Category: Български

Писането с Ум и Сърце

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

750words.com и креативността

750words.com и креативността

750words.com screen crop
(cc-by-nc-sa) David @ Flickr

За какво може да се пише в един блог? Досега не са ми хрумвали много общи идеи, които да помогнат на креативността, когато през деня наистина не се случва нищо, което да я стимулира.

Когато съм на пътуване е лесно. Описваш си деня, слагаш интересни снимки и така се получава сравнително интересно четиво. Какво правим обаче, ако целия ден не се е случвало нищо, което да си струва да се отбележи?
Ако стане нещо грозно или някакъв проблем, пак е лесно. Решаваш да изразиш мнението си и обикновено, когато започнеш да навлизаш в проблема, винаги има какво повече да добавиш.

Да предположим обаче, че става въпрос за обикновен работен ден. Какво правим тогава? Не, че е скучно, но там не можеш директно да пишеш конкретика, особено ако си в позиция, в която работиш с човешки проблеми, които не само, че не са твои, ами и би било изключително некоректно и предаващо доверието на хората, ако започнеш да ги споделяш.Тогава няма за какво “да се хванеш”, че да стане интересен материал.

Навремето бях решил да си отбелязвам теми, по които бих искал да пиша. Да, ама и тема след тема, накрая точките се изчерпват?

Откакто намерих “750 думи” обаче, нещта като че ли идват леко на място. Авторите на тази услуга помагат за стимулиране на ежедневната креативност по много прост начин. Използвайки сайта, и особено вземайки участие в “месечното предизвикателство”, се задължаваш да пишеш всеки ден, редовно, по 750 думи. Това са, горе-долу, около 3 страници текст. Текстовете, които пишеш, са си за твоя лична употреба. Единственото нещо, което сайтът ти брои, са думите. Дори няма смисъл да са смислени думи, важното е да са 750 и повече. Ако искаш мамѝ, ще измамиш себе си, на никой друг не му пука. То си е за теб: ако не го използваш по предназначение, по-добре спри да го използваш (и да си плащаш за това).

Ако обаче го използваш и действително пишеш по теми, тогава се оказва, че постепенно, след няколко седмици употреба, започваш сам да си намираш лесно теми, по които да пишеш. Поне при мен така се получава, засега.
Използвам “750 думи” от приблизително два месеца. Първият месец е “пробния”, през който можеш безплатно да оцениш дали ще ти се отрази добре подобен инструмент. След него вече започваш да си плащаш. Цената е напълно поносима, USD5/месец. Ако се погледнат често задаваните въпроси, то става ясно и какво точно, как и защо сайтът изисква от потребителите си.

Ако правилно си спомням, тази услуга е семеен бизнес, което ме кара да се чувствам още по-добре, използвайки я. И поне при мен върши работа, затова мога да я препоръчам на всички, които (като мен) понякога изпадат в творчески запек.

Почивката на круиз

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.