Днес за пореден път бях приятно изненадан от услугата “електронно банкиране” на ПИБ. Не знам другите банки как се движат, но засега ПИБ показва че бавно, но сигурно влиза и тя в Европа.

_Какво трябваше да направя:_ Да прехвърля малко пари от една сметка в друга (в два различни клона на ПИБ). E-pay сметката ми беше започнала да ‘изтънява’.

_Защо се впечатлих:_ Досега това отнемаше поне половин ден. След потвърждаването на платежното нареждане винаги трябваше да мине това време, за да видя салдата променени, т.е. преводът реално извършен. Днес обаче, след потвърждаването, веднага видях “Осчетоводен”. Не повярвах отначало, та специално проверих – действително веднага след като съм казал “давай, ОК е” преводът е бил извършен.

“БОРИКА” обаче все още показва старата сума. Това ще да е поради факта, че данните им се опресняват 3-4 пъти на ден, а не са в реално време. Не знам какво им пречи да го направят “както трябва”. Сещам се за няколко потенциални причини: пари, кадърни хора, време и желание, липса на конкуренция. Но думата ми тук не беше за “БОРИКА”.

Един ден ще си отворя истинска микросметка в ePay. Следващият път, когато съм в България. И ще се свърши веднъж завинаги с този “хак” – да ти е необходима картова сметка, за да плащаш електронно!

Днес с голяма радост прочетох от блога на Нели Огнянова (а след това при Пейо и при Йовко), че по препоръка на Европейската комисия предстои разглеждане на поправка в законодателството за авторско (издателско, sick!) право, която поправка ще доведе до __декриминализиране__ на деянието “точене на филми и музика и гледането им без комерсиална изгода за личен кеф вкъщи”.

Ако тези промени минат, Европа ще има голяма червена точка от мен. Официализирането на подобно решение най-вероятно ще доведе до това най-накрая дебелите, мързеливи и лакоми гъзове от разни филмови и музикални дистрибуции да се хванат и да измислят как да дистрибутират произведенията удобно и на справедлива цена. А не да се чудят как да организират поредната акция за сплашване в България, Швеция или където и да е другаде.

Стискам палци. Голямо стискане ще пада, но си струва. Жалко, че процедурата е толкова тромава, но пак повтарям – резултатът ще си струва!

Последният ден от ваканцията решихме да посветим на Aqua Land, аква-парка на Тенерифе. :Веси: много искаше да отиде на него, а и аз нямах нищо против това да е първият ми аква-парк :).

От вторник до петък до аква-парка има специални автобуси. Спират и пред нашия хотел, и са безплатни. Да, но ние не успяхме да се вместим през тези дни, затова трябваше да се оправяме с градския транспорт (“островният” може би е по-точно наименование). Поразпитахме тук-таме и в около 10:30 благополучно се натоварихме на автобуса, който трябваше да ни закара до Costa Adeje, където се намира аква-парка.

Очаквахме пътуването до там да отнеме 30-40 минути. Не бяхме подготвени за час и 20 минути обаче. Автобусът мина през всяко по-голямо селище по пътя, след което най-накрая ни изсипа на автогарата в Las Americas. От там вече започна голямото чудене, защото табела за Aqua Land не намерихме, а около нас – само хотели и лудница. Тръгнахме да търсим някой, който да помогне. На една спирка намерихме местен човек, който с голямо удоволствие ни обясни не само как да стигнем до аква-парка, но и откъде да си купим билети с отстъпка. Накратко: пред аква парка билетите струват €22/човек, а на 600 метра от него, в туристическа агенция, ги намерихме по €18. Не е много, но е нещо – това беше цената на транспорта ни. Не че имахме нужда _точно_ от тази отстъпка, но добре се получи че заедно с упътването как да стигнем до парка получихме и нея.

Пътьом минахме през един търговски център, за който с Веси си обещахме да се върнем и да поразгледаме повече. :Ангел: все още беше без подарък, а това си е сериозен проблем, който не исках да решаваме в последния момент.

Купихме билетите, получихме пак упътване как точно да стигнем до там, и след още 15 минути бяхме пред аква-парка. През цялото време – от тръгването ни до пристигането там времето се канеше да се разваля. И пред аква-парка слънцето вече го беше ударило на сиеста, но за сметка на това вятърът като че ли започваше да става по-силен. Но ние имахме билети така или иначе, а и утре си тръгвахме. Затова решихме да действаме, пък каквото ще да става.

Влязохме, взехме си чекмедже за ценностите (€4 депозит и €2 такса), съблякохме се и след 10 минути вече щъкахме из празния Aqua Land. Заедно с нас се виждаха някакви шведи както и английска група от 5-10 човека. Започнахме с пързалките. Отначало адреналинът ми идваше малко повече, но след едно-две спускания вече бях смел :). И малко понатъртен. На Веси пък и беше студено, но се държеше геройски. Странно, но на мен не ми беше никак студено, дали от адреналина или от нещо друго – не знам.

Не остана пързалка, която да не опитаме. На мен особено ми хареса пързалката с големите пояси, с които се носиш по улеите с бясна скорост (колкото по-тежък, толкова по-бясна :)). Поне 5 пъти минах през тази, и пак не успя да ми омръзне.

Общо-взето “поясите”, както и синята пързалка зад тях ни харесаха най-много. Но Веси държеше да пробва всички, дори скоковете във вода. Аз категорично отказах да скачам от 3 метра, но тя не се отказа и изплющя (буквално). След това имаше солидно червено петно на едното бедро, но нали пробва – това е важното :).

Докато се забавлявахме, взе че заваля. Но поговорката “мокър от дъжд не се бои” важеше с пълна сила. След около 10 минути спря, но ние едва го бяхме усетили така или иначе. Два часа мотаене по пързалките и по едно време съобщиха, че шоуто с делфините щяло да започне. Ние не знаехме предварително за това шоу и дори в първия момент се зачудихме да ходим ли или не, но решихме все пак да отидем – нали затова сме там така или иначе? Отидохме и мога да кажа, че не съжалявам за никоя от 20-те минути, през които продължи шоуто. Бил съм в делфинариума във Варна, но това което видях в Aqua Land не може да се сравни с него. Във Варна си спомням, че треньорите като че ли ги беше страх (или гнус?) да влизат в басейна. Тук шоуто беше наравно изпълнено от хора и делфини, в синхрон и взаимопомощ която преди не бях виждал. В Youtube (разбира се) много хора са правили записи от шоуто, това е най-популярният. В такива моменти винаги съм съжалявал, че все още не съм си купил видеокамера.

След шоуто решихме да си ходим. Ставаше студено, а и идващият нов дъжд не обещаваше нищо добро, освен още повече от преди. Бързо обличане и последни снимки.

Дъждът ни заваля, докато търсехме подарък за Ангел в търговския център. Не какъв да е дъжд, а като из ведро. Опаковали добре всички покупки и техника и наметнати с хавлиите тръгнахме към автогарата. По пътя местните за пореден път доказаха какви отвратителни шофьори са и в крайна сметка до автогарата стигнахме мокри не само от дъжда, но и от водата в канавките.

Късметът беше, че хванахме автобус веднага (всъщност той беше тръгнал, но спря като ни видя да махаме в дъжда). И така след час си бяхме в хотела. Топла баня, малко аспирин за отскок, вечеря. Стягане на багажа и последна кратка разходка.

Почивката вече беше свършила.

Днес по план имахме екскурзия до вулканa Теиде. Аз никога не бях стъпвал на вулканичен остров, какво остава за вулкан, така че настоявах да отидем на тази екскурзия. А и :Веси: се съгласи, макар че в началото не беше особено ентусиазирана.

Екскурзията щеше да ни качи до 2200м, откъдето обещаваха да видим много интересни неща. Аз си мислех, че ще е досами вулканa, но се оказа че за да се качи човек до кратера, трябва да има специално разрешение от местните власти, което едно че не се вади лесно, а и друго че трябва специално оборудване, включително и кислородно такова, защото височината на кратера е над 3700м. С две думи: “мисия невъзможна” за мързеливи любители, дошли за 6 дни да отморят.

Сутринта се натоварихме на автобусa. Бяхме в датска група. Екскурзоводката, местно младо момиче, поне 5 пъти ми се извини, че трябва задължително да говори на датски понеже такава е групата. Аз, разбира се, не можех да имам никакви претенции, но добре че :Веси: беше с мен, за да ми превежда на ушенце. Основното говорене беше в автобуса, така че никак не беше трудно да ми се превежда, без това да пречи на останалите.

До първата спирка автобусът пътува приблизително час. От морското равнище до 1800м. Пътят вие стръмно нагоре, из разни (полу-планински) селища. Екскурзоводката ни обясняваше къде какво произвеждат и явно беше много впечатлена от производството на домати в региона :). На нас с Веси ни беше смешно от толкова приказки за домати.

По някое време пристигнахме на първата спирка – едно плато, от което се виждаше целия кратер на вулкана. Вятърът беше много студен, а и температурите вече бяха доста ниски, понеже бяхме на над 1800м. Поснимахме, позъзнахме и обратно в автобуса – до най-високата точка. На нея се оказа, че има няколко ресторантчета и там спряхме да си починем. Пак снимки, обиколихме ресторантчето, но вътре беше доста запушено (нещо като ресторантчетата, които сте виждали на Шипка). Седнахме отвън, за да можем да дишаме. На Веси и беше станало малко лошо, имаше нужда да си събере главата на чист въздух.

Картината наоколо беше доста лунна. Освен пътя, всичко около нас беше в камънаци, с всякакви дупки от лавата по тях. Всякакви и най-неправилни размери. Всичко това изхвърлено от вулкана някъде преди 200-250 години, когато е било последното му изригване. Растителността беше много бедна (на 2000 метра не може да се очаква каквото и да е), а по сенчестите места имаше сняг. По-нагоре по скатовете на вулкана имаше много повече сняг, от дъжда преди няколко дни, който тук е бил в по-твърдо състояние :).

След кратката почивка се метнахме пак по автобусите и запрашихме към една по-специална местност. Тя е известна с това, че е много красива и има едни специални “изстреляни” нагоре от магмата скални образувания. Когато вулканът е изригвал, чудовищното налягане е разкъсало скалите и парчета от тях са се издигнали като монументи над земята. Отдолу лавата не е излязла, а след това е застинала и тези скали са останали така… до следващото изригване. Местността наистина беше много красива. В непосредствена близост е построен и единствения хотел в областта. Стаята струва около €130 на вечер, което го прави и един доста скъп хотел, по които и да е стандарти.

Разходихме се из тази местност и пак снимахме. Особено интересни ми бяха магмените полета. Там магмата се е стичала и е заляла всичко. Над нея са останали само по-високите части от релефа, както и тези “скални монументи”. След това магмата е засъхнала, създавайки един много интересен пейзаж. Интересно е и да се ходи по него – хиляди, милиони миниатюрни топченца скала покриват тези полета. Не ми се мисли какво е било тук, когато вулканът е изригвал и всичко е било гореща лава. Тези, които са го видяли, вероятно не са оцелели, за да разказват дали е било красиво.

Постояхме около 40 минути на това место. Много хора, автобуси и автобуси с туристи като нас. Лудница. Това беше единственото, което правеше прежияването не особено приятно. Затова пък испанците бяха заградили внимателно къде може и къде не може да се ходи – личи си, че си пазят природното наследство от пълчищата туристи (Канарските острови се радват на около 8 милиона туристи на година).

Това място беше последното, което видяхме от същинския вулкан. След това се натоварихме на автобуса и следващата спирка беше много по-ниско, в заведението El Rancho. Там похапнахме и попийнахме, завъртяхме се из сувенирния магазин, и хайде обратно на автобуса. След още 40 минути бяхме в хотела, уморени но доволни.

Екскурзията беше уникална с едно – релефът, който беснеещата стихия е изваяла там, горе. Такова нещо едва ли може да се види другаде (освен ако не е друг вулкан, разбира се). Предполагам на самия кратер ще е още по-живописно и интересно, но до там не успяхме да стигнем. И едва ли някога бих се навил на подобна авантюра.

Вечерта с Веси си направихме приятна разходка. И още снимки. Утре ни е последният ден. Решили сме да ходим на аква-паркa, дано времето да е хубаво.

Днес по план трябваше да ходим на яхтата Flipper Uno – отложеното от вторник пътешествие. Денят беше слънчев и топъл още от самото начало, така че всички изгледи бяха, че всичко ще е наред.

Веси беше много доволна от слънцето и веднага след закуска изчезна към някой от басейните. Аз се въртях, псувах проклетия хостинг проблем и некадърността на Servage, и се мъчех през Pocket PC-то да им обясня защо traceroute няма да им помогне да оправят проблема “PHP губи връзка с MySQL”. Зарязах ги, оправих се и аз и отидох при Веси на басейна.

Попекохме се, пихме по бира и то стана 13:30. Разходката започваше в 14:05, когато автобус щеше да дойде да ни вземе и да ни закара на корабчето. Аз похапнах, защото знам какво става ако се кача гладен на кораб (става това, че стомахът ми става още по-празен, ако ме разбирате правилно). И точно в 14:05 бяхме пред рецепцията. Автобусът беше адски точен и след 10 минути бяхме пред кея. След още 10 видяхме яхтата да влиза в пристанището, предишната група слезе (2-3 човека бяха порядъчно позеленели, явно все още има вълнение). Веднага след предишната група ни качиха нас, снимаха ни по веднъж-дваж и след 10 минути яхтата потегли. Аз междувременно успях да наснимам сума ти панорамни снимки, селището много красиво се извисява над самия кей, особено много ми харесаха последните вили, които висят над самото море (на скалите, на около стотина метра над морето). Страхотия, не ми се мисли какво се иска, за да може да си позволиш да притежаваш такова очарование.

10 минути, след като потегли, яхтата беше на рибните ферми, където (логично) се очакваше да има поне няколко делфина. Гадините обикалят фермите, защото са гладни, а там има доста риба :). Екскурзоводката обяви някаква награда за който видел пръв делфин, но ние така и не разбрахме как точно успяха да определят този късметлия (а и каква беше наградата), защото делфинът първи го видяха поне 5-6 човека. Наистина, около кръглите ферми ясно се виждаше как обикаля един и търси риба.

След като го видяхме, тръгнахме навътре в морето, за да търсим цяло стадо. Делфините ходели в стада по 20-25 глави средно – така обясни екскурзоводката. Аз междувременно ? се бях удивил как без проблеми разкаваше едно и също на немски, френски, английски и някой от скандинавските езици (май беше финландски). Не изглеждаше като заучен наизуст текст. А може би просто е била много добър артист. Така или иначе обаче, финландците на борда бяха доволни и очевидно разбираха за какво става въпрос, съдейки по задружната им реакция, когато тя обявяваше нещо.

Докато търсехме заветното стадо на мен успя да ми стане лошо (но не много). Щракайки си скалите, в един момент погледнах надолу да си видя показанията на апарата и това ми стигаше. Веднага си спомних защо (и колко правилно!) не успях да стана летец и станах на крака, за да ми отмине “лошотията”. Тя отмина сравнително бързо, но все пак остана едно такова чувство под лъжичката, защото яхтата доста правеше “нагоре-надолу” по вълните. По едно време един от екипажа, който стоеше с огромен бинокъл на кърмата явно видя нещо, яхтата веднага смени посоката си и след малко наистина застигнахме стадо делфини. Спряхме около тях, те поплуваха около яхтата и изглежда им омръзна – морето беше недостатъчно бурно, за да “играят” по вълните.

Екипажът обаче си знаеше работата. След като 5-6 минути се видя, че на делфините им е скучно и само се подават над водата за да изпуфтят, вземайки въздух, капитана буквално “набузи” двигателите, при което яхтата тръгна със скорост поне два пъти по-бърза от тази, с която нормално се движехме. Водата пред нея завря, а след нея се образуваха нелоши вълни. И резултатът не закъсня, делфините веднага се “заинтересуваха” от тях, тръгнаха да обикалят яхтата и започнаха да скачат през вълните зад нея. Беше наистина интересно, никога не ги бях виждал преди такива, в естествената им среда. Някакси е по-нормално да ги виждаш да правят малки скоци, но доброволни, отколкото някакъв да им свирка в делфинариума, те да скачат по 10-тина метра във въздуха и след това да отиват да си просят рибата. Хареса ми, а и успях да направя снимки.

След делфините ни откараха в заливче, където пуснахме котва и който искаше можеше да се изкъпе, с уговорката да не се отдалечава от яхтата, защото това все пак е Атлантическия океан. Доста хора наскачаха. Веси се реши, не след сериозно побутване и от моя страна. Просто ми се искаше да я видя зад борда :). Затова тя си сложи банските и скочи и тя.

Дълбочината, според екипажа, беше около 11 метра. Това идва да каже, че и водата трябва да е била доста студена, макар финландците (основната част от къпещите се) да се забавляваха доста. Веси поплува 5-10 минути и след това излезе. Зъзнеща, но доволна! Аз пък се забавлявах да я снимам от яхтата, а след това да я наблюдавам как трепери “като циганче”, загърната с жилетката си, понеже не се сетихме да си вземем кърпи.

След къпането дойде ред на паелята. Сипаха по чиния на всеки. Аз моята си я изядох с кеф и мога смело да кажа, че ми хареса! Веси не изяде нейната въобще – оризът бил много разврян, това било, онова било. Нищо, тя губи :). След паелята ни дадоха да пием “канарски ром” (или както там му казаха), което всъщност било бананова алкохолна напитка, смесена с някакъв натурален сок. Пие се от едно мяхче, от което един от екипажът смело наливаше в устата на всеки. Аз пих, но понеже той не знаеше кога да спре, успяхме да опръскаме т-шъртката (това как се казва на български!?). Дано се изпере :). Веси и тя пи, а аз снимах компромат.

След “пиенето” запалихме двигателите и обратно в пристанището. Вече почти не ми беше лошо, храната си каза думата веднага. Някои от хората с нас обаче до край си бяха зле, дори двама “викнаха боата” по едно време.

Пристигнахме на пристанището, там ни чакаха снимките от началото с цена €7 на парче. На мен не ми харесаха снимките, на Веси не и харесаха и снимките, и цената, затова и не си взехме нашата снимка. Така или иначе, задължение нямахме. По пътя Веси се съгласи, че цената е напълно резонна, защото в България аналогичната би била поне 10 лв, някакси тогава 14 лв за Испания е приемливо.

Автобусът ни изсипа обратно около 17:00. Бяхме много доволни от прекараното, но аз малко се бях препекъл и реших да полегна. По едно време и Веси се намуши при мен, за да се топли – по думите и бях много топъл. Е, тя беше студена за сметка на това. Аз явно бях събрал повече от допустимото слънце, та изживявах малък топлинен шок, но всичко се размина за няколко часа – в 19:10 бях готов за вечеря, на която обаче ядох много пестеливо.

След вечеря Веси омрънка целия хотел, че нямало сме да излизаме никъде тази вечер :). Направихме “един тигел” около хотела, позяпахме магазините и се прибрахме. До скалите не ходихме, защото имах да се подготвям за следващия ден. Утре, ако всичко е наред, ще ходим до вулкана! Не точно до самия кратер, за жалост там пускат само след специално разрешително от властите, а и след сериозен преход, който се прави със сериозно оборудване (все пак е 3200м надморска височина). Нашата разходка утре ще е на максимум 2 хиляди “и нещо” метра – не помня точно колко беше. Апаратът вече е изпразнен и готов за утрешните снимки!