С Веси от сума ти време чакахме датата 23.03., не толкова заради пролетта, колкото заради това,че за тогава една голяма компания приятели имахме ваучери за хотел “Мургавец” в Пампорово. Идеята беше да караме като за последно този сезон и след това да прибираме ските и да се радваме на забавленията през топлите дни.

Още в петък Цеци ни зарадва, че пистите стават. Аз лично едва дочаках да мине петъка, че да се метнем на колите (пътуването беше вечерно-нощно, защото Веси пести отпуска, че е все на минус, горката).

Пристигнахме благополучно, чекирах се (има си хас!), видяхме се набързо с приятелите и след това по леглата, че на другия ден да сме рано на пистите.

На другия ден почти успяхме да сме първи на пистите. Веси някак успя да навие Марти да остане предиобед на ски-детска-градина и след това с нея и Ангел разцепихме всички червени писти в региона. Пистите бяха леко размекнати (като за сутрин), но се караше прекрасно!

Наобяд похапнахме на пистите (аз не ям, но уважих едно греяно червено винце), след което продължихме. Веси продължи с Марти (т.е., по зелени писти, бавно-славно да се учи добичето), а аз – с Ангел, пак по червените.

Пистите обаче вече не бяха тези от сутринта: мокри, по-труден контрол на ските, аз за малко да се опъна по очи. Не носих ръкавици и добре успях да си поиздера ръката на ледените кристалчета, които съставляваше пистата в този ѝ участък. Като тръгнах да падам, в последния момент успях да се завъртя, и опирайки се на ръце да се предпазя. Трябваше да го приема като знак, но уви… меракът ме накара да искам да продължа да карам.

Следващото пускане стана голяма беля. На червената 4-ка, около 300 м преди края на пистата, изгубих контрол над ските и не успях да направя безопасно падане. Напротив, макар сега да не помня точно какво стана, спомням си зверско изтрещяване на щеката ми в шлема (добре, че имам каска!), след което много неприятно, засукващо превъртане, след това остра болка… и следващите 3 секунди нищо не помня. Опомних се, лежейки на пистата и пъшкайки от болка. Десния ми крак в основата си болеше зверски, всяко помръдване предизвикваше режещи талази от болка.

Успях да се извъртя някак така, че да преча по-малко, след което видях, че Ангел стои до мен и ме гледа доста странно. Още хора спряха, попитаха ме мога ли да продължа и след като потвърдих, че няма да мога, веднага отлетяха надолу за помощ. Ангелчо, разбира се, се въртя покрай мен, аз му обясних че най-вероятно съм се наранил сериозно, но и че няма нищо кой-знае какво страшно, той като че ли не ми повярва много, но се поуспокои и легна до мен на пистата да чака и той. Опитах се да го накарам да иде долу на Малина и да чака майка си, но той категорично отказа.

Аз, от своя страна, се обадих на Веси да ѝ поднеса “благата вест”, тя също се притесни, но пък и тя задвижи чрез Маги (близка нашата близка приятелка, дългогодишен ски инструктор в Пампорово) помощта.

Аз полежах доста на пистата. Направи ми впечатление, че цялата писта като че ли се е превърнала на киша. И тогава осъзнах, че не е трябвало да пресирам толкова нещата, но… някак все късно се сещаме, и обикновено след като стане белята. За мен си беше ясно, че кракът най-вероятно е счупен: имаше всички белези на такава травма. Но все се надявах да е друго.

Линейката дойде бързо. Личеше ѝ, че не е от най-новите, но беше в добро състояние. Момчето не посмя да пипа обувката на пистата, от една страна защото ме болеше доста, от друга защото се притесняваше от външно счупване. А ако има засегнат важен кръвоносен съд, свалянето на ски обувката на пистата може да убие човек, защото на пистата нямат всичко необходимо, за да преборят ефикасно хеморагичния шок. Затова ме шинира със специална надуваема шина и бързо подкара към Студенец, където е медицинския пункт на комплекса.

Пътуването беше бавно, но за сметка на това – мъчително. Сигурно няколко пъти се изпотих от болката, но стисках яко, че детето до мен ме гледаше внимателно, и без това достатъчно уплашено от станалото. Но явно адреналинът си е казал думата, защото даже успях да му се скарам, като се лепна да гледа на задната врата (беше се опрял с цялата си тежест на вратата, уплаших се да не се отвори).

Като пристигнахме следваха още изпитания. Ски обувка се обува трудно, и се сваля трудно. Не ви пожелавам да разберете как се сваля ски обувка, ако имате счупване около глезена… Нейсе, свалихме я! След това ски чорапът… и двамата травматолози, които ме обгрижваха, веднага бяха категорични, че става въпрос за счупване. Вътрешно, без важен кръвоносен съд (отокът беше много малък), но все пак счупване. Мамка му!

Тогава беше момента да се удивя, че медицинския пункт има собствен, портативен рентген. Свикнал съм да мисля за тези места като за потънали в мизерия, но явно това беше оборудвано добре. Не искам да знам как са останалите по света (предвид какви са начините да науча ), но това в Пампорово имаше всичко необходимо за първоначални спешни мерки: апаратура, медикаменти и най-важното: персонал!

Персоналът там беше от двама лекари-травматолози. Баща и син. Бързо ме снимаха (две снимки в два различни плана) и изводът беше, че счупването се лекува с операция. Предложиха, ако искам, веднага да отиваме за Смолян и да го оправяме. Проблемът обаче беше, че трябва да се стои в болница 4-5 дни, а това нарушаваше всичко много сериозно. Едно е да съм в София в болница, друго е в Смолян.

Тъй-като операцията не беше спешна, с Веси решихме да се прибираме за София и да се оперирам там. Тогава хората сложиха гипс (от средата на стъпалото до средата на бедрото, една огромна гипсова “чашка”). Аз помрънках, докато ми слагаха гипса, но си пролича, че са професионалисти и че им пука и за моята болка.

След като направиха гипса, треснаха ми една инжекция против коагулация (образуване на тромби).

Междувременно Веси отиде до Малина да докара колата. Наложи ѝ се да кара ски в дъжд (да, като ме вкараха в спешното заваля дъжд, все едно не можа да подрани 1-2 часа тоя смотан дъжд )? След това успяла да затъне с колата, та я бутали, но в крайна сметка я докара почти до спешната помощ. Аз, на излизане от спешната (вече оборудван с патерици) успях да се дотътря шейната, която бяха приготвили специално за да ме преведе през 15-тината метра до колата. Въобще, като ударя една черта сега: оказва се, че в Пампорово хората са изключително добре подготвени за такива ситуации, и че са човеци! Или поне тези, на които аз попаднах, бяха човеци!

Вечерта, естествено, беше “интересна”. Болки, пъшкане, учене как да ходим с патерица, как да качваме стълби, без да си счупим и другия крак или главата и т.н. На другия ден пак същото, само че този път и пътуване до София. Тъй-като се оказа, че в неделя по спешност може само в “Пирогов”, и тъй-като моят случай не беше от спешните, решихме да изчакаме до понеделник. Отначало бях реших да ходя във ВМА, но после получихме добра препоръка от близък приятел, която ни насочи към лекар от “Пирогов”. Свързахме се с човека и в понеделник в 11:00 “цъфнах” в “Пирогов”.

До сега не бях влизал там. Останах потресен. Ако има място, на което да му приляга “the house of pain”, то “Пирогов” е безспорен лидер за тази титла. Ориста на това място е такава, че там ходим всички с тежки проблеми, понякога видимо шокиращи останалите (напр. имаше две пребити възрастни госпожи, окървавени лица, абе… страшна работа).

Лекарят, с който имахме среща, ни разясни вариантите. Те бяха два. Най-класическият: гипс между три и четири месеца, след това поне месец-два рехабилитация. Риск от скъсяване на крака до 1.5 см.

Модерния начин за лечението на тези травми е с операция за имплантиране на пирон. В костта се слага имплант, който хваща счупените краища, държи ги да зарастнат заедно и след това подпомага възстановяването. Разбира се, НЗОК предпочита да плати евтиния начин и след това 2-3 месеца физиотерапия, отколкото да плати новия, модерен начин, при който след един месец си на крака, а след два и половина си напълно възстановен (това при “стандартна прогноза”, разбира се). НЗОК, странно как, покрива операцията, но не покрива импланта за нея. Все едно можеш да си я направиш без импланта… абе… няма смисъл да говоря.

Естествено, че избрах модерния начин на лечение. Първо, не ми се мисли как ще карам 3 месеца в гипс (а може и 4!), второ рехабилитации и др… остави тази работа! Имплант – имплант. Слава Богу, мога да си го позволя, въпреки че чинно си плащам и за здраве всеки месец. Нейсе, те пък дават лекарства на татко, така че… има някакъв вид социална справедливост!

След като реших какво да правя ме изпратиха за още две снимки, явно тези от Пампорово не им харесаха (на мен си ми харесваха, не можах да разбера , сигурно не съм излязъл красив!). Направиха ми ги тия снимки (електронни плаки! Яката работа!) и като се върнах в кабинета се запознах с другия лекар, член на екипа. Много приятен, млад човек. Въобще и двамата лекари ми направиха много добро впечатление, защото бяха открити, определено много интелигентни хора.

И така, днес се състоя събитието. В МБАЛ “Св. Пантелеймон. Перфектно място, светещо от чистота. Внимателен персонал. Особено ме впечатли приемната лекарка, която ми отдели сигурно над един час обяснения. Какво правим, защо го правим, какво следва и т.н. Успя да ме предразположи, да избие голяма част от страховете ми. Поклон за такива лекари, които все още гледат на професията си не само като “как да направим повече пари”, а и като на призвание. Поклон!

Няма смисъл да обяснявам, че стаите са перфектни. Това някак е “по подразбиране” за тези места.

Около обяд дойде и анестезиолога. И той внимателен, обясняващ и точен. Спинална упойка, ОК. Шубе-не шубе… какво да правим. Един-двама приятели вече ме питаха “мъжко ли ще е или женско”, като чуха за упойката. Шегаджии! Да, ама да знаете, че спиналната е само инжекционна, а тези, с които нашите жени раждат (секцио основно) се правят със специален епидурален катетър, който няма много общо с инжекцията, която получава човек в моя случай.

Около 15:00 “започна сериозното”. До сега не бях стъпвал в операционна, уредите са плашещи! Макар че към края на операцията вече ми беше интересно и ги разглеждах, докато работят, в началото си беше яко шубе. Набързо абокат, след това упойката (брррр!), и след това… половината от мен отиде да се разходи някъде. Предполагам, до “Люлин” и обратно, предвид колко време ме държа изтръпнал.

Докторите си свършиха работата. Малко приличаше все едно правят основен ремонт на трабантче: “Подай ножа”, “подай чук”, “Бургия 30? Не? А 36? Е, дай нея”, чукане, тракане, рязане, пърлене… абе всички екстри. Важното за мен в случая беше, че след епидуралната упойка ми бяха треснали такова успокоително в абоката, че не ми пукаше за нищо . Огледах всички машини, тази за поддръжка на живота и реанимация (беше изключена, макар аз да бях включен към нея), рентгена (як, мобилен ренген, dual screen!), разни други причудливи нещица по стените. И маркучи! Много! Спомних си “старите маркучи няма кой да смуче” на Джендема. Трябва да я пеем скоро пак някъде!

След операцията, още порядъчно изтръпнал, ме доведоха в стаята. И аз се запих да видя кво става във Facebook .

Постепенно упойката отшумя, но засега обезболяващите си казват думата. “Изпих” и три банки с глюкоза. Въобще, гледат си ме добре. А, да, изядох и една салата с пица, което си беше изненада, но повече от нужна, предвид че почти 20 часа не бях ял.

И сега довършвам това. Както виждате, много впечатляващ край на ски сезона. Надявам се обаче да е за последно, защото аз от ските няма да сляза (докато мога), но определено смятам да си взема поука от станалото!

 

П.П. И много ме е яд за танците. Поне три месеца съм аут !

 

Photo (cc) leeds Sackboy

По БГ Радио от три седмици ми проглушават ушите с реклама за “часът на Земята”. Един час време на 31.03. Който, разбийш ли, ще донесе просветление на неграмотния народ, щото той да се сетил, че има такова нещо като Земята.

Тъпо и плоско, като масата популярни еко-инициативи! Лошото е, че еко-инициативите достигат такива висини на тъпотата вече в световен мащаб (от тук и въпросния “час на Земята”).

Аз няма да участвам. И ще обяснявам на всеки, включително и на децата ми, защо не трябва да се хващат на такива фалшиви инициативи. За да могат да мислят и да решават сами, а не подтикнати от реклами по разни медии.

Защото, даже да участвате, на Земята не ѝ пука. Защо ли? Четете по-долу!

Енергопотреблението и енергопроизводството

Енергопотреблението компенсира подобни “важни инициативи” с включване на допълнителни товари, които да поемат освободената от осветление мощност. Електропроизводствената и електропреносната мрежа са изключително сложни системи. Веднъж произведена, електрическата мощност (позната още като “ток” за тези, които участват в инициативата) трябва да бъде консумирана. Или разсеяна. Иначе стават фоерверки. И сериозни бели.

Малко математика:

• За по-просто приемаме, че реактивната и активната мощности ги няма и има само една “мощност”. Ако не знаете какво е реактивна и активна мощност, още по-добре за вас. Та за един час приемаме, че имаме само активна мощност и това е! Смята се по-лесно!
• Да приемем също, че за един час се изключат 700,000 лампи по средно 60 вата всяка. Това прави 42000Квт моментна мощност, което от своя страна прави 42Мвт/ч консумация на енергия, “спестена” за този един “час на Земята”

В България електроенергията се произвежда основно от ТЕЦ и АЕЦ. И двата типа мощности не са като ключа на лапмата у вас, която ще изключвате на 31.03. Това са тежки и интертни мощности, т.е. въвеждането им в експлоатация (включването им в националната енергопреносна мрежа) и съответно извеждането им от мрежата е сложна операция, планира се с месеци и се изпълнява прецизно. Поради тази инертност, тези мощности ще продължават да произвеждат електроенергия, независимо от часовете на Земята, на Меркурий, Венера или дори часът на Плутон.

Ако се появи излишък на мощност, енергопреносната мрежа автоматично компенсира това, като включва допълнителен товар. Най-често този товар са водните помпи на ВЕЦ, които засмукват вода и я качват обратно в язовира. Така поне водата може отново да се ползва за производство на ел.енергия.

Защо часът в вреден

Твърдо смятам, че “часът” е по-скоро вреден. Защото създава у хората чувство, че реално са направили нещо. А те всъщност реално нищо не правят. Освен да слушат реклами как “тази или онази банка подкрепя часът на Земята” (по БГ радио днес). Дори не спестяват въглеродни емисии за този един час.

Давайки усещането, че си направил нещо, ти съвсем реално спираш да правиш повече, защото “ами нали участвахме в часът на Земята, стига ни толкоз”. Защото най-лесно е да си спреш лампата за 60 мин и да изчукаш жената/мъжът например. Или да слушаш “Концертът на свещи” на БГ Радио например.

Ако наистина ви пука!

Ако наистина ви пука за потреблението на ел.енергия в България, не се занимавайте с глупавите, популистки инициативи като “Часът на Земята”. Ето ви няколко предложения, чрез които реално ще помогнете да се намали мръсотията:

• Сменете си лапмите с енергоспестяващи. Да, струва парички. Не е като да спреш лампата за един час, иска да преглътнеш и да дадеш едни 3-6 лв/лампа. И недейте купува от китайските, защото траят по 3 месеца и реално повече цапат природата, отколкото да помагат!
• Научете се кои отпадъци са изключително вредни и отровни за природата. И спрете да ги изхвърляте в кошчето, защото “ами то така по-лесно”. София няма все още завод за рециклиране на отпадъците, а дори да имаше, една изхвърлена в коша батерия трови около 1м² площ. И това е доказано. Една мъничка батерийка. Колко изхвърлихте миналия месец?
  Батериите може да събирате в торбичка и да изхвърляте на специализираните места. Има ги в повечето училища и детски градини, има ги и в повечето магазини. Е, иска допълнителен ангажимент да се сетиш и да ги хвърлиш, ама нали ви пука за природата?
• Лампите! Особено луминисцентните! Както и другия електронен боклук. Особено ако съдържа акумулаторна батерия или друга форма на олово. Всичко това изхвърляйте на специализираните места. А не в коша.

Умишлено не говоря по-горе за разделното събиране. То има смисъл само ако има изграден завод за рециклиране на отпадъци. А за жалост такъв все още няма. Така че сега и да не изхвърляте разделно, няма значение. Всичко отива на сметта, “заедно и поотделно”, както адвокатите обичат да пишат. Но за електронния боклук има преработка и това е най-важното!

Умишлено не говоря и за по-малкото шофиране. В горивата има достатъчно “еко-такси”, с които шофиращите плащат скъпо и прескъпо за удоволствието. За какво се харчат тези пари е друга бира (или бензин?), но така или иначе – еко-такси има!

От вас се иска да направете само гореописаното и ви гарантирам, че няма нужда да участвате в измислени маркетингови инициативи като “Часът на Земята”. И че ще допринасяте за Земата през всичките 8760 часа в годината, а не само през един от тях!

Image (cc by-sa) adria.richards

Седя си в притъмняващата стая след тежкия понеделник и размишлявам. В главата ми е една случка от днес. Сама по себе си случката едва ли щеше да ме впечатли, ако не беше в комбинация с много други, на пръв поглед несвързани неща.

Миналата седмица си купих от Пловдив нови обувки. Стандартни, черни, полу-официални. Защото един от близките ми хора в София напълно основателно разкритикува гумените ботуши, с които се разкарвах насам-натам, въпреки отиващото към запролетяване време. Не че няма да ги използвам тези ботуши и догодина (поне!), но времето вече не е за тях, а и честно казано нямат вид. Като повечето здрави и вършищи работа ботуши, между другото!

Та купих си аз обувките, а днес успях, препъвайки се в мокета в офиса, да отлепя подметката на дясната. Не коментирам качеството (очевАдно е, че има проблем с него). Не коментирам и това, че уж български, пък на “етикета” (който е под петата на обувката) е отпечатано нещо, което много напомня турска запазена марка. Аз така и не се научих да си вдигам краката като хората като ходя, така че имам и аз вина да отпоря частта от подметката на носа. По-важното са две неща:

• Реших да не си търся правата, защото ги взех от човек, който се оказа познат. А и е чак в Пловдив;
• …и срещу офиса има класически занаятчия-обущар. От тези, едновремешните дюкянчета, по 8 м2. В които едва е свряна техниката, която е необходима за ремонта на обувките. И собственика на които е изключително резонен ценово, макар да е груб и недодялан откъм отношение към клиентите. И вечно смърди на много, много изпушени цигари.
  Но въпреки това обичам да правя оборот на това място, защото е спасил не един и два любими чифта обувки. А тези имат всички шансове да станат такива, дори и след една седмица носене само.

Изчаках да стане 14:30 и хукнах към обущаря. Добре, че имам един “офисни маратонки”, които са по-удобни от каквато и да е друга обувка и с които по принцип предпочитам да стоя в офиса, когато нямам срещи или нещо друго (а и да имам). Та с тези бели маратонки прескочих Г.М.Димитров и отидох да дам на ремонт болния калцун.

Човекът я огледа, промърмори “абе на кой му е трябвало това да го лепят там” по отношение на отлепеното нещо и каза, че ще я залепи. Аз му се примолих да я направи до 17:30 и той неохотно склони. Забелязал съм, че много трудно се отдава пришпорването на точно този майстор, но и нямаше много обувки по рафтчетата, т.е. сигурно сезонът не е толкова активен и имаше време.

Денят се изтъркаля и в 17:35 цъфнах, пак по маратонки, за да взема обувката. Човекът беше свръшил перфектна (както винаги) работа. Попитах колко струва и той каза “един лев”. Дадох му два, категорично отказах всякакво ресто. Вижда ми се ненормално в днешна София който и да е занаятчия да вземе за каквото и да е подобна сума пари. Колкото и малко да са били усилията по залепването и наковаването на 4-те пирончета, цената от един лев ми се видя смешно неоправдана.

Както ви казах обаче, човекът е чешит. Запъна се да ми връща един лев, но аз успях да го увещая да го задържи, все едно съм го черпил бира (има ли още бира по 1 лв?). Доволен се завърнах в офиса, сложих си двете нови обувки и се прибрах.

Чудя се защо го пиша това.

От една страна, ще ми се ако някой търси ремонт на обувки в София, да намери тази статия и да отиде в малкото обущарско дюкянче, което е в мазето на блок 89 в “Мусагеница”, точно срещу бизнес-сградата на Г.М.Димитов 16А. Колкото повече оборот има този човек, толкова по-малка е вероятността да се откаже от бизнеса си. И сега не вярвам този бизнес да го издържа, защото работното му време е такова, че издава че работи и на друго място.

От друга страна, (и) днес интервюирах за работа. Последните няколко седмици се видях с много кандидати. И ми предстои виждане с още. Хора разни, някои с добра представа за уменията си, някои със супер-разпънати балони с очаквания. Замислих се за този човек точно срещу моят офис, който оцени трудът си на 1 лв. И за тези, които (като процент ниво на професионализъм в техната си област) доста му отстъпват, но не се колебаят да искат заплащане, различаващо се крещящо от възможността им да допринесат за общия успех.

Не знам дали ИТ нивото е паднало. Или очакванията са скочили. Или и двете. Нямам за цел да се оплаквам и смятам, че всяко интервю ме обогатява с нещо. Няма да се оплаквам и защото все пак успявам да намеря правилните хора. Определено съм обнадежден, защото въпреки че е трудно, хора се намират! И нещата вървят.

Обаче мисълта за услугата, оценена срещу един лев обаче не ме напуска! А дразнещите, мургави “чистници” по кръстовищата се мръщят, ако им дадеш под 50 ст, след като са те изнудили да ти мият стъклото! Добре, че и Шкодата ги мрази и автоматичните чистачки ги прогонват на секундата, в която пръснат върху стъклото, въпреки отчайващите ми жестове отвътре, че не желая досадната им услуга. На тях: 50 ст за 15 сек. На майстора… 1 лв.

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!