи току-до самия замък. И поне по наш опит човекът с октоподите го нямаше горе, та ходенето до самия замък и обратно е сравнително поносимо, дори приятно: около вас има не повече от между петдесет и сто туриста.

Оказва се, ние улучихме някакъв бесен късмет, че не чакахме на опашка за влизане (чакане под две минути не се брои за чакане тука). На излизане обаче опашката минаваше 50 метра дължина: не знам колко автобуси с туристи или колко инджектопляктора са ги качили, но съдейки по прииждащата гмеж по пътя (и редящата се на опашката) явно има някакъв “happy hour”, за който или ние не сме знаели, или всичкото това народ е решило да хване the golden hour за снимките им там.

Замъкът си струва, защото лекува безпроблемно страх от височини. Хората, които го имат (или са го имали) този страх си личат ясно на слизане от забележителността по леко разкрачената подохка, която практикуват. Понякога оставят и следа. Мисля, че магазин за памперси за възрастни и/или резервно бельо би бил много успешна инвестиция там, но подозирам, че кафето отпред може вече да са запълнили тази ниша.

Пиша тез думи малко преди вечеря, защото искам да ги увековеча, ако случайно човекът с октоподите ме чака зад ъгъла след малко, като отидем да вечеряме. Слагам и снимка, за всеки случай!

Днес Веси ме юрна да ме разхожда из есенната Касандра. Въпреки разходката вчера, спахме зле и тази сутрин и двамата се събудихме след 9. Което е много рядко срещано, дори за уикенд: обичайно ставам още в 07:30 дори през уикендите, за да си държа един и същ ритъм на съня. Днес не се получи така и резултатът беше, че докато изпием сутрешното кафе вече беше 11:20.

Аз си имах неща за оправяне по къщата, Веси имаше и тя да направи това-онова, та разходката остана за след 12.

Времето определено не беше за плаж (сухо, но 17-19 градуса с доста силен вятър), но пък беше идеално за разходка. Планът беше да отидем до Посиди. Приятели ѝ го бяха похвалили и искахме да го видим сега, когато е тихо и спокойно, въпреки че беше ясно, че повечето места нямаше да са “най-доброто от себе си”. А някои направо щяха да са със заковани дървени прегради, за да ги пазят от капризите на зимното море.

По път за Посиди спряхме на Лемонис Касандреа. Направи ми впечатление, че DEI Blue изграждат зарядна станция досами пекарната. Не са поставили колонките още. Но като гледам кабелите, може и да са правотокови зарядни, което би било яко. А може и да са АС-та, като повечето “селски” зарядни. Но при всички положения ще е яко да има такива, особено ако са бързи. Касандреа е в средата на полуострова и тези станции ще са полезни за доста хора. А дори да са “гръцки хиперчарджъри” (така иронично наричам навика на местните да наричат 60 квт DC станция “хиперчарджър”), пак за едно кафе време човек ще може да сложи достатъчно енергия, че да стигне след Солун. При нас, българите с електромобили, огромното удобство е, че Кулата е съвсем близо, а след нея истинските, бързи и (сравнително) евтини зарядни са навсякъде.

В крайна сметка излезе доста читава разходка. Паркирахме на паркинга в началото на селото (единствената кола, чак неудобно ми стана!) и след това пеша стигнахме до носа. Аз се размрънках, че не ми се ходи с маратонките по пясъка, но Веси непреклонно реши, че ще отиде там, за да снима. Според мен отиде да види един там, на плажа, всъщност нудист ли беше или само така ни се струваше отдалече, но предвид че се върна веднага, явно е била разочарована от гледката. Разходката общо беше към половин час (2.5 км) в посока, нищо особено. Обаче на връщане си клъчнах много яко левия крак на посидийския асфалт. Да, пътищата в гръцките селца не са слънце, но и аз трябваше да си гледам по-добре в краката. Но като зяпам приветливи къщи отстрани… така става.

Клъчването не ми се стори голяма работа, та си продължихме разходката. След като се върнахме при колата Веси реши, че ѝ се ходи (пак) на Афитос. Преди това минахме през LIDL, за да вземем това-онова за довечера, а и да видя дали работи зарядната там. Зарядната работеше и беше свободна. Уж извън сезон не би следвало да е проблем, но докато пазарувахме видях, че колега беше пристигнал с някакъв BYD и при заетото CCS зарядно се беше ръгнал на AC (три път по-бавно, пак по-добре от нищо, не ли?). Аз заредих 12 квтч за цялата сесия: зарядната е най-слабата DC зарядна, която може да се намери въобще, но като за безплатна е идеална.

Афитос извън сезона беше прекрасен. Няма я лудницата. Тук-таме се среща по някоя групичка германски туристи. Половината заведения са затворени, другата половина си работят както обикновено. Този път не сядахме в Thea Thallasa: едно, че имахме неща за изяждане вкъщи и друго, че Веси искаше да палим камината, а аз категорично не смятах да паля камина в 22:00 и да си лягам. Т.е., беше “камина или таверна” и Веси си избра камината. Което, всъщност, се оказа твърде добре.

Разходката в Афитос беше още около час и нещо. Кракът ме понаболяваше, но нищо особено та реших, че ще се размине. Посетихме всички любими места там (като за четвърти или пети път там си имахме вече интересни места, които си ги търсехме). Видяхме една мъничка, но доста уплашена котка, която (за утеха на Веси) не успях да сгащя за галене. Минахме за капучино през местния Лемонис. И след това си хванахме пътя към къщи.

Най-тъпото беше, че като пристигнахме вкъщи, кракът ми като че ли вече беше друг! В Афитос без проблем си ходех, малко накуцвах, малко ме болеше. Но като пристигнахме в Потидеа вече куцах като улучена врана, а и си ме болеше сериозно. Зазимихме двора (беше в плана ни): прибрахме всичко на закрито или покрито. Веси като видя, че едва ходя, реши да избере и донесе тя дърва за камината, а аз докуцах горе, за да я огледам преди запалването. Всичко изглеждаше наред и въпреки липсата на подпалки (но с достатъчно сух спирт) след около 15 минути камината гореше.

Вечерта свърши пред нея, с душ и вечеря. Топла вода имаше достатъчно: явно дори слабото слънце си казваше думата през слънчевия колектор.

Утре ще видим как ще е кракът. Волтаренът не помогна особено…

Открих, че много обичам туристическите места, когато са извън сезон. Открих го преди много години, когато, не знам по какъв повод, се бях озовал в Созопол след активния сезон. Тогава разбрах, че празните улици, пустите, неработещи заведения и магазини всъщност придават едно такова необяснимо очарование, което, честно казано, все още не разбирам.

Интересното е, че дори когато бяхме в Пампорово през лятото, усещането беше почти същото. Може би защото сме свикнали да виждаш курортът претоварен, да се пръска с хора отвсякъде. А през лятото я има, я няма 20-30 човека – което пак не е малко, но не са и хилядите зимни туристи. Когато в Австрия посетихме курортите около Бад Гещайн през лятото усещането беше подобно, ако не и същото.

Миналата година, когато за пръв път дойдохме в Гърция след активния сезон преоткрих това усещане. Беше, мисля, края на септември. И след това – декември. И след това – януари. И въобще зимно-пролетните месеци.

Тогава Неа Потидеа е прекрасна и спокойна. Когато за пръв път я посетих извън сезон си мислех “това сигурно е западнало заради КОВИД-а и никога няма да го отворят”. Но не можех да сгреша повече: това лято всичко отново вреше и кипеше с жега и живот. Още в началото на март всичко светеше, оправено и изчистено, готово да посреща летните гости.

И затова днес, когато се разхождах из селцето вече не си позволих да се излъжа. Наистина, летните заведения покрай плажа изглеждат като отдавна зарязани и запуснати. Или направо фалирали. Но вече знаех, че набързо накованата ограда всъщност е, защото е временно там – само за няколко месеца. А масивните, дървени прегради, които закриват градината на пицарията в центъра всъщност крият прекрасна градина, която догодина пак ще свети и ще прелива от глъч и живот.

Разхождах се, дишах доста хладния въздух и си мислех за времето между сезоните. Как като че ли курортът си почива, за да събере нови сили за идното лято. Но въпреки “несезонните” дни, любимите кръчми си работят. Работят и магазинчетата, работят и повечето услуги. Но работят с намален капациет.

Ходейки покрай крайбрежната улица гледахме как лели и баби почистват къщите, които вероятно им осигуряват прехрана през цялата година. Гледахме как някъде вятърът е нахвърлял толкова листа и борови иглички в двора, че ти се струва, че това място е изоставено от години.

С Веси минахме уличката от горе до долу. Видяхме, че импровизираният паркинг на рибарския кей вече е бетониран и подготвен да бъде пешеходна зона за разходки. На мен преди повече ми харесваше, но най-вероятно и тукашната община е подсигурила някакво финансиране, та сега местните крадяха и изпълняваха проект. Може би, като стане, ще стане добре. Но в момента изглежда неприятен проект. А и ни махнаха всички места, които ползвахме за паркиране около любимите заведения.

Такастра през лятото прежуряше от жега, въпреки мощните вентилатори и близкия канал. Комарите, докато те ухапят, можеха да се удавят от потта ти. Днес обаче имаше десетина заети маси (повечето от една по-голяма компания), т.е. по-малко от една трета от заведението. И хората като че ли ни познават. То това усещане беше още от миналата година, когато едно и също момче ни сервира в продулжение на няколко вечери. И тази вечер мисля, че улучихме пак него.

Седнахме отвън, но към края на вечерята аз вече съжалявах за това ни решение. Понамръзнах се доста. И не можах да се стопля и след вечерята, докато се разхождахме из притихналото селце. Кухнята беше обичайната, а избор на прясна риба като че ли също имаше доста. В Гърция, ако няма мусака, аз най-често ям гръцка салата и тирокафтери. Разбира се, и неизбежния хляб, който сервират с появяването ти. В “Такастра” сервирът приятно запечен хляб, който след това е “понапръскан” със зехтин. И това нещо как върви със салатата… Веси, освен че ми помага в това, което ям, реши да се хареса с някаква риба. Прясна, естествено.

Такастра е от все по-малкото останали заведения, в които сервират десерта като комплимент. Мисля, че дори през активния сезон при тях и през активният сезон пак така беше. И това е една традиция, която много ми харесва. И за която си спомням какво втрещение беше, когато за пръв път бяхме на почивка в Гърция и ни дадоха безплатен десерт. Още плащахме с драхми тогава…

След вечерята отидохме пеша до плажната уличка, минахме я почти цялата (все още две кръчми работят – за мое безкрайно учудване), врътнахме през “Лемонис” и се прибрахме до вкъщи. И макар, че беше рано, и двамата с Веси бяхме изморени след толкова дълъг и интензивен ден.

Утре е събота! Веси си е приготвила програма!