Една седмица преди да заминем при нас пристигнаха майка и татко. Планът за почивката не включваше две претенциозни деца около нас, поради което Ели и Ангел трябваше да си останат със съответните баба и дядо. Поради липса на датски баба и дядо, при нас проблемът беше решен като българските такива станаха датски за три седмици – хем да се видят и с нас за две седмици, хем да са сами с внука си една седмица, докато ние си развяваме хавлиите из турско. Няколкото приятелки на Веси бяха поставени в “режим готовност”, ако Ангел има нужда от лекар (все пак баба и дядо не говорят английски или датски) и всичко беше вече в “режим заминаване”.
И така в събота, събрали багаж и кураж, се изсипахме на летище Каструп: единствения засега датски вход-изход за Ангелови-младши. Пътувахме с “Онур Еър” – някакъв корав турски превозвач, който нито го бях чувал, нито виждал преди това. Превозвач, специализиран с туристи и очевидно нехаресващ цените на летище Каструп. При поне 500 човека имаше отворени само три чек-ин гишета, което доведе до сравнително дълга опашка, на края на която бяхме аз и Веси. 40 минути чакане, чек-ин и вече бяхме в транзитната зона на летището. Обикаляхме из магазинчетата, докато не останаха някакви си 15 минути до бординга (каква е българската дума за това?), и след това се разбързахме, защото “няма да закъсняваме, я” :).
Турските онур-еърски другари обаче също не бързаха за никъде. Въпреки, че ние си бяхме изцяло навреме (трябват точно 15 минути, за да стигнеш от зоната с магазинчетата до държавно-неутралната зона C, откъдето тръгват не-европейските дестинации), Онур Еър позакъсня с 10-15 минути от официално обявеното бординг време. Но накрая се качихме и капитан Мохамед (кръстен впоследствие Мохамед Шумахер) ни подкара към Анталия. Новата фамилия на капитана не дойде случайно: той изцяло си я заслужи с интересното кацане, което ни спретна. Летял съм много, но досега не ми се е случвало:

* капитанът да свали самолета на 500 метра – една височина, от която вече можеш да броиш бемките по сащисаните туристи, които от своя страна виждат едно 20-40 тонно летящо прасе с трясък да минава едва ли не над главите им;

* с пуснати задкрилки изведнъж да се усети, че летището (и съответно пистата) май е още далече (вай вай!) и да напъне с все сила дроселите, като обърне нагоре вертикалното кормило, от което вътре в самолета усещаш как на крилата им се иска да поизчакат петдесетина метра зад самолета, докато двигателите (и капитана) решат напред ли, надолу ли да тръгнат с тия стотици коне в тях и с натискащите ги за кацане задкрилки.

Явно има за какво SAS (големите превозвачи) и Онур Еър (малките регионални превозвачи) да имат разлика в заплащането на своите летци!
Както и да е, важното е че кацнахме без кой-знае какви проблеми освен тази емоция и че крилата още си бяха на мястото, когато самолета заходи към ръкава на летището.