Последваха дни, пълни с активна почивка. Мими беше намерила екскурзоводка, която е българска емигрантка, преселила се тук през Април 1989 – времето, познато като “голямата екскурзия”. Екскурзоводката беше изцяло на наше разположение, не вземаше много пари и имаше голямо желание да ни покаже какво ли не. В понеделник и сряда с нейна помощ посетихме трите турски водопада и древния град Пергия, за който ще напиша след малко.

Времето не беше нищо особено, но това и може да се очаква за първата половина на на Април. Когато грееше слънце, температурата беше идеална за плаж, но водата в морето си беше студена (и много солена). Аз се потопих до кръста още първия ден и с това отметнах ангажимента “къпане в морето” за тази почивка. :Веси:, като по-щура от мен, даже се потопи цялата и след това изскочи като коркова тапа, зъзнейки много смешно.

Играхме много бридж – всеки ден поне по една табличка (2-3 часа). Учуден съм на търпението на Юли и Мими, имайки впредвид колко сме забравили играта аз и Веси. Мога да си представя колко ги изнервяхме понякога, но пък за четири дни и ние доста понапреднахме (но има още много, много какво да се желае – за жалост времето си отиде и кой-знае кога отново ще играем бридж).

Почивката иначе беше много активна. Въпреки не много плажното време, в хотела определено имаше с какво човек да си запълва времето. В краен случай – може и със спане. Не знам какво ми беше станало, но петъкът на мен ми беше невероятно ленив ден – спане до 12:00, обяд, след това пак ми се приспа (че много се уморих от толкова плюскане), след това пак спане до 18:00, след това се дотътрих до тенис масата (категорично отказвайки да играе тенис), след това пак ядене, след това карти и бира. Точно укрепващият режим, от който никак нямам нужда с моите 85 кг (поне толкова бяха на тръгване. Ако се върна под 90, ще приема това за голям успех)!

Летище Анталия хич не е малко. По моя оценка е поне 3 пъти по-голямо от авиоспирка София. Изцяло оборудвано е по модерните стандарти – ръкави, автоматични коридори, които те водят към мазен граничар, който така и не успя да изкопчи и една турска дума от Веси. Много му се щеше на човека Веси да е българска туркиня, но след два-три въпроса на турски (и отговора на английски) се усети, че в България би следвало да живеят и хора, незнаещи турски, и тогава чак и удари входния печат за Турция. Аз за сметка на това минах по-лесно – все пак не съм красива българка, а дебел и мазен българин.

Нямаше никакви проблеми с трансфера до хотел “Сера”. По пътя останах с първоначално впечатление за невероятна мизерия сред обикновените, селски жители, което впечатление впоследствия се затвърди. “Сера” се оказа стар хотел, който преди 20 години със сигурност е бил петзвезден, но сега повече от три звезди не бих му дал. Интернет имаше в един стар компютър (т.е. – напълно неизползваем ресурс), стаите бяха малки и доста захабени. Разполагаше обаче с огромна градина-плаж, както и с много спортни съоръжения, които обаче бяха затворени (ние все пак посещавахме хотела в режим “Зима” – така пишеше на описанеята на услугите, което ни беше предоставено при пристигане). Всички услуги в хотела без масажът бяха включени в цената, така че от нас се искаше само да се отпуснем и да почиваме. След пристигането (около 18:00) ние се настанихме, разопаковахме багажа, вечеряхме и въобще започнахме активна почивка. Мими и Юли трябваше да пристигнат в ранни зори (01:30 през същата нощ) и ние бяхме твърдо решени да ги посрещнем!

След вечерята с :Веси: се изпънахме във фоайето на хотела и зачакахме. Аз взех своето в един мач на табла, говорихме си за какво ли не и скоро дойде полунощ. След това дойде и 01:30, а нашите хора още ги нямаше. Мими и Юли пристигнаха в 02:30 – оказа се, че техния трансфер се е провалил и те трябвало да пристигнат с наето от тях такси от летището – не особено приятна ситуация, от която не всеки турист (особено западен) би се измъкнал толкова добре. Но ние, българите, сме свикнали да се оправяме с какво ли не и затова те не са имали особени нерви с този проблем. Е, наложи се да си платят сами таксито, но съм абсолютно уверен, че това ще им бъде възстановено изцяло от този, на който е вината за проваления трансфер.

Една седмица преди да заминем при нас пристигнаха майка и татко. Планът за почивката не включваше две претенциозни деца около нас, поради което Ели и Ангел трябваше да си останат със съответните баба и дядо. Поради липса на датски баба и дядо, при нас проблемът беше решен като българските такива станаха датски за три седмици – хем да се видят и с нас за две седмици, хем да са сами с внука си една седмица, докато ние си развяваме хавлиите из турско. Няколкото приятелки на Веси бяха поставени в “режим готовност”, ако Ангел има нужда от лекар (все пак баба и дядо не говорят английски или датски) и всичко беше вече в “режим заминаване”.
И така в събота, събрали багаж и кураж, се изсипахме на летище Каструп: единствения засега датски вход-изход за Ангелови-младши. Пътувахме с “Онур Еър” – някакъв корав турски превозвач, който нито го бях чувал, нито виждал преди това. Превозвач, специализиран с туристи и очевидно нехаресващ цените на летище Каструп. При поне 500 човека имаше отворени само три чек-ин гишета, което доведе до сравнително дълга опашка, на края на която бяхме аз и Веси. 40 минути чакане, чек-ин и вече бяхме в транзитната зона на летището. Обикаляхме из магазинчетата, докато не останаха някакви си 15 минути до бординга (каква е българската дума за това?), и след това се разбързахме, защото “няма да закъсняваме, я” :).
Турските онур-еърски другари обаче също не бързаха за никъде. Въпреки, че ние си бяхме изцяло навреме (трябват точно 15 минути, за да стигнеш от зоната с магазинчетата до държавно-неутралната зона C, откъдето тръгват не-европейските дестинации), Онур Еър позакъсня с 10-15 минути от официално обявеното бординг време. Но накрая се качихме и капитан Мохамед (кръстен впоследствие Мохамед Шумахер) ни подкара към Анталия. Новата фамилия на капитана не дойде случайно: той изцяло си я заслужи с интересното кацане, което ни спретна. Летял съм много, но досега не ми се е случвало:

* капитанът да свали самолета на 500 метра – една височина, от която вече можеш да броиш бемките по сащисаните туристи, които от своя страна виждат едно 20-40 тонно летящо прасе с трясък да минава едва ли не над главите им;

* с пуснати задкрилки изведнъж да се усети, че летището (и съответно пистата) май е още далече (вай вай!) и да напъне с все сила дроселите, като обърне нагоре вертикалното кормило, от което вътре в самолета усещаш как на крилата им се иска да поизчакат петдесетина метра зад самолета, докато двигателите (и капитана) решат напред ли, надолу ли да тръгнат с тия стотици коне в тях и с натискащите ги за кацане задкрилки.

Явно има за какво SAS (големите превозвачи) и Онур Еър (малките регионални превозвачи) да имат разлика в заплащането на своите летци!
Както и да е, важното е че кацнахме без кой-знае какви проблеми освен тази емоция и че крилата още си бяха на мястото, когато самолета заходи към ръкава на летището.

Великденската почивка беше внимателно планирана още миналата Коледа. С Мими и Юли се разбрахме да се видим някъде по време на датския Великден, когато Веси ще има ваканция, а аз ще мога да взема по-дълъг отпуск с цената на по-малко неплатени дни (защото още нямам пълния платен отпуск – първата година с пълен неплатен отпуск започва на 1 Май 2006). И още през Февруари започнахме да търсим подходящото място, което хем да е на топло, хем да е на море и също така да не е много скъпо.

Имахме варианти: Канарските или Сейшелските острови, Испания, България (разбира се), Турция (като за Турция имахме списък от приемливи места). Имахме и Гърция, но Юли нещо не я долюбва и поради това (засега) тя беше вън от сметките ни. Имахме също така като вариант и Париж, но Веси реши, че предпочита на море.
От повечето от вариантите се отказахме поради сравнително високите цени, а България никога не беше сериозно разгледана, понеже щеше да се обърка почивката с виждане на роднини и приятели, а поради кратката ваканция нито те, нито ние ще останем доволни. Оставаха вариантите с Турция, от които избрахме Анталия. Имах вече впечатленията на един-двама приятели и очаквах сравнително хубаво изкарване на тези няколко дни – топло време, море и приемливи условия.

Мария и :Веси: синхронизираха офертите (ние купувахме почивката си от Дания, а те от България, като хотелът и условията трябваше да съвпадат) и единодушно избрахме почивка в хотел “Сера” в Анталия. Хотелът се води петзвезден, офертата беше all inclusive, което преведено от турски ще рече “всичко е безплатно, ако алкохолът не е вносен и ако услугата не е от някоито, дето не са безплатни”. Купихме почивките още края на февруари и зачакахме!

Може да ви прилича на Монополи, ама не е!

Напълно валидна бележка си е, която от това събитие насам пазя в портфейла си! И когато в банка ми кажат, че нямам кредитна история, им показвам какъв овърдрафт съм погасил в онези времена. Те не питат дали съм го погасил, то си е ясно, че ако не бях го погасил, до сега да съм на рапорт при Св. Петър.

Иначе случката е напълно истинска и е с кредитна карта ВИЗА, издадена от ОББ. След издаването така и не успяха да си оправят плетките, да се стигна до това банкомата да ми покаже, че съм 9 млрд. USD в минус.

У-Бе-Бейци, или по-точно у-бе-бейове.

Оправиха го. След седмица. Но за мен си остава този безценен касов бон.

Днес с удивление научих, че българите имат нужда от виза, за да посетят Украйна. Удивлението ми беше продиктувано от няколко фактора:

* Очевидно украинците не ни имат все още за част от ЕС (то ние не че сме). Гражданите на ЕС (и на САЩ, Канада, Япония, Швейцария и още няколко нормални държави) нямат нужда от подобни визи.
* Въпреки горното, аз живеех с убеждението за “братските съветски народи” – явно остаряло убеждение, което е крайно време да бъде забравено (не се смейте много, така си мислех!)
* Последен фактор се яви това, че имах само 4 работни дни, докато замина за Киев. Което според сайта на посолството на Украйна в Дания не беше достатъчен период.

След като първоначалния пристъп на потрес отмина, той беше моментално заменен от чудесно, изпълващо чувство за паника. След няколко минути това чувство отшумя достатъчно, за да мога да спретна план за действие и да започна изпълнението му. Първоначално плана за действие включваше:

* Набавяне на необходимите неща:
* Паспорта ми (единственото налично нещо към този момент)
* Молба за украинска виза: сваля се от сайта на посолството
* Една снимка с паспортна големина: имах една такава вкъщи, на която изглеждам като бандит. Първата ми снимка, правена в Дания, от уличен автомат. Тъкмо ще я разкарам – последната от четирите е.
* Покана: трудната част. Трябва да е от украинската компания, да е подпечатана с мокрия печат на фирмата. Поне на сайта на посолството пишеше така, макар че това изискване да уби почти напълно надеждата ми за успешен изход от проблема.
* Бележка с преведената сума. Посолството иска DKK 280 за еднократна виза, или DKK 560 за еднократна виза, издадена експресно. Понеже нормалното време за издаване беше 14 дни, очевидно отиваме на експресния вариант. Сумата трябваше да преведа единствено и само в офиса на JYSKE BANK по сметката на посолството (която e упомената в изискванията за виза).
* Посещение до банката, за да преведа сумата
* Посещение до посолството, за да подам визата
* Посещение до посолството, за да си получа паспорта (това трябва да е преди вторник, когато заминавах)

Запретнах яко ръкави и след няколко разговора с колегите от нашия подизпълнител в Украйна вече имах факс, изпратен до посолството. Изглежда посолството приема факсове, само дето в страницата с изискванията това не е упоменато. След като говорих с посолството и ми потвърдиха, че всичко е ОК с поканата, аз вече много по-спокоен си насрочих среща за петък (консулски дейности посолството извършва само понеделник, сряда и петък).

В петък, въоръжен с всички документи и превел съответната сума, се появих в посолството. Може да се каже, че украинското посолство се намира в суперцентъра на Копенхаген, само на около 200 метра от Кралските покои (не казвам “кралския дворец”, защото то не е дворец а комплекс от 4 сгради, които се намират около сравнително голям площад). Посолството е в малко входче в една от огромните сгради на улицата, която води към кралския площад и аз го намерих сравнително лесно и безпроблемно.

В приемната бяхме само аз, още един човек, който попълваше документи за виза, и служителката. След като служителката ми прегледа за 2 минути документите, тя ми каза да изчакам и изчезна някъде с паспорта ми. След 10 минути се върна и в паспорта ми вече имах еднократна украинска виза, валидна за три месеца. Бях много доволен, защото това ми спести отново връщане до посолството следващия понеделник, и съответно най-малко 3 часа време.

На края на това описание трябва да спомена колко доволен съм от обслужването, което служителките на посолството предложиха. По телефона бяха изключително любезни и отзивчиви, отделиха ми колкото време трябваше, включително и за да доуточним някои детайли които не разбрах в началото. Нито за секунда не показаха желание да ме разкарат, че да си вършат по-важната работа. Да не говорим, че и успяха да ми спестят един ден след това – да си получиш визата на место за 10 минути направо изглежда несравним лукс спрямо това, което съм изстрадал за последните 8 години визови обслужвания (най-вече от страна на френското посолство, когато България все още не беше в Шенгенската зона).

След толкова негативни материали в този блог най-накрая е време за нещо радостно и свежо!

Още един от приятелите ми реши да се втурне в блог-света. Страхотно удоволствие е да чувстваш, че и ти си част от приносът за това решение.

Пожелавам ти да задържиш колкото се може по-дълго време ентусиазма си за писане и музата на блогерите (ако такава въобще има някъде из Интернет) да ти е честа гостенка.

А относно пресния ти материал ти за виртуалната любов много може да се каже, но това не в този кратък анонс :). Този си е само за новия блог, другото ще го дъвчем по-късно.

Може би скоро ще трябва да намерим нов хостинг на новороденото, защото сегашния truden.com смърди отвсякъде. Ако опитате RSS-а, ще забележите че не може да отворите никой от материалите. А колкото до стандартизацията на сайта, много може да се … плаче по въпроса.

Но това от новата блогерка не зависи. Тя не е ИТ-спец, така че това е работа на мен и на техно-изродите като мен. От нея зависи само да пълни съдържание, колкото се може по-често и по-качествено!