Вчера изпратих :Веси: и :Ангел: за България. И вече един цял ден съм ерген.

Не мога да кажа, че ми харесва! Скучно и тихо е. Добре, че този път е само за 4 дни.

Как ще карам целия Юли – тепърва ще му мисля…

Както си личи от заглавието и от липсващите 4 дни в блога – беше доста тежка седмица. Досега не ми се е случвало да седна на стола в работата и целия ден да премине забързано, задъхано, без да има време за много разговори с приятели и особено без да има време за четене на другите блози и за писане в моя.

Причината беше, че освен нормалните работни задачи (“съпортаджия”, какво да правиш) идва[ше] и нов deadline. Всичко вреше и кипеше, докато не се разбра как изведнъж този срок беше преместен с месец и половина. Това му е хубавото човек да е мениджър – техническите екипи (ние) се гърчим да не изостанем и ден, и точно сме успели когато идва решение “отлагаме с месец и половина”.
Усещането да си прекаран е прекрасно… след като му свикнеш!

Иначе тоз уикенд отдадох финансовата си почит към Heroes of Might and Magic. Обзаведох се едновременно и с 3-та, и с 4-та версия на игрите – едно скромно “благодаря” за всички приятни моменти, които съм имал с тези невероятни стратегии. Бях се зарекъл от много време – когато мога да си го позволя – ще си ги купя. Хората, работили толкова здраво и упорито заслужават това уважение. Още повече, че цената на игрите (като стари такива) вече е много ниска.
След като си ги купих, сложиш HOMM4 и два-три дни се размазах. Подхванал съм сега една XL карта и съм на малко повече от 50% – върви много бавно. Невероятен кеф, и невероятно губене на време!

Днес с :Веси: трябва да свършим малко работа. Един човек чака новини от нас, и е крайно време да ги получи. Иначе денят е хубав – грее слънце, Ангел беше за малко с баба си в градинката, Веси стоя на терасата а аз изпълзях изпод ноутбука, за да направя снимката тук :). Мързелът отново ме накара да използвам малкото устройство, и от “оригиналната” снимка може да се види какво му е максимумът на това странно подобие на фотоапарат. Със сигурност не е предназначен за “сериозни” снимки, но за блогът става. Защо не се бяха сетили да сложат един IR на фотоапарата, или поне Bluetooth 🙁 ? Тогава може би нямаше да ме мързи толкова.

И днес беше поредният слънчев и топъл ден тук. Направо не е за вярване – температурата около обяд беше над 14 градуса. Всичко това на фонът на тукашните ширини малко ме изненадва, но какво пък – знае ли човек какво ще следва? Може да се окаже, че ще имаме топла пролет, горещо лято и меки есен и зима. Макар че последната есен не остави много добри впечатления у мен, пролетта засега е отличник :).

Днес се поразходихме до морето и обратно. Една бърза разходка и пазаруване след нея. Направихме и някоя и друга снимка – крайно време е да кача известно количество снимки в галерията, защото ако не го направя тези дни, съвсем ще ме домързи. Сигурно ще снимаме и в България, но там ще са за друга категория :).

Засега ми прави кеф всеки хубав ден да правя по една снимка с джобната джаджа. Малките парченца, които виждате тук, идват от нея. Само се налага да ги намалявам на 1/3 от “оригиналът”, защото оригиналът не е за гледане :). Ръбест, понякога поразмазан – даже на мен ми изглежда зле, а ако го плесна тук някой професионален фотограф може и под съд да ме даде, ако го види.

Този уикенд беше интересен, защото беше слънчев и топъл. Дано да следват все такива прекрасни пролетни дни – хем по-лесно се работи, хем и животът ти се струва по-приятен :).

Е, вече сме в новата седмица, дано да е лека и успешна!

Стоя си в градинката пред блока и се радвам на слънцето. Днес е страхотен ден, топло е – мисля даже, че е над 10 градуса сигурно!

Сутринта посрещнах на Веси майка и – дойде на гости за 2-3 седмици. Цялото начинание беше малко рисковано – тя беше без телефон, аз знаех единствено часът на пристигане, който българската фирма ми даде и името на улица в Копенхаген. Смешното и жалкото е, че българската фирма (естествено) не беше наясно с точния час на пристигане – автобусът пристигна час и половина по-рано от това, което те ми казаха. И аз ненадейно получих обаждане от Веси (бях излезнал по работа), че майка и е пристигнала и ме чака. И така… отидох, намерих я и я докарахме до вкъщи. Цецо, много благодаря за помощта – страшно улесни цялата процедура. Ако не беше ти, сигурно нервите щяха да са с пъти повече!

След като пристигнаха, пихме по едно кафе, и сега си почивам преди да забия към JYSK. Трябва да купим няколко интересни нещица от там, а времето вече напредва – може би ще отида да ги “ръчна” да действат по-бързо?
Направо не ми се става от приятната градинка. Зелено, цветя, слънце и рехава сянка – само липсват ракиите и шопската салата ;).

Днес е последният от дългата уникална редица почивни дни, които имахме тук. Запразнихме в четвъртък – та до днес. Голям Великден, голяма почивка. Не мога да кажа доколко добре ние с Веси я “усвоихме”, но имаме натрупан ценен опит, а и едни леки маратонки за Ангел :).

Днес шарката докара и температура. Ниска, но досадна – не стигат пъпките, ами и температура мъчеше малкото човече преди обед, че и до ранния следобед. По съвет на лекарите не давахме нищо по-специално (даже не съм сигурен дали Веси му даде от детския Панадол от България). Естествено Ангел никак не смяташе, че това положение е справедливо – не стига, че го сърби, ами и ние не му даваме да се чеше. И той, горкия, използваше всяка секунда през която не го гледаме, за да се чеше по стените и/или столовете – явно основният му зор е на гърба.

Сутринта се обадих в хотела, за да видя каква ще е съдбата на забравените ми неща. Оказа се, че “we do not ship!”, но след като разбраха, че живея в Дания въпреки руско-българското ми име Ангелов, тогава внезапно омекнаха (чак не си повярвах на ушите) и предложиха да намерят някакъв човек от фирмата, с която пътувахме. С този човек се разбрахме да вземат нещата и другия понеделник аз да си ги прибера от техния офис в Копенхаген. Остава само да намеря адресът на този офис, но се надявам за 6 дни да успея да го открия :).

Цял ден се мотах из къщи. Беше прекрасен пролетен ден – слънце, топло, никакъв вятър. Единственото ми излизане беше за 20 мин., когато неуспешно опитах да открия отворен магазин. Нямаше – хората празнуват. И понеже не ми се ходеше до City-то, останахме на банички, които Веси направи.

Днес успях да отметна множеството от натрупаната поща и други дребни задачки, натрупали се докато бях offline за няколко дни. Не беше лесно. Просто не знам какво ще правя това лято, когато ме чакат и по-дълги периоди offline – май просто трябва да се съкратят тези периоди до нула :). Ще търся начини…

Вечерта с Веси гледахме “The Aviator”. Филмът не е за изхвърляне, но не бих му дал многото Оскари, с които го наградиха. Може би затова и забравиха да ме включат в авторитетното жури, определящо Оскарите ;).

Утре пак на работа – най-накрая. Тази седмица предиобедите ще работя от къщи, защото Ангел няма да ходи на градина, а Веси има датски и английски…

Да, утре е католическия Великден :). И поради това на нас ни се събират цели 5 почивни дни. Т.е. – следващият работен ден ще е най-вероятно вторник другата седмица.

Защо най-вероятно ли? Ами защото, макар да има винаги вероятност нещо при някой клиент да се обърка, аз съм в Полша :). С :Веси: решихме да мръднем извън Дания. Защо точно Шчечин, Полша? Ами защото съотношенията цена/време за пътуване/новост бяха в правилните количества.

Преди 2 седмици взехме решение да отидем точно в Шчечин :). Полша е само на 11 часа път с автобус – едно приемливо време, въпреки че сме с малко дете. Цената е много добра, включва повечето необходими неща, а и Шчечин изглежда привлекателно место.

Честно казано, на мен повече ми се ходеше в Прага. Много повече… Но двойния комплект самолетни билети до БГ и обратно това лято си каза тежката финансова дума, и с :Веси: решихме да спестим 200 евро, и “този път” да отидем в Полша. Автобусните оферти за Прага бяха с далеч по-дълго време за път, а и двамата не бяхме никак сигурни, че Ангел ще издържи 23 часа пътуване.

Дано имам време да пиша от Шчечин. И дано има за какво да се пише :). Оказва се, че датчаните ползват екскурзиите от такъв тип за да пазаруват евтино! В първия момент бях потресен, но след това реших да не ги съдя твърде много и да видим каква ще е тази екскурзия. Определено не отиваме с идеята за “шопинг”, но дано да не се увлечем покрай останалите.

Седя си в тъмнината и слушам звуците от съседната стая. Там Ангел, Веси и майка си запълват остатъка от вечерта, след като всички заедно хапнахме.
Аз дойдох тук, в стаята на детето, с мътната мисъл да си полегна и да си поспя, но направих грешката да си взема и компютъра, и да видя кой така усилено мига на моето ICQ.

Оказа се стар приятел, който не бях чувал от “последната” вечер в София. И сега, докато пиша тези редове, разговорът ми с него продължава. Мислите ми се върнаха тогава, в онази септемврийска вечер, точно преди да запаля колата с последния багаж и да отпраша към Пловдив. В колата се намираха моите неща от бюрото в ОБС, поне тези които си струваше да задържа. Знаете как е – вземате един кашон от принтерна хартия и започвате да го пълните… и след това си тръгвате с него. Класика, като от някой филм (американски). Само дето ние не работим все още в cubicles.

Въпросната вечер седнах с “натуралните” ми приятелите от София. Не че в ОБС не оставих много приятели. Но повечето от тези, които останаха там, бяха “пловдивски” приятели – хора, които по един или друг начин аз свързвам с Пловдив. Това последно събиране беше с хората, които по един или друг начин за мен са свързани със София. Радко, Сашко, Шефа (артистичен псевдоним само, слава Богу не ми е бил шеф никога), Вили, и останалите приятели(-ки) на горепосочените.
Говорихме си глупости, бъзикаха ме за нерадостната съдба, която ме очакваше. А аз си мислех за тях, за ОБС, за София и за всичко, което остава зад гърба ми. Естествено – беше ми мъчно. Но до тогава толкова пъти би беше било мъчно, че бях свикнал с мъката, и с болката. Което между другото се оказа добър тренинг за бъдещето. Тогава ми беше и мъчно за това, че Веси не успя да дойде на тази среща.

Четири години в София. Толкова съм изкарал засега. Четири трудни, студени, софийски години. Хората по-горе бяха тези, които правиха годините да не са чак толкова студени. Тези хора още са си там, може би не точно в този състав (някои приятелки не са вече приятелки, а жени, годеници, чужди и т.н.). Ядрото обаче е там, и това е най-важното за мене.

Стоя си в тъмното, чатя си със Сашо, и си мисля. Сашо ще си сложи ЛАН. Най-накрая, да… Радко вече има ЛАН, но моята несериозност е ужасяваща – просто не го търся, за кой ли пореден път изпитвам търпението му. Моето спане съвсем отиде, защото вече е 20:30, а ако заспя сега, по-добре да не се будя, че след това ще посрещна утрото.

Разпокъсани мисли… може би защото прекъсвам, за да напиша поредния ред със Сашо. Надявам се да не се чудите “какво му става на този”.

Скоро ще ви напиша някои мои мисли за свободния софтуер и за неговите почитатели. Няма да са много приятни – обещавам ви! Но поне за мен ще са верни. Ще ги напиша, защото не издържам вече. Трябва да знам – аз мога ли да съм част от общността на почитателите на СС, или съм “идеологически неправилен”… Защото свободата си е свобода, но изглежда свободата на мисленето не е много свобода – в който и да е свят, който има своята религия. Ще пиша, друг път! Ако ми стигне желание… и смелост. Защото има много хора, на които държа там.

Замисляли ли сте се някога за дефиницията на приятел?

Май горе се събраха въпроси за цяла седмица размисли, и постинги. Дали?