С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.
Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).
Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.
На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!
Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.
Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.
Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.
Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.
Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.
Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.
Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.
Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).
Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!
Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча 
), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!
Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.
Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.
След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).
Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд 
)? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!
Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.
До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).
Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.
Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.
Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!
След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера , сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.
И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!
Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.
Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.
Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.
Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо . Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!
След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook .
Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.
И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!
П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут !
Photo (cc) leeds Sackboy
