Вчера бях да тествам Ioniq 5. И си тръгнах широко нахилен и с ясното съзнание, че въпреки донякъде приключенския дух, който подобно решение съпътства, най-вероятно следващият ни семеен автомобил ще е точно този.

Първо да кажа едно “благодаря” на Хюндай: не очаквах, че тестовото им шофиране е толкова удобно за клиента. Досега имам опит само с това как Волво правят тяхното. И тук очаквах нещо подобно (търговец до мен, който да ми казва “сега завий там, сега завий от тук, да видиш това”). Което някакси е логично: колата си е тяхна. Хюндай имат много по-свободен режим: след като подписахме документите просто ми дадоха колата за един час и ме оставиха да я “усетя” така, както аз имам нужда. И аз направих точно това: разкарах се из града, тествайки колата в различни обстоятелства, но и свърших работа, която така или иначе имах да свърша. Естествено, качих се и до Лозен, за да я покажа на Веси. Въобще – много добър тест ми се получи.

И преди съм гледал и съм си представял как би било шофирането на подобен високотехнологичен автомобил, но това, което усетих с Inoiq 5 надмина очакванията ми. Аз си мислех, че ще е нещо подобно все едно карам сегашната кола (защото и тя има 40 км на електричество), но нещата бяха много по-различни. Мога да ги обобщя така:

На първо място, чисто електрическата кола има много по-различно поведение от това, което си представях. Тя си дава цялата мощност, когато е необходимо да “натиснеш”. При PHEV подобен kick-back винаги е предшестван от подготовка: или трябва да превключа на “S”, за да кажа на колата “скоро ще имам нужда от пълната ти мощност”, или трябва да набия докрай педала и да изчакам две-три секунди, докато развърти и е готов да “поеме”. Аз свикнах с първото, защото ми се струва по-щадящо за двигателя, а и така аз самият се подготвям. Не знам за вас, аз мразя да изпреварвам, още от млад шофьор го мразя. Най-опасната маневра на пътя. И обикновено винаги се налага при “по-интересни” условия: планински път или път с по-особени условия на шофиране (да речем, снеговалеж или по-силен дъжд). Не, че не го правя – правя го, ама не ме кефи. И затова имам нужда от “подготовка”. А и тази подготовка изключва резки маневри или необмислени решения. И затуй по-добре да изтърва удобен момент сега и да изчакам следващия, отколкото да направя нещо необмислено и с фатален край. Може да ми се смеете, ама това съм си аз. Дано не ви се налага да пътувате зад мен и да ме чакате да рискувам с изпреварване.

Ioniq дава идеалното самочувствие, което изпреварващ може да има. И в този смисъл е леко по-рисков, ако си склонен да поемаш рискове при изпреварване. Но пък когато го “натиснеш”, наистина получаваш обратно, и то почти веднага. По книжка автомобилът стига от 0 до 100 км/ч за 5.2 секунди, което означава, че при 60-70 км/ч движение, “kick-back”-ът при него дава една много солидна пъргавина за изпреварване, която комбинирана с ниската база (батерията си тежи и натиска колата надолу) и с 4х4 задвижване (стабилност при изнасянето) го прави подходящ за хора като мен, които гледат да изпреварят колкото се може по-бързо, ако въобще решат да изпреварват.

На второ място, по-високият клас автомобил. Досега най-високият клас кола която съм карал по-продължително, е бил един Мерцедес С-клас, който бях наел в Дания. Е, може да броим и Фремонта, който беше отлично оборудван SUV, но от марка, която все пак е “по-народна”. Шофирането на Ioniq 5 няма нищо общо с Fremont-a. Хюндай гледат на тази марка като конкурент на Ауди е-трон. И май са постигнали точно това, поне що се отнася до “нетренирано дупе” което моето. Не съм сядал в е-трона (Павката може да каже повече вероятно), но шофирането тук си беше съвсем, съвсем различно от шофирането на по-ниския клас автомобили. Е, то и цената е доста по-различна, но поне усещаш автомобил, за който знаеш защо плащаш по-големите пари. Максимално оборудваният Ioniq 5 има улеснения, които се усещат значително, когато седнеш в него.

Обратно в класа SUV, макар и с по-малък автомобил от седем-местния Фремонт, си е приятно усещане. Това, че стоиш с десетина и отгоре сантиметра по-високо си казва думата във всяко едно обстоятелство, но при мен най-вече ми дава един по-приятен комфорт и по-добро усещане за сигурност. Не знам доколко тези са фалшиви, но когато слязох от Ioniq 5-цата и се качих на моя си Ioniq PHEV пак имах чувството, че едва ли не задникът ми се влачи по асфалта. Е, то и това преминава след 4-5 км, но първоначално си е странно. Това, че 5-цата е по-малък SUV всъщност ще ми се отрази добре, защото предвид това, че би бил основна семейна кола и за градско шофиране (има си хас да имаш електрическа кола и да не я ползваш за градско, за което всъщност са правени) ще е улесняващо. С Фремонта, когато тръгнех да вземам децата от 55-то, имах чувството, че трябва да го мажа с вазелин отстрани, за да се промъква през уличките на “Дървеница”, допълнително стеснени от паркиралите една върху друга коли.

Мога да пиша още, ама и без това стана супер дълго и достадно, а искам да си отбележа и това, кеото не ми хареса. И то е само и единствено едно нещо, но ме накара да се замисля сериозно, преди да махна с ръка и да се навия въпреки него.

Ioniq 5 има един, единствен технолгичен, но много сериозен недостатък от семейна гледна точка: няма възможност за багажник на покрива. Макар Хюндай да твърдят друго, че даже и да пишат в офертата, че е “допустимо поставяне на багажна кутия до 80 кг”, на практика няма произведени лайсни, които да могат да закрепят подобна кутия на покрива на Ioniq 5. Да, багажникът на колата е голям, но в нашия случай, превозването на ски оборудване си изисква багажна кутия. С Фремонта имах огромна такава (11 чифта ски и обувки влизаха, продава се, между другото 🙂 ). Но Фремонта си имаше лайсни на покрива. Айоник 5-цата няма лайсни. Би следвало да може да се поставят такива, но (все още) на пазара няма. Надявам се след време да се появят, въпреки кривото, но пък красиво изпълнение на формата на покрива покрай вратите.

Много донякъде, подобно ограничение може да се компенсира с това, че на Ioniq 5 може да се закачи ремарке. Съвсем конструктивно и инженерно допустимо. Да, супер странно (и грозно, и натоварващо) би било да влачиш ремарке (а и изисква +Е книжка), но от немай-къде може пък да го реши човек. Има симпатични варианти за мини-трейлърчета (1) (2), което за моите условия би било перфектно, но в никакъв случай не трябва да забравяме, че макар и да може да се влачи такова, с разхода на електрическия автомобил ще стане моментално “интересно”! Но както казах: това ще да е решение “от немай къде”. И кутия отгоре също вдига разхода (като е спорно кое повече вдига разхода!), но пък е много по-удобна за слагане и махане. И може да се паркира с нея на нормално парко място, което при ходене на ски си е необходимост.

Разбира се, ако сме четири човека и пътуваме за кратко разстояние (из България), Ioniq 5 позволява да падне “малката” седалка. В този случай може да се побере “пакет” от ски с максимална дължина от 200 см, което практически достатъчно. И, разбира се, още багаж. Но това е невъзможно за случаите на пълна кола (пет човека). Даже четири пътуват некомфортно, ако са “пълноразмерни” хора, защото на задната седалка оставят две по-скромни места. Но и то е решение.

Не (не) на последно място остава и решението с магнитен багажник за ски, един или два, според зависи. И за да можем да си позволим това, ще се наложи да се откажем от стъкления покрив на Ioniq 5, което е невероятно яка екстра! Сега остава и да ни доставят Хюндай Ioniq 5, който да се окаже без панорамен стъклен покрив, но пък с покрив от парамагнитен материал! Не съм проверявал специално, а няма и как. Но пък цената на колата не е такава, че да включва купе от парамагнитен материал. А и видеото от производствения процес си показва желязно купе. Срам ме е сега пак да ходя в Хюндай и да лепя магнитче на покрива, за да видя дали е парамагнитен, а и тъжното е, че в България все още няма кола без sunroof. Та ще поема този риск и определено няма да купувам магнитен багажник преди автомобила :).

Е, накрая, ако говоря за недостатък от моя гледна точка, но определено и цената се явява такъв. Електромобилите са скъпи. “Хубавото” е, че по-високият клас електромобили, като цена, се доближават до цената на съответния нов ДВГ автомобил. Специално проверих това, за да не се чувствам чак толкова прецакан. Цената на горе-долу подобен Хюндай (разбира се, без супер мазното купе и други високотехнологични екстри) е накъде само с 10-15% по-ниска от цената на Ioniq 5.

Ta почти сигурно е, че ще се мятам натам. И сигурно след време ще ви обяснявам колко е яко да се шофира само на електричество, или пък ще ви се оплаквам, как Веси ме подлудява, защото трябва да спираме всеки 200 км за 20-тина минути. Но пък засега хубавата част е, че и на нея много ѝ хареса колата ;).

All images © Hyundai, with allowed non-commercial use

Срещам го все по-често, назидателно и надменно в социалните мрежи: “Ами така ще е, като са/сме пропуснали часовете по физика, химия, математика, история, <сложи пропуснат предмет тук>.”

Срещам го най-често, когато някой (обикновено в публична група) иска да изпъкне с факта, че не е съгласен с “Ганя” (който е описан в поста), и въпростният някой по този начин показва, че той/тя не е пропуснал/а съответният час.

Но Ганя го е пропуснал, и затова следва да бъде заклеймен като тъпанар, който нищо не разбира, но смее да има мнение по въпроса.

Напоследък, съвсем в тон с горещите теми, за които се караме, това най-често се среща, когато се описва някой “Ганя”, който не разбира, че ваксините ще ни спасят от пандемията и съответно не ще да си сложи ваксината.

Затуй се замислих: а дали в “нормалните” държави тамошните “Ганя” са толкова научени, посетили са всички часове и допълнителни подготовки, особено по микробиология и имунология, та затова са избрали да се подчинят на държавния мандат?

Познавайки доста “Ганя” от доста различни държави мога да ви кажа, че според мен и тамошните са си “пропуснали” часовете. Даже в някои случаи са ги пропуснали повече от нас, щото някои неща даже не ги учат в общообразователните им програми. Но как тогава тамошния “Ганя” се подчинява на “Държавника Ганя” и отива да му шибнат “експерименталната” ваксина? (кавичките са напълно иронични, защото от прочетеното къде ли не, но и в реномирани източници като Nature, съм убеден, че ваксината, макар и нова, не е никак “експериментална”)

Изглежда, проблемът не е в общата култура на “Ганя Българина” и например “Ганя Германеца” или “Ганя Датчанина” или “Ганя Шведа”. Според мен проблемът е друг. И проблемът е в “Ганя Управляващия” на съответната държава.

Гледам “Ганя Румънеца” сега е по-зле от “Ганя Българина” откъм “избрали да умрат”. Нищо че откъм процент ваксинирани ония са малко по-добре. Но това е друга тъжна тема. Тук ще продължа безсмислените ми разсъждения за “Ганя Управляващия”.

Според мен причината да не искаме да си шибнем по една ваксина веднага, след като ни казаха как това “сички ше ни оправи” е липсата на доверие. Липсата на доверие от “Ганя Пропусналия Микробиологията” в “Ганя Управляващия”.

Като всичко родно-държавно, комуникационните стратегии на Ганя Управляващия са под всякаква критика. Ама толкова са под всякаква критика, че като се напънат да сготвят нещо по темата, те вместо да сготвят нещо вкусно, което зяпналият Ганя Пропусналия Химия да погълне и да приеме като негово си, всъщност изакват нещо голямо и миризливо, което постига точно обратния ефект: Ганя Пропусналият Химията си казва: “Абе тия нормални ли са, за (чак) такъв идиот ли ме мислят, я да си гледат работата, те тия са по-тъпи (даже и) от мене”.

И някакси този лидерски авторитет, който Ганя Управляващият трябва да излъчва, това чувство за “можене” и “правене” се загубва.

Предполагам сте чували, че доверие се печели трудно и бавно, а се губи лесно и за миг?

Е, тѐ това е положението с Ганя Пропусналия Химията. Той не изпитва никакво доверие, а още по-малко уважение към професионалните или моралните качества на Ганя Управляващия. И не е, щото е недоверчив по природа. Напротив: Ганя Пропусналия Химията е твърде доверчив и доказателство за това са литналите през терасата пачки, предназначени уж за подкуп към Ганя Управляващия.

Но Ганя Пропусналия е доверчив за това, че Ганя Управляващия е винаги готов да вземем подкуп, независимо по каква тема и в каква ситуация. Независимо колко абсурдна е ситуацията. Затуй и летят пачките. Затуй и Ганя Пропусналия по-скоро ще повярва, че някой някъде иска да му метнат 50,000 лв за подкуп през терасата, отколкото някой някъде ще иска доброто на Ганя Пропусналия.

Та, туй е проблема, скъпи търпеливи (щото стигнахте дотук) читатели. Не е проблемът в Ганя Пропусналия. Няма и как да е. Щото ако в една система виждаш, че “всички са грешници”, то най-вероятно грешният си ти. Казвам го в цялото си низвергнато състояние на десен либертарианец, който е грешник в 80%-90% от случаите (“Абе много карат в това насрещно!”), когато има мнение за нещо политическо.

Което може би директно значи, че греша и тук.

Основната снимка към поста се нарича “Obedience” (подчинение). Смятам, че е подходяща за този текст.

Днес бях на протест. На местен протест срещу смрадливият (буквално) бизнес на “НАСЕКОМО” АД. Едно предприятие, което заради смрадта си е било изгонено от гр. Елин Пелин и е решило да се нанесе в с. Лозен, в промишлената зона, която е на пътя между долната част на селото и магистралата.

Този протест, както и повечето местни протести, е координиран от местната ни фондация “Развитие за Лозен”. Фондация, една от основните цели на която е да официализира местното недоволство, когато един или друг самозванец заплашва комфорта, чистотата, а понякога и здравето на лозенчани.

Въпросното “насекомо” е с изключително силен политически гръб. Толкова силен, че буквално за дни успяват за завъртят държавно-общинското корупционно колело така, че да получат необходимите разрешителни, за да могат да започнат организацията на дейността си. За наш късмет обаче местните хора са ги усетили, може би все още навреме, и от там, за по-малко от седмица ние трябваше да се организираме, за да се чуе гласа ни.

А гласът на местните е ясен: в Лозен и в околоята му нямат място производства, които са замърсяващи по какъвто и да е начин.

Насекомите може да са по-безопасни от кариера на 600 метра от първите къщи, но са точно толкова некомфортни и с дългосрочни последствия върху живота и здравето на хората и цената на имотите.

Потърпевшите, някои от които срещнахме на днешния процес, наподобяват миризмата от въпросното производство на тази от екарисаж. Ако не знаете какво е екарисаж: това е крематориум за трупове на добитък. В екарисажите се извършва преработка чрез висока температура на животински трупове и на месни отпадъци. Смрадта, която се носи от тях, е една особена, “лепкава” миризма, от която по съвсем естествен начин на човек му се повдига. И с тази миризма няма свикване.

Мога само да си представя какво би станало, ако на тези им се позволи да започнат замърсяването на въздуха, което се очаква да бъде като резултат от производството. Да, аз лично живея далече от мястото, от където ще идва зловонието, но не мога да остана несъпричастен към очакваната мизерия на съгражданите от тази махала. Защото днес ще са те, а утре – ние.

Тук ще отворя една скоба

Вече чух ехидни, злоради забележки на приятели, че проявявам двоен стандарт. Защото аз бях изключителен противник на протестите, които не позволиха развитието на ски зоната над Банско. Смятах (и още смятам), че ски зоната трябва да се развива, за да може да стане Банко едно приятно място за зимни спортове.

Моите приятели, които днес ехидно злобеят в ангажираността ми с лозенския проблем обаче удобно пропускат да забележат две неща:

1. Банскалии бяха също “за” развитието на ски зоната и против протеста на “зелените”. Всъщност, май си спомням и някой и друг сблъсък (не само на идеи) по въпроса. Но не пазя линкове към репортажи.
2. Протестите се извършваха от паркетни еколози на жълтите павета. Никой от тези протестници не посмя да пренесе протеста си в Банско, защото банскалии щяха да им дадат такъв отпор, че може би щеше да се стигне до по-солиден бой и размирици, при който не бих се обзаложил на страната на протестиращите.

Банскалии са “за” ски-бизнеса. Затова паралел с днешния ни протест не е възможен. Лозен е “против” бизнеса на “Насекомо”.

Затварям скобата и се връщам на лозенския ни проблем с “Насекомо”

В природата има нещо, наречено “симбиоза”. Най-накратко Уикипедия описва симбиозата като “взаимоотношение на определено равнище между два организма, от което те могат да имат едностранна или взаимна полза”. Симбиозата я има както между живите организми, така и в обществения живот. Симбиозата я има в отношенията между мен и съседите ми. Симбиозата я има и в отношенията между местните бизнеси и останалите лозенчани.

Когато два организма не са в симбиоза, но си влияят един на друг, тези отношения вече са съвсем други, Тогава единият организъм с голяма вероятност паразитира върху другия, т.е. вреди му, възползвайки се от това, че по един или други начин се е настанил там. Отношението на “Насекомо” е точно като на паразит, който идва неканен, настанява се и започва да вреди чрез присъствието си.

В общност като Лозен не можеш да се настаниш, ако не си готов да живееш в симбиоза. Не можеш да живееш (или поне няма да живееш приятно), ако тръгнеш срещу местните порядки, срещу местните нагласи, срещу местните обичаи. Имал съм случаи, в които е трябвало да правя (и за някои все още правя) компромиси. Защото не става да се изтърсиш на едно място, и още неогледал се, да започнеш да обясняваш на местния как да си гледа живота. При положение, че той е там десето поколение, например.

Особено ще усетиш това, ако тръгнеш срещу местните хора.

Тръгнеш ли нагло, с рогата напред, без да се допиташ до местните, да правиш каквото и да не, най-вероятно ще бъдеш низвергнат като външна, вредна намеса. А ако пък тръгнеш да разваляш и комфорта на местните, да им пречиш, да ги тормозиш, тогава нямаш абсолютно никакъв шанс. Ни на теория, ни на практика. Лозенското общество има силна “имунна система”, която ще те усети и ще те унищожи. Има вече достатъчно много бизнеси, че и организации, които са си взели поука от това. И на тези от “Насекомо” тепърва им предстои да разберат. Жалко, че демонстрираното тяхно високомерие и политическият им чадър не им е позволило да видят по-далече от носа си, не им е позволило дори бегъл опит да спечелят предварително на своя страна местните хора. Не, че щяха да успеят, защото никой не би искал да живее до бизнес със зловонието на екарсаж, а лозенци познават елинпелинци. Но вероятно поне щяха да намалят загубите си, продиктувани от безумната идея на някой техен висш мениджър да си премести зловонното прозиводство досами пред лозенските къщи.

Сега вече положението е “късно е либе, за китка”.

“Насекомо” има̀ наглостта вчера да заяви, че били изпълнили всички законови разпоредби. Има си хас и да не бяха ги изпълнили: с това връзкарство и шуробаджанащина, която цари из държавната бюрокрация съм сигурен, че са ги изпълнили точно за седмица. Да, част от силните на деня стоят зад тази добре финансирана фирма. Но има неща, които парите не могат да купят. И за съжаление на “Насекомо”, едно от тези неща е толерантността на местните към техния бизнес.

Днешният протест беше първия от редица такива. Аз се присъединих към него, защото вярвам, че на всеки трябва да се даде шанс да поправи грешката си. “Насекомо” все още може да преотдаде парцелът на “ОРТ” на 800 метра от къщите, който са наели дългогодишно на някой друг, който да развива бизнес, несвръзан със смрад. Вероятно ще загубят някакви пари, но нека погледнат на тази загуба като на частен урок по бизнес, който местните им даваме. Защото не тръгваш да строиш екарисаж на километър от селото.

Сигурен съм, че ще намерят чудесен парцел, който ще е на няколко километра (съветвам ги да са поне десет) от най-близкото населено място, на който ще могат да си отглеждат колкото искат ларвите си на мухи и да произвеждат тоновете “полезен протеин”, който възнамеряват да правят. Защото, ако започнем да смятаме колко мухи ще се родят, за да се родят тоновете протеин… поне в Лозен не ни излизат добре сметките!

Да обобщим: “Насекомо” – ВЪН от Лозен!

Накрая, ето няколко репортажа за днешния ни протест:

1. Протест в Лозен: Недоволство срещу изграждане на ферма за мухи – БНТ
2. Село Лозен на протест срещу бъдеща ферма за ларви: Въздухът ще бъде замърсен! – Bulgaria OnAir
3. Жителите на село Лозен на протест заради ферма за ларви, News.BG
4. Лозен излезе на протест срещу бъдеща ферма за лаври, Dnes.BG (следва да се отбележи неграмотността или невниманието на написалия това заглавие, защото Лозен не протестира срещу “лаври”, а срещу “ларви”)
5. Жителите на с. Лозен на протест заради ферма за ларви, Actualno.com
6. Жителите на Лозен излязоха на протест срещу производство на старт-ъп с френски собственици, Дневник
7. Жители на Лозен организираха протест срещу фирма за ларви, Нова
8. Жители на село Лозен протестираха срещу ферма за насекоми, БНР
9. Лозен се вдигна на протест срещу ферма за мухи, Труд

Писали ли сте отговор на литературен въпрос? Аз, признавам си, съм писал доста такива. По мое ученическо време “отговор на литературен въпрос” беше един от начините да направиш писмен изпит по литература. Не по български език. По литература. Българският език беше изучаване на езика и всичко “техническо” около него. Българската литература е изучаване на творчеството на българските писатели и поети.

Четяха се произведенията. Четяха се и литературните анализи покрай тях. Даже понякога по-важно беше да си прочетеш (и разбереш, и научиш) литературния анализ, отколкото да прочетеш и разбереш самото произведение. Просто системата беше такава: не награждаваше постижения, а награждаваше способността да създадеш (временни) знания по определена тема.

Строгите учители по литература изискваха мнението ти да съвпада с мнението на съответния литературен критик, който е любим на учителя или на написалия учебника. Може би това им го изискваха от Министерството на Истината. Но при такъв учител, ако се опиташ да бъдеш креативен и да имаш свои тълкувания на произведенията и проблемите, които авторът развива, най-вероятно ще “закръглиш” една двойка на изпитването. Още помня много близък човек, който получи “Позор (2)” на класната си работа. Че не беше учил – не беше. Но понеже не беше учил се опита да даде свое тълкувание на произведението (даже не помня кое беше то, той сигурно помни). Съответно независимото и разкрепостеното мислене беше уважено с нов “прочит” на оценката “слаб (2)”. Но такива бяха времената, “всички правеха така”, нали?

Та, да се върнем на отговора на литературния въпрос.

За да напишеш отговора на литературен въпрос трябва да си прочел и научил критиката. Или да препишеш от критиката. Може да опиташ да прочетеш произведението, да слушаш в клас. Също и да си водиш детайлни записки: това също много помагаше, защото ти си записваш точно това, което учителят би очаквал да му изпапагалиш на класната работа, например. Но при всички положения слушането и четенето на критика помага, за да може да “отговориш” на литературния въпрос.

Днес си мислех колко тъпо се чувствах, че трябваше да уча точно по този начин. И точно тези неща.

Аз много обичам да чета. И съответно чета много. От малък. Първите си книги зачетох на шест години, когато родителите ми се опитваха да ми предадат любовта към четенето. Мисля, че успяха. Четях навсякъде: в тоалетната (да, гадно, ама това е положенеито), като ям (може да се каже, четях и на входа, и на изхода на храната), като пътувам, преди да легна, след като легна (“заспивай, кое време е, хайде!”). Е, не винаги четях това, което “трябва”, но и от малък съм си по-скоро послушко и изпълнителен, та и това, “което трябва” четях. С отвращение. Например, чел съм “Война и мир”. Пълната версия. Два тома, над хиляда страници. Половината – на френски. Защото не знам на кой социалистически умник му беше хрумнало да отпечата цитатите непреведени на френски, а да ги преведе под линия. И гледаш някакъв монолог на героя, който е три страници, след това бележка под линия, която е страница и половина със ситен шрифт и представлява превода на този монолог. Тъпо, та дрънка. Но социалистическа реалност – толкова са си можели тогава, явно.

Литературата на “високите класове” (след седми) почти разказа играта на тази моя любов към четенето. Не заради друго, ами трябваше да се чете и “критиката”. “Какво искал да каже автора”, погледнато през призмата на мастит литературовед, който е бил натоварен с тежката задача да направи мозъците на комсомолците на правилни, еднакви правоъгълници, които да влязат в калъпа на Партията – майка. И това беше лошо. Погледнато от днешна гледна точка, това е направо престъпление. Но пък и днес изобилстват различни форми на натиск към всеки от нас да се автоцензурира.

Например, аз си налагам да употребявам “ром” вместо “циганин”. Е, понякога и казвам и грубата дума “мангал”, което си е направо расизъм (щото, нали, има цвят в думата). Но понякога и псувам като каруцар – никой не е перфектен.

Опитвам се да се автоцензурирам и в много други случаи, най-вече на работа. Там, където има сблъсък на култури. И там, където знам как е “правилния говор”. Неслучайно някъде го наричат с (неполиткоректната) дума “новговор”. Вече има цели вериги от НПО-та в световен мащаб, които се занимават точно с това: да формират нашия “новговор” така, щото да говорим стерилно, без шанс да обидим някой по пол, раса, или каквото и да е друго. Малко като онзи виц, в който забранили на умните да мислят, за да не се обиждат глупавите. Дано все още да е виц.

Но да се върнем на отговора на литературния въпрос. В крайна сметка (и тук ще се учудите, вероятно) си мисля, че тази цялата дивотия тогава в крайна сметка ни учеше и на полезното умение да четем с разбиране. Не директно. Не можеш директно да учиш някой да чете с разбиране. Това не е като да управляваш автомобил, примерно. Започваш да се учиш да четеш с разбиране тогава, когато започнеш да даваш “пауза” по време на четенето, за да смелиш това, което току-що си прочел.

Ако не даваш пауза по време на четенето и не се замисляш, то прочетената информация се хлъзга по мозъка ти и ако остане нещо в теб, то ще остане запомнено най-вече чрез емоцията: ще запомниш това, което е провокирало твоята емоция. Но голяма степен от прочетеното ще бъде пропуснато. И ако не прочетеш същото пак – ще бъде загубено.

Ей затуй си мисля, че би било полезно в учебниците да има знаци: “Спри! Помисли тридесет секунди над прочетеното току-що”. Да, в учебниците има въпроси (най-накрая), които би следвало да накарат младия мозък да се опита да разбере прочетеното, но… чел съм ги тези въпроси и мисля, че съдържанието им е доста “постно”. Или поне гледайки моя тийн как се отнася към тях си мисля, че не могат да го провокират да мине в тази толкова полезна фаза “четене с разбиране”.

Затова мъниците сега гледат повече видеа. И се учат от тях. А аз, старецът, като ми попадне видео за (примерно) Python, трябва да си го слагам на пауза, защото имам нужда да пробвам това, което току-що съм чул, за да го разбера.

Явно младите са по-добри от нас в способността си да поглъщат информация. И след това да я използват, за да създават бъдеще. Защото днес май никой не пише “отговор на литературен въпрос”, а светът продължава да става все по-добро място.

It’s already been 18 months since we moved to work from home for just two weeks and then go back to the office.

It was in my previous-to-previous company. Good times.

Now, eighteen months later, I’m thinking how much I’ve changed from that perspective. I still bitch with good friends or two, fellow managers, about how great it would be to have a running office where we can see our whole team at least a few times per day. But the more I think, the more I convince myself that I’m lying (to myself, too) about how happy I’d be if we go back to the office. Regularly. For a few days a week.

Having people around is excellent. These eighteen months taught me that it’s not just excellent; it’s critical for everyone’s success there.

Yes, we can Zoom (or Teams, or Hangout) five times per day. We can show dashboards, and we can discuss until we drop dead under our standing home desks. We can make fun with our pets, kids, or wives, who walk in our rooms barking, or playing, or half-naked (in this matching order, I hope).

Yes, all that above cannot replace in-person brainstorming or talking about work, or just sharing funny things, which happened during the weekend. We need that from time to time.

But any employer should be super-careful if they try (or dare?) to add a mandatory in-the-office requirement to their “new normal” work rules.

I am not sure that I’d be ready to accept such rules unless, of course, I’m hard-pressed by other reasons. I mean, I should have damn good reasoning why I should work in such a schedule. E.g., no one else would take me, or they’re paying me a butt-load of money, or . But in normal circumstances, in today’s super-hot employment market, I doubt I’d accept an offer, which would require me to be present at the office “every Monday, Wednesday, and Thursday,” for example.

And this is me! Senior manager, and as well (almost) senior citizen. The people, who’re at the cutting edge of software engineering technologies, and who’re like twenty years younger than me will just laugh if an employer tries to get them to stay at work following such a schedule.

Yes, things have changed. Many people in IT will never consider a job offer without total work-time flexibility. I won’t either. I am just saying.

Yes, it will require learning how to work in a new way. It will take time. It will cost money. But in the end, we will know how to do it.

We will learn how to synch up with colleagues on which day we’d like to sit together and discuss in person the challenging issues.

We will learn which issues we can discuss online and which topics we must brainstorm in person.

We will also learn which issues do not require discussion, but just someone from the team to sit down, think, propose/evaluate/showcase, and then call for a mutual decision.

I doubt offices will ever “die.” So far, every single company needs this “focal physical point” of their business. There’re a few exceptions there, but the count is so low it just (still) proves the main point: the companies need physical representation, just like we, the people, (still) have physical bodies.

But the work rhythm already changed. For better or for worse, knowledge workers will not return daily hanging in traffic because they need to go and “do” eight hours at work.

Тези дни пак дойде време за подкрепа на партия, която смятам, че трябва да участва в изборите и в опозицията ни. Освен да отида на крака и да се подпиша, имаше го и варианта да подпиша заявлението с квалифициран електронен подпис. Заявлението беше на PDF, а аз бях със служебен MacBook Pro (13-inch, M1, 2020), на който имаше инсталиран MacOS BigSur. Подписът ми е Borica B-Trust на с Gemalto четец. И всеки път конфигурирането му под MacOS ми е било кошмар.

За предишните избори (които бяха преди два месеца) не успях да се подпиша, защото тогава не успях да конфигурирам подписа. И ме домързя да ходя на крака. Вчера опитах пак и на втория път чудото се случи: успях да си подкарам електронния подпис, не само под Firefox и портала на НАП, но и с Adobe Reader така, че да успея да подпиша документа. Първо:

Инсталация на КЕП за работа с НАП и др.

Тука ще си опиша (за мене си и за поколенията) как успях да го подкарам и под Firefox (за работа с НАП), и под Adobe Reader (за подписване на PDF-ите), че бая по случайност ми се стори. Видеото, което намерих, беше от 2016-а, и не вършеше особена работа. А аз, веднъж като подкарах Firefox, реших да пробвам същото и с Adobe и взе, че се получи!

Значи, на първо място, без Firefox нещата с НАП няма да се получат. В момента на писането на този материал този браузър е един солиден файл, около 130MB. “Разпънат” на компютъра е около 350MB.

За подписване на PDF-и при мен без Adobe Reader също не стана. Трябваше да инсталирам и това нещо. То пък е едни солидни 950MB, които все още ме втрещяват с обема си и се чудя какво толкова са навряли разработчиците вътре. Вероятно са си сложили и малка пакетирана версийка на Windows Vista, за да не е твърде бързо приложението… знам ли!

След като инсталирах и двете, пак с известно ровене намерих този PDF с инструкции от сайта на Борика (който най-вероятно по някое време ще изчезне), от който видях, следваща стъпка трябва да е инсталацията на COMITEX CCR MAC OS X. Туй нещо не видях какво общо има с Gemalto на пръв поглед, но в крайна сметка май свърши работа, защото след инсталацията (да знаете, че рестартът след инсталация наистина е задължителен, нищо че е сте на мак) му се появиха следните неща в /Library:

• /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib: туй е за Gemalto, т.е. за моя четец;
• /Library/CV Cryptovision/libcvp11.dylib: туй твърдят, че било за всички останали карти, но не съм проверил тъй-като нямам такива.

И тук нещата вече се объркват, защото ако продължим веднага по това указание, нещата няма да станат. При опита за добавяне на Security Device Firefox просто ви казва “Ами съжалявам, нещо не става”. И няма никаква допълнителна информация за това. И ако не знаете предварително причината, може да останете без коси от скубане.

Аз бях 100% сигурен, че причината за тази малоумна грешка е М1 архитектурата на машината. Инсталираният драйвер (от 2014-а година) е създаден за мак с x86, а този мак е с M1. Някъде бях срещал преди време как се оправяше това, та този път ината ми се зарови по-дълбоко из Мрежата, и накрая успях да открия как става. А то става много лесно (като го знаеш).

Първо, инсталирате Розета. Розета е емулаторът на x86, написан за случаите, когато дадено приложение няма версия за М1. Firefox има версия за М1 и това оплесква нещата, защото тази версия се опитва да зареди драйвер за друга архитектура (x86), което няма как да проработи. За да се инсталира Розета трябва или да пуснете някое мак приложение, което не е направено за М1 (тогава операционната система сама ще си я инсталира), или трябва да отворите терминал и да изпълните командата /usr/sbin/softwareupdate –install-rosetta.

След инсталацията на Rosetta затворете Firefox. Пуснете си един Finder, отидете в Applications, цъкнете с десен бутон върху Firefox и дайте Get Info. Ще се появи информацията за приложението, в която ще има кутийка Open using Rosetta. Включете я.

Сега, след като стартирате Firefox вече няма да се използва оптимизираната за М1 версия, а тази за x86, която ще се емулира на М1 процесора. Да, малко тъпо, но пък това ще ви даде възможност да включите старата библиотека.

След като стартирате Firefox с новата настройка, може да се върнете на инструкциите на Борика, чрез които в Security Devices ще прибавите (ръчно) съответната библиотека. Не е трудно: избирате Firefox Settings -> Privacy & Security -> Security Devices, или просто търсите "Security Devices" в кутията за търсене на Firefox Settings. Като отворите Secirity Devices давате Load и давате пътя към съответната библиотека. В моя случай това беше /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib. След това трябва да “светне” ново устройство, което ще се казва така, каквото име сте му дали след Load.

Това е моето допълнение към процеса. Да не забравите да довършите указанията от Борика и да доинсталирате сертификатите, защото ако забравите, най-вероятно нищо няма да стане. Ако в “View Certificates” нямате оторизирани сертификатите на Борика, най-вероятно ще имате проблем.

Това е, Простичко, а? И понеже осъзнавам иронията смятам, че е крайно време Борика да направят читав инсталатор и за MacOS. Около мен се появявват все повече макове, а тази процедура за инсталация е безумна. Защото е ръчна и на всичкото отгоре – не съвсем вярвна вече (за случаите с М1 процесори). Но явно и в Борика няма достатъчно хора и има твърде много клиенти, за да им пука…

Естествено, ако се обадите на поддръжката, почти съм уверен, че ще ви помогнат. Моят проблем беше, че първо ме беше срам (все пак, ИТ съм), а вторият – че настройвах това през почивни дни, а поддръжката работи само в работни.

След настройките по-горе Firefox би следвало да работи.

Подписване на PDF-и с Adobe Reader

За да подкарате подписването на PDF с Adobe Reader, процедурата е подобна:

• Сваляте приложението от сайта им.
• След като го стартирате, то, естествено, ще тръгне без Rozetta. Затваряте го.
• Трябва да повторите инструкциите по-горе: намирате Adobe Reader в Applications; десен бутон; Open Using Rosetta.
• Отваряте го. Тук следва да се каже, че може да се позабави малко първия старт. Но ще тръгне.

След като тръгне, пак трябва да добавите ръчно библиотеката:

В Preferences намирате Signatures и избирате “More” на “Identities & Trusted Certificates”.

Ще ви се появи нов екран, в който са описани всички устройства, с помощта на които може да генерирате подписи. Там няма да има Gemalto, и ще трябва да го добавите по подобен начин, който използвахме и във Firefox:

1. Избирате “PKCS#11 Modules”. Модулът е точно такъв тип: стар, архаичен. Но такава е все още нашата администрация и закони. Поне имаме е-подпис!
2. След отдясно избирате “Attach Module”. Ще изскочи едно мъничко прозорче и в него пак слагате пътя към модула. При мен беше /Library/Gemalto/libidprimepkcs11.dylib. Вероятно и при вас ще е същото.
3. Като го изберете, трябва да се появи това, което се вижда в “3”: модулчето, заредено и готово за работа.

След това, вече ще можете да подписвате и PDF-и. Зареждате PDF файл за подписване, избирате Tools -> Certiticates -> Digitally Sign. Съгласявате се, че ще оградите визуално областта, където да се появи подписа ви, ограждате я:

След това ще изскочи списък с всички възможни сертификати, които имате. Един от тях ще е вашият електронен подпис. Разбира се, по подразбиране се приема, че USB устройството с подписа ви е включен в момента в компютъра :).

Избирате подписа, въвеждате пина и сте готови!

При мен нещата накрая изглеждаха така:

Ами това е… 165 лесни стъпки…