Анталия сама по себе си е град, в който са намерили среда и препитание около милион и половина жители. Аз си мислех, че градът е от големината на Пловдив, ако не и по-малък, но нашата екскурзоводка ми разби тези илюзии. Градът и прилежащият регион представлява икономически конгломерат, неотстъпващ по жители и площ на София и нейните прилежащи региони. Турция, разбира се, е огромна държава и това някакси вече ми се струва нормално, но когато го чух за първи път останах потресен. Крайбрежието на Анталия чак до Алания, формира и огромен туристически комплекс от хотели и жилища които се продават на чужденци и които представляват (луксозни?) апартаменти в 20 етажни триъгълни блокове (за да имат всички апартаменти изглед към морето). Строи се безогледно. Изливат се стотици тонове бетон в нови, високи блокове (тип “Люлин-5”). Коментарът на екскурзоводката беше кратък: “всичко си проличава, когато удари следващия трус”. Някога е имало безкрайни портокалови градини. Сега на тяхно место има израсли нови комплекси, в сравнение с който Люлин-5 ще изглежда като райско кътче. Турците съсипват с бързи бетонни темпове дори малкото, което сухия климат е оставил от тяхната природа. Западнали крайморски паркове, твърде малко зеленина – всичко това може да се види от снимките от първия водопад.

За центъра на самия град не мога да кажа нищо добро. Ориенталщина отвсякъде, човек не може да седне в едно заведение, преди лешоядите от съседното да са се спуснали върху него и да го дърпат към техните си маси, спорейки със сервитьорите от заведението, в което всъщност първоначално би следвало да се поседне. Дюнерите им (поне тези, които си купихме) не струваха и пукната пара – дюнер “Аладин” е класи над турските. Спокойно мога да кажа, че съм ужасно разочарован от това, което видях в Анталия. Много бях доволен от факта, че нашия хотел всъщност е в малкото селце Лара, което е съседно на голямата ориенталска лудница Анталия.

Само за опит помолих екскурзоводката да се отбием до магазинче за фото-принадлежности. Примамливо си мислех да видя цените на светкавица за моя Канон (вградената в апарата не е достатъчно силна). Мислех си, че Турция като страна с по-нисък стандарт и данъци от Дания би следвало да предложи по-приемлива цена. Бях потресен: марковата светкавица Канон, коят може да се намери около ? 350-450 в Дания тук струваше $680. Не знам дали с цел пазарлък ми казаха двойна цена, но само изгледах продавача (мисля, че “кожар” по би му отивало, предвид как се опита да ми смъкне кожата с тая цена) и си излязох от фото-сарачницата, все още носейки кожата си на гърба.

Екскурзоводката спомена, че нашият хотел не бил нищо особено в сравнение с новите петзвездни такива. Мога да и вярвам. Спокойствието, което обаче нашият хотел сега ни даваше с огромната си градина и далече от ориенталските тълпища не може да се оцени с никакви “истински” и по-петзвездни хотели в самата Анталия.

Едно-единствено нещо мога спокойно да кажа: нашето черноморие, поне такова каквото го знам от миналата година (Слънчев бряг) е с класи над турската Анталия. Не се учудвам вече, че нашите успяват да продават въпреки по-високите цени. Услугата, която ние предлагаме, определено надвишава по качество турската, а прилежащата околна среда определено е много по-качествена от турската. И при нас има безспирни строежи както тук, но останалата курортна инфраструктура в България е с пъти по-качествена от това, което видях. Жалко, че нямаме целогодишния сезон, на който местните се радват, много жалко!

Навремето, когато Анталия е била още малък и древен град, тя си е имала съсед. Съсед, който и е съперничел по красота и величие и който е бил може би по-голям от нея. Перги (елинското име е било Пергия, или нещо подобно – не чух/запомних добре) е бил град с няколко десетки хиляди жители, който е бил потопен в зеленина. През него е минавала река, която е била хваната в множество канали и е формирала красиви фонтани, водопади и басейни. Пергия е бил опасан със сериозна крепостна стена, в рамките на която се е намирала търговската част, баните, магазините и огромен амфитеатър, побиращ около 50,000 зрители.

Вследствие сериозно земетресение обаче градът е бил унищожен. Не съборените сгради са предизвикали унищожението. Сградите се строят наново и местните са били свикнали с това (този регион винаги е бил земетръсен, 1500 години не са фактор за тектоничните процеси и сили). Вследствие на този голям трус обаче реката, минаваща през града, изведнъж пресъхва и оставя всичко без живот. Някогашните бани се превръщат в празни корита, хората остават без основния фактор за живот в иначе знойния климат. И понеже градът не е бил на брега на морето, от него днес остават само руините, които говорят за някогашното му величие. На снимките могат да се видят остатъците от фонтана, който е маркирал центъра на града. Водата от него е тръгвала по красив мраморен канал, който я е отвеждал към кметството. Допълнително може да се видят остатъците от големите бани, както и от някогашна базилика.

Упадъкът бил допълнително подсилен и от арабско-отомански набези (_това_ точно пояснителните текстове в брошурката не го казваха, но човек може да се досети какво стои зад думата “арабски”, особено когато текста е писан и цензуриран от турчин), чиято единствена цел била “да грабнем каквото можем и да се изметем оттук, преди защитниците да са ни срещнали набързо с Аллаха”.

Пергия е едно от нещата, което задължително трябва да се види от всеки, който почива е Анталия или околностите (Алания). Там може да видиш какво може да остане един ден от нашите градове, ако са “посетени” от мащабно бедствие (Чернобил е съвременен пример за такова). Там може да разбереш колко преходно е всичко и как някогашната величествена красота сега е станала просто плевели и руини. Хората, строили и обичали това място отдавна са на прах и само част от някогашния величествен градеж все още говори за славните времена.

Неприятно съм изненадан от “способността” на турците да “реставрират”. Толис (който е грък и съответно много пристрастен спрямо всичко турско) ми беше говорил как турците не пазят античните неща. И в Пергия имах възможността да се убедя на практика, че той не ме е лъгал въобще. Нещо, което дори в България би било реставрирано с любов и внимание, в Турция просто са му лепнали 30-40 кила цимент и готово. Една “реставрирана” врата е само пример за това. Целта на “реставрацията” е единствено алъш-вериша да върви и неуките туристи да цъкат с език и да има къде да дойдат и да оставят по някое и друго евро като вход (само групата, която влезе преди нас, беше от поне 80 човека). Автентичността няма значение, докато весдесъщия вход от 5? се събира надлежно и от всеки.

Очевидно е, че реставрационните неща далеч не са приоритет – туристите можехме да скитаме навсякъде и като едно стадо овце да тъпчем из (зарязаните) разкопки. Имам чувството, че археолози не са стъпвали на това место, а местните, измислили професията “археолог-ченчаджия” предлагаха изкопани парички от онова време. Циганите бяха разпънали сергии в самия град и Веси не се поколеба да завърти алъш-вериш (който, слава Богу, свърши без сделка и от там – без особени щети за двете потенциални страни на сделката).

Като цяло Пергия ни хареса най-много от всички туристически атракции, които посетихме. Пак казвам – ако се случи да отидете в околността, прежалете 20? за транспорт и 5? за вход и вижте Пергия. Ще останете доволни, особено ако местните не са го “реставрирали” докрай!

Последваха дни, пълни с активна почивка. Мими беше намерила екскурзоводка, която е българска емигрантка, преселила се тук през Април 1989 – времето, познато като “голямата екскурзия”. Екскурзоводката беше изцяло на наше разположение, не вземаше много пари и имаше голямо желание да ни покаже какво ли не. В понеделник и сряда с нейна помощ посетихме трите турски водопада и древния град Пергия, за който ще напиша след малко.

Времето не беше нищо особено, но това и може да се очаква за първата половина на на Април. Когато грееше слънце, температурата беше идеална за плаж, но водата в морето си беше студена (и много солена). Аз се потопих до кръста още първия ден и с това отметнах ангажимента “къпане в морето” за тази почивка. :Веси:, като по-щура от мен, даже се потопи цялата и след това изскочи като коркова тапа, зъзнейки много смешно.

Играхме много бридж – всеки ден поне по една табличка (2-3 часа). Учуден съм на търпението на Юли и Мими, имайки впредвид колко сме забравили играта аз и Веси. Мога да си представя колко ги изнервяхме понякога, но пък за четири дни и ние доста понапреднахме (но има още много, много какво да се желае – за жалост времето си отиде и кой-знае кога отново ще играем бридж).

Почивката иначе беше много активна. Въпреки не много плажното време, в хотела определено имаше с какво човек да си запълва времето. В краен случай – може и със спане. Не знам какво ми беше станало, но петъкът на мен ми беше невероятно ленив ден – спане до 12:00, обяд, след това пак ми се приспа (че много се уморих от толкова плюскане), след това пак спане до 18:00, след това се дотътрих до тенис масата (категорично отказвайки да играе тенис), след това пак ядене, след това карти и бира. Точно укрепващият режим, от който никак нямам нужда с моите 85 кг (поне толкова бяха на тръгване. Ако се върна под 90, ще приема това за голям успех)!

Летище Анталия хич не е малко. По моя оценка е поне 3 пъти по-голямо от авиоспирка София. Изцяло оборудвано е по модерните стандарти – ръкави, автоматични коридори, които те водят към мазен граничар, който така и не успя да изкопчи и една турска дума от Веси. Много му се щеше на човека Веси да е българска туркиня, но след два-три въпроса на турски (и отговора на английски) се усети, че в България би следвало да живеят и хора, незнаещи турски, и тогава чак и удари входния печат за Турция. Аз за сметка на това минах по-лесно – все пак не съм красива българка, а дебел и мазен българин.

Нямаше никакви проблеми с трансфера до хотел “Сера”. По пътя останах с първоначално впечатление за невероятна мизерия сред обикновените, селски жители, което впечатление впоследствия се затвърди. “Сера” се оказа стар хотел, който преди 20 години със сигурност е бил петзвезден, но сега повече от три звезди не бих му дал. Интернет имаше в един стар компютър (т.е. – напълно неизползваем ресурс), стаите бяха малки и доста захабени. Разполагаше обаче с огромна градина-плаж, както и с много спортни съоръжения, които обаче бяха затворени (ние все пак посещавахме хотела в режим “Зима” – така пишеше на описанеята на услугите, което ни беше предоставено при пристигане). Всички услуги в хотела без масажът бяха включени в цената, така че от нас се искаше само да се отпуснем и да почиваме. След пристигането (около 18:00) ние се настанихме, разопаковахме багажа, вечеряхме и въобще започнахме активна почивка. Мими и Юли трябваше да пристигнат в ранни зори (01:30 през същата нощ) и ние бяхме твърдо решени да ги посрещнем!

След вечерята с :Веси: се изпънахме във фоайето на хотела и зачакахме. Аз взех своето в един мач на табла, говорихме си за какво ли не и скоро дойде полунощ. След това дойде и 01:30, а нашите хора още ги нямаше. Мими и Юли пристигнаха в 02:30 – оказа се, че техния трансфер се е провалил и те трябвало да пристигнат с наето от тях такси от летището – не особено приятна ситуация, от която не всеки турист (особено западен) би се измъкнал толкова добре. Но ние, българите, сме свикнали да се оправяме с какво ли не и затова те не са имали особени нерви с този проблем. Е, наложи се да си платят сами таксито, но съм абсолютно уверен, че това ще им бъде възстановено изцяло от този, на който е вината за проваления трансфер.

Една седмица преди да заминем при нас пристигнаха майка и татко. Планът за почивката не включваше две претенциозни деца около нас, поради което Ели и Ангел трябваше да си останат със съответните баба и дядо. Поради липса на датски баба и дядо, при нас проблемът беше решен като българските такива станаха датски за три седмици – хем да се видят и с нас за две седмици, хем да са сами с внука си една седмица, докато ние си развяваме хавлиите из турско. Няколкото приятелки на Веси бяха поставени в “режим готовност”, ако Ангел има нужда от лекар (все пак баба и дядо не говорят английски или датски) и всичко беше вече в “режим заминаване”.
И така в събота, събрали багаж и кураж, се изсипахме на летище Каструп: единствения засега датски вход-изход за Ангелови-младши. Пътувахме с “Онур Еър” – някакъв корав турски превозвач, който нито го бях чувал, нито виждал преди това. Превозвач, специализиран с туристи и очевидно нехаресващ цените на летище Каструп. При поне 500 човека имаше отворени само три чек-ин гишета, което доведе до сравнително дълга опашка, на края на която бяхме аз и Веси. 40 минути чакане, чек-ин и вече бяхме в транзитната зона на летището. Обикаляхме из магазинчетата, докато не останаха някакви си 15 минути до бординга (каква е българската дума за това?), и след това се разбързахме, защото “няма да закъсняваме, я” :).
Турските онур-еърски другари обаче също не бързаха за никъде. Въпреки, че ние си бяхме изцяло навреме (трябват точно 15 минути, за да стигнеш от зоната с магазинчетата до държавно-неутралната зона C, откъдето тръгват не-европейските дестинации), Онур Еър позакъсня с 10-15 минути от официално обявеното бординг време. Но накрая се качихме и капитан Мохамед (кръстен впоследствие Мохамед Шумахер) ни подкара към Анталия. Новата фамилия на капитана не дойде случайно: той изцяло си я заслужи с интересното кацане, което ни спретна. Летял съм много, но досега не ми се е случвало:

* капитанът да свали самолета на 500 метра – една височина, от която вече можеш да броиш бемките по сащисаните туристи, които от своя страна виждат едно 20-40 тонно летящо прасе с трясък да минава едва ли не над главите им;

* с пуснати задкрилки изведнъж да се усети, че летището (и съответно пистата) май е още далече (вай вай!) и да напъне с все сила дроселите, като обърне нагоре вертикалното кормило, от което вътре в самолета усещаш как на крилата им се иска да поизчакат петдесетина метра зад самолета, докато двигателите (и капитана) решат напред ли, надолу ли да тръгнат с тия стотици коне в тях и с натискащите ги за кацане задкрилки.

Явно има за какво SAS (големите превозвачи) и Онур Еър (малките регионални превозвачи) да имат разлика в заплащането на своите летци!
Както и да е, важното е че кацнахме без кой-знае какви проблеми освен тази емоция и че крилата още си бяха на мястото, когато самолета заходи към ръкава на летището.

Великденската почивка беше внимателно планирана още миналата Коледа. С Мими и Юли се разбрахме да се видим някъде по време на датския Великден, когато Веси ще има ваканция, а аз ще мога да взема по-дълъг отпуск с цената на по-малко неплатени дни (защото още нямам пълния платен отпуск – първата година с пълен неплатен отпуск започва на 1 Май 2006). И още през Февруари започнахме да търсим подходящото място, което хем да е на топло, хем да е на море и също така да не е много скъпо.

Имахме варианти: Канарските или Сейшелските острови, Испания, България (разбира се), Турция (като за Турция имахме списък от приемливи места). Имахме и Гърция, но Юли нещо не я долюбва и поради това (засега) тя беше вън от сметките ни. Имахме също така като вариант и Париж, но Веси реши, че предпочита на море.
От повечето от вариантите се отказахме поради сравнително високите цени, а България никога не беше сериозно разгледана, понеже щеше да се обърка почивката с виждане на роднини и приятели, а поради кратката ваканция нито те, нито ние ще останем доволни. Оставаха вариантите с Турция, от които избрахме Анталия. Имах вече впечатленията на един-двама приятели и очаквах сравнително хубаво изкарване на тези няколко дни – топло време, море и приемливи условия.

Мария и :Веси: синхронизираха офертите (ние купувахме почивката си от Дания, а те от България, като хотелът и условията трябваше да съвпадат) и единодушно избрахме почивка в хотел “Сера” в Анталия. Хотелът се води петзвезден, офертата беше all inclusive, което преведено от турски ще рече “всичко е безплатно, ако алкохолът не е вносен и ако услугата не е от някоито, дето не са безплатни”. Купихме почивките още края на февруари и зачакахме!

Може да ви прилича на Монополи, ама не е!

Напълно валидна бележка си е, която от това събитие насам пазя в портфейла си! И когато в банка ми кажат, че нямам кредитна история, им показвам какъв овърдрафт съм погасил в онези времена. Те не питат дали съм го погасил, то си е ясно, че ако не бях го погасил, до сега да съм на рапорт при Св. Петър.

Иначе случката е напълно истинска и е с кредитна карта ВИЗА, издадена от ОББ. След издаването така и не успяха да си оправят плетките, да се стигна до това банкомата да ми покаже, че съм 9 млрд. USD в минус.

У-Бе-Бейци, или по-точно у-бе-бейове.

Оправиха го. След седмица. Но за мен си остава този безценен касов бон.

Днес с удивление научих, че българите имат нужда от виза, за да посетят Украйна. Удивлението ми беше продиктувано от няколко фактора:

* Очевидно украинците не ни имат все още за част от ЕС (то ние не че сме). Гражданите на ЕС (и на САЩ, Канада, Япония, Швейцария и още няколко нормални държави) нямат нужда от подобни визи.
* Въпреки горното, аз живеех с убеждението за “братските съветски народи” – явно остаряло убеждение, което е крайно време да бъде забравено (не се смейте много, така си мислех!)
* Последен фактор се яви това, че имах само 4 работни дни, докато замина за Киев. Което според сайта на посолството на Украйна в Дания не беше достатъчен период.

След като първоначалния пристъп на потрес отмина, той беше моментално заменен от чудесно, изпълващо чувство за паника. След няколко минути това чувство отшумя достатъчно, за да мога да спретна план за действие и да започна изпълнението му. Първоначално плана за действие включваше:

* Набавяне на необходимите неща:
* Паспорта ми (единственото налично нещо към този момент)
* Молба за украинска виза: сваля се от сайта на посолството
* Една снимка с паспортна големина: имах една такава вкъщи, на която изглеждам като бандит. Първата ми снимка, правена в Дания, от уличен автомат. Тъкмо ще я разкарам – последната от четирите е.
* Покана: трудната част. Трябва да е от украинската компания, да е подпечатана с мокрия печат на фирмата. Поне на сайта на посолството пишеше така, макар че това изискване да уби почти напълно надеждата ми за успешен изход от проблема.
* Бележка с преведената сума. Посолството иска DKK 280 за еднократна виза, или DKK 560 за еднократна виза, издадена експресно. Понеже нормалното време за издаване беше 14 дни, очевидно отиваме на експресния вариант. Сумата трябваше да преведа единствено и само в офиса на JYSKE BANK по сметката на посолството (която e упомената в изискванията за виза).
* Посещение до банката, за да преведа сумата
* Посещение до посолството, за да подам визата
* Посещение до посолството, за да си получа паспорта (това трябва да е преди вторник, когато заминавах)

Запретнах яко ръкави и след няколко разговора с колегите от нашия подизпълнител в Украйна вече имах факс, изпратен до посолството. Изглежда посолството приема факсове, само дето в страницата с изискванията това не е упоменато. След като говорих с посолството и ми потвърдиха, че всичко е ОК с поканата, аз вече много по-спокоен си насрочих среща за петък (консулски дейности посолството извършва само понеделник, сряда и петък).

В петък, въоръжен с всички документи и превел съответната сума, се появих в посолството. Може да се каже, че украинското посолство се намира в суперцентъра на Копенхаген, само на около 200 метра от Кралските покои (не казвам “кралския дворец”, защото то не е дворец а комплекс от 4 сгради, които се намират около сравнително голям площад). Посолството е в малко входче в една от огромните сгради на улицата, която води към кралския площад и аз го намерих сравнително лесно и безпроблемно.

В приемната бяхме само аз, още един човек, който попълваше документи за виза, и служителката. След като служителката ми прегледа за 2 минути документите, тя ми каза да изчакам и изчезна някъде с паспорта ми. След 10 минути се върна и в паспорта ми вече имах еднократна украинска виза, валидна за три месеца. Бях много доволен, защото това ми спести отново връщане до посолството следващия понеделник, и съответно най-малко 3 часа време.

На края на това описание трябва да спомена колко доволен съм от обслужването, което служителките на посолството предложиха. По телефона бяха изключително любезни и отзивчиви, отделиха ми колкото време трябваше, включително и за да доуточним някои детайли които не разбрах в началото. Нито за секунда не показаха желание да ме разкарат, че да си вършат по-важната работа. Да не говорим, че и успяха да ми спестят един ден след това – да си получиш визата на место за 10 минути направо изглежда несравним лукс спрямо това, което съм изстрадал за последните 8 години визови обслужвания (най-вече от страна на френското посолство, когато България все още не беше в Шенгенската зона).