23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.