Събитието, което очаквахме най-много тази година, се случи. Ангел е на път за Нидерландия.

На добър път, сине.

Да знаеш, че където и да си, тук винаги ще има на кой да се облегнеш в трудни времена. Не ни забравяй обаче и за веселите.

Знам, че днес ти звучи странно “не ни забравяй”, но ще видиш, че като те завърти новият, твоят си живот, ще започнеш да се сещаш за нас през ден, през два. “Не ни забравяй” значи “сещай се за нас поне през ден” :). Защото тук дълго време, надявам се, ще има хора, парче от сърцето на които вече живее далеч от тях.

Може би един ден ще избереш да се върнеш. И това е ОК. Вземи хляба в ръцете си. И ако прецениш, че България е най-доброто място за теб, ние ще сме тук. Независимо дали ще избереш да се върнеш в гнездото, където възмъжа, или ще избереш да живееш някъде около нас.

Може би ще решиш да останеш “там”. И това е ОК. Аз отдавна съм ти казал моето мнение. Където и да решиш да останеш, парчето от нашите сърца ще е с теб.

Пази се. Знам, че звучи тъпо, но и идея си нямаш какво е в главата на родителите. Или поне в нашите родителски глави. Един ден ще разбереш значението на думата “да не се случва на детето това, което майката си мисли”.

След малко ще събудя Калина и тя сигурно ще реве. Защото не е могла да те прегърне за довиждане. Но сърце не ни даде да я събудим в три сутринта. Марти ще я “успокоява”, като ѝ натрива носа, че той всъщност сам си е навил часовника и е станал. Което си е самата истина.

Тези дни ми е малко емоционално. Надявам се да отмине с времето. И с писането. Защото твоят нов проект е от месеци в главата ми и най-редовно в дневника ми. Е, сега го има и в блога. Казвам го и тук, за да не кажеш някой ден, че не съм го казал :).

Не знам ти как спа, но снощи аз не успях да спя. Дали беше Вермут, която също беше много неспокойна. Гонѝ някакви пеперуди, покатери се по мрежата почти до горната рамка на прозореца на спалнята. Та към един майка ти скочи да я събира от там и ме събуди. След това котката досаждаше и на мен, и на нея. Но си мисля, че не котката беше виновна за това, че сънят така и не дойде както трябва. Но така са родителите. Ще видиш. Един ден, може би.

Принципно минавам за емоционален човек. Колкото и да ми е трудно да си го призная. Имам един Spotify playlist, който се казва “Filling up my bucket”. В него съм си отделил песните, които ми действат едновременно приповдигащо и успокояващо, които генерират така необходимите ендорфини, когато емоционалното ни състояние е “такова”. “Такова”, като днешното. Когато едновременно се радваш и ти се реве.

Радваш се, защото виждаш млад, пораснал, самостоятелен човек, който смело гледа напред и се бори с проблемите, един по един. Така, както ние на времето се борихме с тях. Падахме, ставахме, обелихме колената, обелихме носовете. Научихме се. Сега падаме по-рядко. Защото знаем.

Реве ти се, защото… ами заради това парче от сърцето, което се откъсва от теб. Надяваш се на най-доброто. Но едно злобно гласче в мозъка ти от време на време ти казва “ами ако….”. Онова гласче, за което писах по-горе. “Да не се случва това, което майката си мисли”. И като се обади гласчето, родителят стои един час в леглото с широко отворени очи и се взира в тавана. “Ами ако…”.

Да, на родителят му се ще винаги да си е около детето. Но така не се става голям. Голям се става… ще видиш как. Няма да те плаша. Ще се научиш. Само внимавай, като се спъваш по пътя. Като падаш внимавай, да не паднеш и да се удариш твърде лошо. “Ами ако…” Пак този глас. Но ти тогава да знаеш, че тук има няколко здрави, солидни стълба, на които ще можеш винаги да се облегнеш. Надявам се да ги има поне, докато тримата спрете да имате нужда от тях.

И сега, довършвайки това емоционално чудо в неуспешен опит да “извадя емоцията” от мене си, усещам, че в слушалките ми звучи и последната песен от моя списък. “Прекрасное далëко”. Песен за прекрасното бъдеще. Песента е хубава. Макар да е родена от едно време, което никога не искам да се връща. Късметлии сте, че не го познавате. Дано това не ви изиграе лоша шега един ден.

Понеже така и не обикна и не научи руския, дали заради мен, дали заради сърдитата рускиня, която ти преподаваше в “Св. Георги, слагам тук и страхотния превод на текста на песента. А това е и английският ѝ вариант, “My fine and distant future”.

Бъдещето ще е прекрасно. Знам, че сега е малко страшно, но спокойно. Всичко ще е наред. Казвам го и на теб, и на нас. Лек път!

Днес е последният “истински” ден плаване. Довечера закотвяме яхтата на пристанището в Лефкада, спим вътре и утре сутринта освобождаваме още в 9. Да се надяваме, че всичко ще е наред и ще може около десет да си тръгнем обратно.

От моя гледна точка, досега нямаше никакви поражения по яхтата и би следвало да си вземем без проблем депозита. Депозитът е на Кай, но всъшност каквито и да е щети са обща отговорност, та ме интересува живо всичко да е наред. И макар, че аз не съм забелязал нищо, това хич не означава, че според наемодателите няма да има проблем. Може да предявят претенции за нещо, което според тях ние сме предизвикали. Не, че очаквам да са мошеници, но може и заради човешка грешка да се случи: пропуснали са, примерно, щета от предишните наематели. Тогава е съвсем нормално да си мислят, че е от нас.

В тази връзка, от тези две кратки плавания на яхта стигам до извода и да все повече възхищение към безбройният екипаж на круизните кораби. Видях колко много неща могат да се развалят или да се объркат на една мъничка яхта, с много прости системи.

Базирано на това, въображението ми трудно може да си представи каква огромна работа и отговорност е да управляваш екипаж от 1600 човека на кораб, който е плаващ хотел и предоставя всички “наземни” удобства на пасажерите си. Нашата мъничка яхта непрекъснато искаше внимание относно едно или друго нещо, при това без да имаме нормално електричество на борда или пък нормални тоалетни.

Например, тук ходенето до тоалетна е свързано с помпане на ръка на отпадъка и след това сменяне на режима на помпата, за да налее чиста, морска вода. След това пак смяна на режима, за да се изпомпа мръсното, и след това пак смяна, за да остане тоалетната с чиста вода. Круизният кораб има тоалетни, които наподобяват тези в самолет: с едно натискане на копчето всичко “изчезва” (от очите ти, иначе си отива някъде “по предназначение”).

Тук използването на водния резерв е свързано с внимателна преценка кога, как и за какво. Например, съдовете се измиват с вода, която се изпомпва (крачно) от морето. В банята се къпем с нормална вода, но изключително икономично, защото количеството на тази вода е отново ограничено. И въпреки нашето внимание, се налага зареждане поне веднъж на док в пристанище. Последният път за три дни бяхме изхабили около хиляда литра вода. Което за компания от осем човека не е чак толкова зле.

На круизният кораб водата за миене и къпане (и тоалетна) “никога не свършва”. Може би затова корабът спира всяка вечер: за да подсигури своите разглезени клиенти с нови тонове прясна вода, която да използват за къпане, подмиване и т.н. Разбира се, и там водата от чешмата не се пие. Но и тази, която се пие (в кухни и чешмички) е пак някак си… гадна! Особено в сравнение с минералната вода, която продават (за €4/бутилката).

По време на нашите пътувания с круизен кораб (мисля, че беше из фиордите) ни се случи веднъж да дефектира съоръжение в каютата: тоалетната спря да работи. Неприятна ситуация. След като се обадихме на поддръжката, само след половин час имаше хора, които дойдоха и отстраниха проблема. При наличие на над 1000 каюти, представям си колко изрядна техника трябва да бъде вложена, за да не се скапят от работа тези хора. Защото клиентите са… как да кажа… идиоти, може би?

Електричеството на нашата яхта е силно ограничено. Има някакви соларни панели, които уж трябва да зареждат акумулатора. Но понеже яхтата е добре оборудвана със слаботокова мрежа, която се захранва от същите акумулатори, и понеже децата нямат особена дисциплина на “загаси си лапмата в кенефа, като излизаш бе, ей!”, то тези акумулатори много често започват да се разреждат. И интересното е, че някак тези акумулатори (май) са едно с акумулаторите, които стартират дизеловия двигател. И когато напрежението падне под 12V се включва аларма. Много неприятен, “пиу-пиу-пиу” звук. Обикновено това става през нощта, защото нашите соларни батерии, за разлика от българските соларни централи, не могат да произвеждат електричество, когато липсва слънце.

И когато зазвучи тази аларма, Кай става (днес беше около 3-4 през нощта) и стартира двигателя на лодката, за да направи малко ток, за да не се стигне до беля на другия ден. Защото май няма манивела за запалване на двигателя. А може и да има, но не я знам къде е. Като разпитах Кай, той ми обясни, че под леглото в нашата каюта, където се намират акумулаторите, има един голям акумулатор, който е специализиран резерв точно за тази цел: ако всичко се изхаби и не може да се стартира двигателят, може да се превключи на този акумулатор, който се използва само и единствено, за да даде ток, за да стартира двигателя на яхтата. Иначе механично стартиране тази яхта няма.

Удивително е как този проблем е решен в круизните кораби. На борда си те имат електроцентрала. Даже мисля, че имат две, които работят паралелно, точно с цел да не останат без електричество за виталните системи, ако по някаква причина отпадне една цяла централа. На круизният кораб имаш винаги 220 волта. Отделно ми изглежда, че цялото осветление там е нисковолтово, може би защото има десетки хиляди лампи (ако не и милион) и вероятно това спестява доста енергия. А енергията, като я произвеждаш от нафта, пак си струва пари.

Далеч не на последно място, даже лаик като мен може да забележи колко трудно (и отговорно) е да управляваш даже толкова малък съд, като яхтата, на която сме. И как се случват “интересни” инциденти, които идват от нищото. Предвид разликата в мащабите, “интересен инцидент” на круизен кораб би бил колосална беля. За съжаление, при едното от пътуванията ни, в Палма де Майорка ние станахме свидетели на такъв инцидент, при който един от пътниците загуби живота си, вследствие скъсване на въжетата, с които корабът беше закрепен, и съответно пропадане на платформата, която ни свързваше с дока. Дядото е бил на платформата и е паднал от близо четвъртия етаж във водата. И не оцеля.

Ако потърсите из интернет, ще видите, че няма “лек” инцидент с круизни кораби. “Леките” въобще не се разчуват, защото екипажите успяват бързо и ефективно да се оправят. Но тежките пък отекват силно, защото са свързани със сериозни последствия.

На нашата малка яхта досега нямахме никакви инциденти, с изключение на малко оплетени вериги при тръгване сутринта от порта. Но Кай е достатъчно опитен, за да разреши такъв проблем бързо и безпроблемно. И дано и днес, до края на деня, останем без инциденти.

А утре тръгваме обратно за София…

(от перспективата на общ плавателен работник)

Значи, пиша това от перспективата на човек, който в повечето случаи е като багаж на борда: полезен, ако го накараш на обща работа и безполезен, ако очакваш да разбира А+Б при процеса на плаването. Гледайки колко неща Кай прави “от вътре” ми става ясно колко малко знам и дори колко опасен мога да бъда, ако реша да вземам инициативата в свои ръце, дори когато стане ясно как да се закачи въжето, с което фиксираме яхтата за брега. Но иначе, ако трябва да се носи нещо, да се измият съдовете, там помагам.

Та, след това необходимо уточнение, да ви (раз)кажа за един ден плаване, от моята перспектива.

Когато не бързаме, а това са 95% ог случаите досега, с изключение на последния ден миналата година, когато трябваше да сме на док в Атина навреме, ставаме “когато дойде”. Будил съм се в 7, будил съм се в 4 (ама след разходка като призрак на палубата пак заспах), будил съм се и в 10 (когато стартират двигателя за отплаване). На почивка, като на почивка. Кай и Зилке и сами могат да се оправят, но и имат достатъчно помощници на борда, за да могат да ме оставят на мира. Естествено, ако има нужда от помощта ми, ставам и действам, но иначе сутрините са без никакъв стрес относно “кога ще станем, за да правим нещата”.

След ставане обикновено пием кафе и се любуваме на мястото, на което сме. Изключение направи един ден на док, когато след ставане не можеше и въпрос да става за къпане (пристанищата са в лайна и в Гърция), та отплавахме възможно най-бързо и пихме кафе и закусвахме в съседно заливче. Пиенето на кафе може да е час, може да е и повече. Ако има интернет по време на пиенето на кафе, то това е чудесна екстра и аз съм благодарен. Ако няма, си говорим или си четем книжка – пак приятни неща.

След това, ако не е решено предишната вечер, Кай сяда с една хартиена карта и пергел и определяме къде ще ходим. Уж двата пъти досега винаги сме били с почти точни планове, но и в двата случая на практика тези планове се променят още през ден първи. Което в случая е хубавото нещо: яхтата дава сравнително висок процент на свобода, особено ако не си поставяш ограничения. Аз моля за едно: да имам връзка вечерта, или ако нямам, да знам предварително, че няма да имам. Засега (почти) винаги имам.

Когато стане ясно къде отиваме, прибираме фиксиращите към брега въжета. Обикновено спим, вързани с две въжета към брега – от всяка една от страните. И, разбира се, котвата, която държи откъм носа на яхтата. Така, разпъната между три точки, яхтата е на много малък дрейф и се спи добре, даже да има по-силничък вятър. Въжетата се прибират така, както и се разпъват (виж по-долу).

След като приберем въжетата, стартираме двигателя. При маневри Кай винаги използва двигателя, защото е много по-сигурно и по-удобно. Възможно е да се правят маневри и на платна, но при такава голяма яхта и толкова малко трениран екипаж не е добра идея. И е излишен стрес, а ние, преди всичко, сме на почивка.

Когато сме вече в открито море, извън залив, ако има подходящ вятър Кай разпъва платната. Ако вятърът е кротък, това е най-приятното време за мен. Двигателят е изключен, яхтата върви гладко по вълните, вълни също няма. В такова време аз поне разбирам удоволствието от плаването. Но това, за мое съжаление, почти не се случва, или ако се случва, се случва за малко. Колкото по-далече от сушата отиваме, толкова вятърът се усилва и яхтата започва да плава бързо и да подскача по вълните.

Чуя ли Кай да казва “Ангел, моля затвори прозорците” за мен е знак за неприятно(ст). Обикновено означава, че вятърът е достатъчно благоприятен, за да минем 6-7 възела. Кай не се притеснява да плава бързо. Не знам дали е много или малко за такъв тип яхта, но 7 възела е скорост, която е съвсем обичайна за него, като рекордът ни за първите няколко дни на това плаване доближава 10 (9 и нещо, не помня точно колко).

През това време аз обикновено наблюдавам вълните през малкото прозорче на каютата, която е близо до ватерлинията, колебанията там са слаби, и особено в хоризонстално положение почти не ми е лошо. Но стана ли, дори да съм горе усещането не е никак приятно. Интересно, че на децата и на Веси им трябва много повече “клатене”, за да почувстват нещо. Но със сигурност мога да кажа, защото се е случвало повече от веднъж, че след два часа такъв път Веси също идва при мен и ляга при мен. Което ме кара да не се чувствам чак толкова кекав в това отношение.

Ако плаването е с много скорост и вятър, обикновено спя. Два-три ча̀са. Не помага за вечерния сън особено, но по-добре да спиш, отколкото да се клатиш със затворени очи. Та използвам по практичен начин това време.

Най-“интересното” за мен е, когато Кай реши, че е време да се “обърнат платната”. “Обърнат платната” е моят термин за операцията, при която ако вятърът, който ни движи напред, е идвал по-скоро отдясно на яхтата, вече трябва да започне да идва отляво. Самото плаване на платна е като зиг-заг: това “обръщане” се налага няколко пъти.

Всеки път това “обръщане” е съпроводено с яко трясък на палубата, защото огромното платно се “прехвърля” от едната страна на другата. Всъщност, прехвърля го вятърът, и го прехвърля бая бързо. И яхтата се люшва от едната посока (наклон 15 градуса вляво) към наклон примерно 10 градуса вдясно. Не е приятно преживяване. Буди те. А ако Веси е забравила да затвори долапите около теб, може да се посипят върху ти от дрехи до тоалетни принадлежности. Евентуално и пяна за бръснене в твърдичко, метално шише. Преди да се науча, личният ми рекорд е тежичка 26,000 mAh батерия, която за късмет не ме цапна по главата. Сега батерията седи на място, откъдето трябва да подскочи, за да излезе.

Като говоря за багаж, на борда се научаваш, че като слагаш неща тук и так, трябва да мислиш какво ще стане, когато започне пътуването. Научаваш се да заключваш долапите, за да не събираш после всичко разпиляно от пода. Научаваш се, че електрониката не е добре да стои на хлъзгава повърхност, а на такава с някакъв ръб, който да я спре, ако (когато) тръгне да се хлъзга по време на подскоците. Отделно ти става ясно (ако не забравиш), че куфари с колелца или каквато и да е “твърда” чанта не са подходящи, защото трудно се съхраняват. Добре, че имахме свободно легло, че да сложим нашите куфари. И пак пречат.

Когато пристигнем, ако ще фиксираме яхтата по-здраво, от задната ѝ част до брега опъваме едно или две въжета. Обикновено децата вземат дингито или с плуване отиват до брега, където обрамчват някой по-голям камък (желателно да е над водата, за да не “изплува” въжето) с якото въже, което се фиксира за едно от специалните места, където се връзва яхтата. След това следва второ въже, ако искаме да е по-стабилно. И междувременно отпред е пусната котвата, която преди това трябва да е “захванала”.

Когато натъкмим всичко най-често се мятаме в дингито и на две смени отиваме до някоя крайбрежна таверна. Ако таверна няма, или ако няма места, Зилке и Веси готвят от това, което си носим.

Накратко – това е. Както вече писах, нямам претенции ни за коректност на терминология, ни за коректност на разсъжденията ми. Всеки специалист да се чувства длъжен да се изо̀ка в коментарите колко аз нищо не разбирам и колко той, специалистът, е велик мореплавател.

Ако някой някой прочете горното, може да се запита: “- Абе, като те чета, не си особено въодушевен от цялото това нещо. Че на всичкото отгоре е и скъпо. Защо си го причиняваш?” Отговорът е простичък: защото съм 20% от цялото семейство. И когато на останалите 80% това им харесва, ща-не ща се присъединявам и аз. Още повече, че отсъствието ми по-скоро би създало логистични трудности, а и бих ги мислил, ако ги оставя да плават без мен. Затова и участвам.

След вчерашното начало, първият ден “истинско” плаване беше без особени изненади. В смисъл, случиха си се съвсем закономерно и очаквано няколко неща:

• Ангел изгуби нещо скъпо. Може и да го намерим, ама аз нямам много надежда;
• На мен ми беше лошо, докато плавахме;
• Не успях кой-знае колко да напредна с важна лична задача, за която си бях определил, че ще употребя време. За сметка на това обаче четох доста и поспах добре.

Случиха се и няколко добри неща, най-неочаквано доброто от които беше това, че със сериозни уговорки Зилке успя да ни запази маса в местната таверна.

Отплаването от островчето, където спахме, беше около обяд. През нощта, съвсем очаквано, се разпищя алармата за ниско напрежение в акумулаторите. Тази лодка не е екипирана с инвертор за високо напрежение, поради което нямаме 220V. Но пък всяка стая е снабдена с два USB-зарядни порта, които дават силен ток, защото нашите телефони се зареждат с Quick Charge. Най-якото е, че успяват да заредят дори служебното MacBook Pro. Може би помага това, че е с М1 процесор. Но след 5-6 часа на това зарядно батерията на М1-то “налива” заряд за поне 3-4 ча̀са работа. Което мен лично ме устройва напълно, защото едно, че батерията изтрайва 12 часа работа и друго, че не смятам да седя по 3-4 часа, без да ставам. Та отделяйки един порт “посветен” на зареждане на мака, с останалото се справяме без проблем.

Та, както казах, след като Кай чу алармата за ниско ниво на батериите, той стана, за да стартира за малко двигателя. Явно само соларните панели не стигат. След това човекът пак си легна. Аз обаче не успях да заспя и се измъкнах навън. Тази сутрин веднъж вече се бях събудил в 5 (когато Веси се прибра от спане на палубата, щото ѝ станало студено и мокро), та второто събуждане окончателно ме извади от унес.

Излизайки вън, намерих около мен едно пълно спокойствие. Само още един старец от съседната лодка, се беше събудил като мен толкова рано, и за мое учудване се разхождаше гол по палубата. Понеже не беше приятна гледката (защо винаги старци ми попадат? Защо не некоя 24-годишна?), аз му обърнах гръб и тогава ме осени едно толкова странно желание, че чак се притесних!

Не, не е свързано със стареца желанието, неприятни шегобийци такива! Свързано беше с водата, която странно как ми изглеждаше странно привлекателна! Това “водно” чувство се появява при мен горе-долу веднъж на десетилетие. И затова толкова ме учуди.

Махнах си т-шъртката, сложих си обувките (ако случайно се наложи да стъпвам по камъните). Все още изненадан от чувството, седнах на ръба на платформата, който ръб е досами водата. Потопих си краката, пошляпах малко с тях. Чувството остана. Явно трябваше да влизам във водата.

Насъбрах още повече смелост и бавно, по стълбичката, докато се намокря целия. След това отплувах към брега, който беше на не повече от 30 метра. Стигнах до едното въже, след това плувах до другото, след това се върнах към стълбата на яхтата. Чувството още го имаше. Трябваше да плувам още.

Продължих по въжето, докато се отдалеча на около 20 метра от яхтата, след което направих един пълен кръг около нея. Аз не съм добър плувец, затова и плувам бавно и внимателно. Понеже отдолу са поне 15-20 метра е ясно, че ако се схване нещо (и няма и никой на палубата), ще трябва сам да се оправям. Затова и гледах да се държа винаги около някое въже. А въжета изобилстваха: от съседни яхти, от нашата… имаше достатъчно. Но и не стана нужда да го използвам, де. Когато приключвах кръга около яхтата усетих, че вече това странно чувство го няма. Заплувах си към стълбата и се качих на платформата. Използвайки душа измих солената вода от мен (иначе всичко побелява много бързо в общите части) и се качих на палубата.

Бях доволен, най-накрая отбелязах тазгодишно къпане в море! Учуден, но доволен! Междувременно старецът беше с компания и беше с бански, та и по този въпрос обществото отбеляза напредък!

След като се поизсуших, си взех компа, за да си работя по моите си неща. По някое време Зилке стана и тя. Правихме кафе. След като Кай и Веси се появиха, имаше и ядене.

Към 12 плановете вече бяха готови. Аз не ги и знаех. Единствената ми молба, с която Кай опитва да се съобразява, е да имам връзка на мястото, където отиваме. Това, за този конкретен ден, не беше толкова задължително, но се надявах следобеда да мога да поработя върху персоналната ми задача.

Като тръгнахме Кай намери доста солиден вятър, което ме запрати право в каютата. Понеже леглото ми е на ватерлинията (при спокойно море), клатенето там е минимално. Съответно аз мога да си лежа и да си чета дори (стига да остана легнал). Та за следващите три-четири часа плаване основно пазих леглото в каютата. За това време си почетох доволно, спах около два-три ча̀са. Бих казал, че си починах. Не ми беше лошо, докато лежах. Но в момента, в който се изправя, трябваха по-малко от двадесетина стъпки, за да ми се завие свят.

Явно от онзи сравнително стабилен вестибуларен апарат, който имах на 17, не беше останало нищо. Тогава във ВМА ми казаха, че ако не ми бяха вече прецакани очите (от четене и от онез, пищящите, зелени монитори), дори бих могъл да кандидатствам за военен пилот в Долна Митрополия. Но очите… очите още тогава не ставаха. А днес не става и вестибуларният апарат, така че ще си остана само с място някъде из икономичната класа на гражданските полети.

Към 18:30 пристигнахме на мястото, където щяхме да спим. Бяхме срещу Foki Beach, близо до селището Фискардо на остров Кефалония. Точно срещу нас беше митичната Итака. До там обаче (този ден) не стигнахме, защото не сме на исторически обход, а на приятно, ваканционно пътуване.

Забележителността, която ни интересуваше в случая, беше крайбрежната таверна Фоки, където се надявахме да има места. Фактът, че днес беше и Голяма Богородица никак не улесни задачата да се направи резервация. Зилке, използвайки цялата си магическа мана и умения за преговори, успя след две обаждания до таверната да ги убеди да ни вземат. Заради COVID-ни или други мерки хората много се притесняваха, но най-накрая изглежда се увериха, че госпожата с немски акцент не е проверяващ от гръцка държавна рекетьорска група, та най-накрая кандисаха. Имахме така желаната резервация!

Вечерта си изкарахме страхотно. След като закотвихме яхтата (около нас пак имаше доста други съдове) отидохме да посетим пещерата Σπήλαιο. Веси и Калина се натовариха на едната платформа и с греблото заминаха към пещерата. Няколко минути и аз тръгнах след тях, но с плуване. Естествено, настигнах ги чак, когато бяха влязли в пещерата и излизаха от нея, та ги върнах малко обратно. Веси поиска да се сменим, за да мога аз да докарам Калина обратно, защото на нея ѝ се плувало. Калина се возеше на платформата и не беше особено щастлива, че не я пускаме да плува. Поради това и аз издържах съвсем малко и кандисах най-накрая, разрешавайки ѝ да скочи във водата, само и само да плува около платформата. Понеже аз бях там бях сравнително спокоен, че няма да стане някаква беля.

След като поиграха малко във водата, момчетата решиха, че ще скачат от тавана на пещерата във водата. Понеже пещерата има и воден вход, имаше разнообразни варианти за скачане от различни височини. Ангел скочи от най-високото и дойде намусен, че го заболял носа. Мартин и Марк скачаха от по-ниското, съответно май се отърваха без особени оплаквания.

Към 19:30 започнахме да се оправяме за таверната. Не искахме да загубим тази така трудно извоювана резервация. Пак на два пъти с дингито (този път слизането беше “мокро”, защото нямаше кей), и в 20:05 първата смяна бяхме на масата.

Таверната беше страхотна: и храната, и цените, и обслужването. Момичето, което ни обслужваше, се казваше Мария. Тя беше и същата, която ни направи резервацията. Обилна вечеря и пиене за девет човека беше под €150. Което си е цена, близка до която най-вероятно бихме платили и по нашето море. Естествено, аз ядох мусака. Това е, което аз ям в Гърция. Може би, ако някой ден съм в Гърция за по-дълго време, бих вечерял и нещо друго. Но при положение, че сме само за дестина дни… това са десет мусаки, които човек не трябва да изпуска! Особено предвид рискът някоя вечер още да ядем на кораба.

Ами толкова за този ден. Утре ще видим каква ще е посоката!

Беше интересен ден. Интересен малко в китайското значение на тази поговорка. Но в крайна сметка всичко, което свършва добре, е добре, така че ще го пишем успешен ден.

Най-важната задача за този ден беше да вземем лодката, да отплаваме и да намерим удобен пристан за вечерта.

За разлика от миналата година, този път никой не можеше да ни предостави лодка по-рано. Миналата година, поради пълната липса на клиенти, яхтата конеято взехме беше не само нова (с найлоните по седалките), а и свободна. Тогава никой не я беше взел предишната седмица, поради което лодката чакаше готова за нас. Тогава около 13:00 вече бяхме приели лодката, натоварили всичко и тръгнали навън от пристанището. Днес нямаше да е така.

Сутринта се успахме мощно. В смисъл, че имахме среща със Зилке и Кай в 08:30 пред басейна за кафенце. Реалността беше, че се събудих в 08:50. Естествено, при това положение нямаше как да съберем багажа и да тръгнем по-рано от 09:15-09:30. Хубавото е, че все пак 09:30 бяхме на път към пристанището. Оставихме най-малките (Марти, Марк и Калина) в хотела, за да не ни се пречкат в задачите. Щяхме да ги вземем по-късно.

На пристанището в Лефкада се беше отприщил адът. Имам чувството, че Ной щеше да пристига, за да събере италианци, гърци, руснаци, че даже и няколко българи. Всеки се беше помъкнал с толкова багаж, все едно наистина предстои потоп.

Пристанището на Лефкада е много по-добре от това, от което отплавахме в Атина. Атинското имаше едно заведение (поне толкова намерихме), което беше бая претенциозно (нещо като бар “Мутрадо” в “Тракия” в Пловдив). В Лефкада има няколко, повечето от които са тип “плажа в Созопол”. В смисъл, не са претенциозни, ОК е да седнеш и да изпиеш само литър вода и няколко кафета.

Докато Кай и Зилке оправяха формалностите, аз се мотаех с колата, за да намеря място за паркиране. Намерих едно чудесно място, на сянка, близко до самото пристанище. Радостта ми обаче беше кратка: въпреки нашият опит да запазим мястото с един от моторите на Кай и Зилке, местните ни надхитриха и в крайна сметка колата сега домува на слънце, заедно с другите, нещастни нейни “колежки”.

След като оправихме формалностите се започна едно такова колосално мотаене от страна на фирмата-доставчик, че направо имам чувството, че много български компании могат да се учат от тях. Виждал съм мотаене в Испания, мотаене в България и, разбира се, мотаене и в Гърция. Мотаенето, което наблюдавах обаче в Лефкада бие по всички параметри всичко, което бях виждал досега.

Хората, които трябваше да предоставят лодката умеят да се мотаят, практикуват го перфектно и не се притесняват да го показват открито. Като всяко умение, мотаенето има своите тънки моменти, които те карат възхитено да поклатиш глава “ей, тия наистина знаят какво правят и как да го правят”.

Както човек се възхищава от работата на артист, който с умение извайва изящни фигури от мокрър пясък, така и ние наблюдавахме виртуозните изпълнения на екипът, който трябваше да почисти лодката.

Както човек не разбира подбудите, които карат виртуозът да прави странни неща, които обикновен човек никога не би направил, така и аз не разбирах защо точно това правят сега тези хора, за да занемея във възхита няколко минути (или ча̀са) по-късно, когато всъщност разбера, че това отпреди час са го правили в името на виртуозното по-голямо и по-дълго размотаване.

По моя преценка (все пак се занимавам и аз с няккаъв вид мениджмънт там), ако хората не бяха толкова виртуозни мотльовци имаше шанс да вземем лодката още около 14:00. Или максимум 15:00. Но хората знаеха какво правят и как да го направят добре. Поради това перфектно размотаване взехме лодката точно в 17:00 – толкова, колкото пишеше в договора.

Разбира се, най-накрая те все пак се разбързаха. И покрай това бързане позабравиха няколко важни неща, та малко по-късно аз имаш шансът да опозная Кай в малко по-ядосаната му част, когато звънна да им благодари. Не разбирам немски, но успях да хвана емоционалния заряд, с който той горещо благодари за перфектното изпълнение на задълженията им на наемодател. Не знам дали ще има допълнителна награда, но определено момчетата и момичетата там я заслужиха.

Та, точно в 17:01 се измъкнахме от пристанището, за да потеглим на юг. Първоначалните ни планове да тръгнем и да обикаляме на север от Лефкада (около Корфу) се промениха, най-вероятно за добро. Ще обикаляме южно, като не е ясно докъде ще стигнем: плановете, които бяха горе-долу начертани, отидоха в коша и сега ще правим ден за ден нови.

Около 19:30 пристигнахме в заливчето, където щяхме да спим. Около нас беше пълно с други лодки, а и неопитността на по-младата част на екипажа направи така, че към тридесет минути се мотаехме, докато успеем да вържем добре лодката. Но в крайна сметка се закотвихме.

Нямащите търпение да влязат във водата веднага се възползваха. Аз основно стоях отстарни и наблюдавах. Забавленията им продължиха около час, час и нещо, след което трябваше да се ходи на вечеря. Ни Веси, ни Зилке имаха желание да готвят.

В залив “Абелаки” има две заведения: “ΚΑΦΕ – ΕΣΤΙΑΤΟΡΙΟ “ΜΗΝΑΣ”, ΚΟΥΤΣΑΦΤΗ ΑΜΑΛΙΑ” и “Ταβέρνα Αμπελάκι”. Нашият план беше да седнем в едно от тях. Понеже този път бяхме девет човека, а дингито побира максимум 5 (ако единият е Калина), то трябваше да правим два курса до брега.

Веси, Ангел, Калина, Мартин и Марк (който управляваше дингито) се натовариха на първия курс. Аз, като по-едричък, останах за втория. Да, обаче не било писано да стане.

Около половин час след като отплаваха, се върна само Марк, за да ни каже, че първо е свършил бензина и второ, на брега няма заведение, която да ни обслужи. Едната (кафето) имало твърде много хора, а другото (таверната), тази със свободните места, ги изгонила, защото нямала достатъчно хора, за да ги обслужи.

Този разказ за пореден път предизвика в мен възхита от работливите гърци. Малко ме учуди липсата на гостоприемство, което по принцип не сме свикнали да забелязваме в Гърция, но със задоволство отбелязах, че хората се развиват. Може да не се развиват в правилната посока, но все пак се развиват. А е важно да се развива човек, а не да стои на едно място. Хората от таверната все пак бяха твърде любезни да ни предоставят запалка, с която да си запалим газовия котлон, от който очевидно щяхме да имаме нужда.

След като мина възхитата ми от хората от таверната, поразсъждавах малко относно това дали новооткрито нежелание за работа не е пряк резултат от помощите, които правителствата отпускат на кой ли не за какво ли не, с оправдание “да, ама то е Пандемия”. Ако правителствените помощи са известни с нещо, то е, че възпитават мързеливци. Няма помощи, които да възпитават трудолюбие или самостоятелност. В днешно време помощите съществуват, за да възпитават хора, зависими от помощите. Ерго, зависими от държавата.

В този ред на мисли, ако помощите са се разширили достатъчно, съвсем нормално е момчетата и момичетата от “Ταβέρνα Αμπελάκι” да са решили, че няма смисъл да си дават зор събота вечер и да осигуряват персонал, защото винаги може да изгонят потенциалните клиенти, които евентуално биха им вдигнали твърде високо прихода и като резултат заведението (например) би изгубило възможността да получава държавни помощи.

Не знам каква е причината. Знам, че двадесетина минути след това дингито се прибра с нашите хора. И Веси и Зилке седнаха и направиха сандвичи, които се оказаха едни доста вкусни сандвичи. Децата ядоха спагети, които успяхме да приготвим благодарение на запалката, която хората от таверната ни подариха. Може да ги мързи, но пък са щедри и дават, каквото могат от себе си, за да отблъснат клиентите си. Още едно нещо, което си струва възхита и благодарност.

С това вечерта приключи. След вечерята децата изпозаспаха кое-къде намери. Даже Веси заспа на палубата и се прибра сигурно към 05:00 при мен. Аз, като цивилизован човек, си легнах в каютата и спах въпреки няколкото комара, които се опитаха да ме изядат.

П.П. И само, за да си представите каква жертва правя с тази публикация и колко нерви ми костваше да я пусна:

64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4815 ttl=117 time=128973.102 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4816 ttl=117 time=127971.451 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4817 ttl=117 time=126968.708 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4818 ttl=117 time=126270.138 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4819 ttl=117 time=125981.714 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4820 ttl=117 time=125100.289 ms
64 bytes from 8.8.8.8: icmp_seq=4821 ttl=117 time=124692.505 ms

There it goes: I’m a streak monger! I crave doing long-term, large number streaks.

There’re for sure people like me. People who’re even bigger streak mongers than me. In any case, I see myself as quite addicted to creating and maintaining long-term, daily habits.

The idea for this note came today after I actually broke one of my (not so long) streaks: my Amazon Reader continuous daily reading streak.

I usually do my best to maintain my streaks, but yesterday was quite a busy day, and somehow I lost the time, forgot to read, and lost my 180+ days of reading. Damn it. Nevertheless, life goes on. I hope more than 180 days remaining, so I’ll maybe get an even better streak in a bit more than six months.

With this article, I want to do two (well, three) things:

1. To complain about me losing my nice Reader streak. (Check)
2. To brag a bit about the length of my current streaks.
3. To tell you how I manage to keep them going.

As I already confessed: I’m a streak monger. I had a w(h)orse word in mind but decided to settle with ‘monger.’ I’m sometimes doing mad things to maintain my other two remaining streaks: my 653-day long Elevate training streak, and my 583-day long 750words streak.

For the ones, who never heard of any of those, here’s some more info.

Elevate is a brain-training app, which helps me improve my math, memory, English writing and reading skills, etc. This referral link will give you a week free of charge. Then you need to subscribe. I have had my subscription for more than three years (if not four), and I’m quite satisfied with the results.

To keep my streak there, I need to train daily. For the past 653 days, I never missed a day.

750words, a (paid) service, pushes you to write at least 750 words per day. Every day. It trains your writing skills. It also trains your willpower (to write daily, no matter what) and creativity (to find new daily subjects to do the writing). I keep the service mostly as my private journal, but I often write my blog posts first there (this one will also go there).

In 750words, I have a 583-day long streak. And I hope to keep that one going.

There’re many things to consider to maintain these two streaks.

The first thing is, well, to actually do your commitment daily. With Elevate is relatively easy: it requires 10-20 minutes to do the training, and that’s it. For 750words, it’s much harder, as writing needs time. And focus. Yes, you could easily (and completely) hack the system, but then you will be lying primarily to yourself, not anyone else. So I try to be diligent and truly do it.

However, I admit that for 750words, I do have one handy hack, which I used twice (or three times) for the past 583 days. E.g., I would break my streak if I didn’t use the hack.

The hack is simple. Once you start practicing your writing, it happens so that you often write more than one subject per day. Or you figure out writing subjects, and then you do them accordingly. I have prepared three materials in my arsenal, which reside in the “750 ready” folder. E.g., in case I screw up badly, I use these texts for the day.

I know; this looks a lot like lying to myself. But I want my streak, and I find this acceptable. Of course, once I use a pre-ready text, I sit on my butt and write twice the words in the coming days. Usually, it’s more than twice because I pick up a subject that is interesting and goes longer than 750 words. But the idea is to restore the reserve for another rainy day.

Maintaining streaks in online systems (like the two above) also requires online connectivity. One of the hardest logistics things (to date), especially if I’m traveling. To keep both these streaks, you can’t be offline. 750words service has the “schedule vacation time off” feature, and I think I used it once. But not for this streak: for this one, I registered all my words regularly. As for Elevate, I think they support offline work, as far as the device (my iPad) is with me. And at the moment I’m online, it pushes my streak data into their servers, updating it correctly.

The key to keeping these streaks is to schedule a reminder about both. This saved me countless times. In such a case, the only habit one should develop is to track down the “Reminders’ log” and ensure it is empty at the end of the day. And if it’s not empty yet, to take care of the daily tasks. My Elevate task pings back with a reminder at 18:00 daily. My 750words task pings back with a reminder at 19:30. If I see the reminder, I usually take care to do the task immediately.

This is a brief overview of how I sustain my streaks. It’s not pretty that I lost my 6+ months log Reading streak, but it happens. The most important thing is to kick back once you sustain such a loss. I remember my 750 words’ streak of 380 days. It was excruciating to break this one. And stupid. But it happens. You break it, and you know that you need more than one year of steady schedule keeping to recover from the break. But it’s great willpower training, too.

That’s actually it! Happy streaking!