Като за начало, проблемите с галерията! Тази сутрин се наложи да спра последните два албума от галерията до вечерта, защото IrfanView яко се омаза при конверсията на изображенията. Оказа се, че ментето прави Resize, а не Resample, ако се опитвате да правите batch conversion на повече от 1 изображения. Бесен съм!

Благодарение на Ему попаднах на FastStone Image Viewer, който не само се оказа перфектно решение на проблемите ми, но и прекрасен показвач на картинки! Засега смятам редовно да го използвам! Благодаря, Ему, още веднъж!

Излязло демо на Heroes of Might and Magic 5. А пък аз да не знам! Веднага го пуснах да се сваля, цели 670 MB, утре ще го пробвам. Не знам как ще се оправям с 2 MMORPG-та, дано демото не е много зарибяващо :).

Във връзка с горното моят любим даунлоад мениджър Free Download Manager ми изпищя, че било хубаво, ако го ползвам да сложа линк към него на сайта си. Е, няма да го сложа да се вижда непрекъснато и на всяка страница, но в този пост ще му отделя подобаващото внимание. Точно както иска авторът: с анимираното банерче и връзчицата към него.

Ако ви трябва свястна програма за сваляне на каквото и да е, FDM е отлична такава! Препоръчвам горещо. За жалост, wget32 ми прави мизерии понякога… жалко!

Вчера Веси хвърли ужасно много време да преработва и качва снимки от отпуската ни в Анталия. Всъщност, хвърли малко време да преработва, и много време да ги качва. Като цяло загуби обаче повече от час, а днес аз трябваше да скрия двата албума! Причината? Глупавото Irfan View изглежда не е предъвкало добре снимките и качеството им в галерията беше __ужасно__. Когато сутринта засилих на Вера връзките към албумите, чак тогава сам аз погледнах снимките и ми настръхна косата. Шок и ужас, JPG компресията беше буквално прецакала всичко. Не, това не са снимките, които искам да показвам от Анталия.

Весинце, ти нямаш _никаква вина_! Аз трябваше да оставя ВоВ за малко и да погледна какви ги върши тъпото iview! А не да разчитам на добрината му. Тъпо се получава, но това време не ти е съвсем загубено! Аз ще видя отново качеството на снимките, почти сигурно е, че ще ги преработя (най-вероятно ръчно и с друг софтуер) и ще ги кача отново, но този път директно през ssh.

Ех, ама загубена работа! Много ме е яд, изцяло на мене си! Ако това продължава, ще се нагърбя и за една седмица ще прехвърля всичко във flickr (разбира се, първо ще трябва да си платя). Но ще забравя за галерийни проблеми веднъж-завинаги! Грррр!

Вчера и днес с Веси огледахме всички снимки. Може да се каже, че това е една от почивките с най-много снимки. Не всички ще бъдат в галерията, но на пръв поглед мога да очаквам поне 100 снимки, които ще станат отидат в “Забавления -> Анталия, Април 2006”. Някои мои експерименти смятам да каче в Flickr (най-вече неща, които няма да намерят своето място в семейната галерия). Иначе или аз, или Веси ще трябва да подготвим снимките и да ги качим в галерията възможно най-скоро. След това ще променя предишните материалчета така, че да реферират снимките, за да е по-интересно за четене и проследяване.

Днес е последния ден от почивката в Турция. През цялата почивка непрекъснато се канех да започвам писанията за нея и все отлагах, защото имаше нещо по-интересно за вършене. Но в последния момент вече няма накъде – трябва да се пише, иначе всичко ще избледнее, когато ежедневието и ежегеймието ( 😉 ) ме погълнат отново. А и време има – няколко часа трябва да минат, преди и ние да потеглим към полета за в къщи. Затова седнах при тенис масата и потръпвайки от падащия около мен дъжд започнах да описвам всичко, свързано с тази почивка. Ще се получи един голям материал, който ще разделя на парчета, а парчетата вероятно вече сте прочели.

Днес беше най-неприятния ден – този за раздяла и заминаване. Всеки път, когато оставям приятелите ми е криво. Но няма начин – животът ни е такъв, че с тези раздяла ще трябва да се свиква криво-ляво. Всяка почивка си има страхотните моменти на посрещането и горчивите моменти, когато трябва да си кажем “довиждане” поне за няколко месеца. Добре поне, че сега са само два месеца: Веси ще лети с малкия за лятната ни почивка на 6ти Юли, а аз – на 21ви Юли. А от сега до 21 юли остават малко повече от 3 месеца.
Мими и Юли заминаха в 11:30. Както сладко си говорехме, само 10 минути след това вече бяхме пак толкова сами, колкото бяхме и когато пристигнахме. Само че сега беше различно – нямаше я тръпката “ей, кога ще дойдат най-накрая, че да започваме с почивката”. Сега по-скоро я имаше вече досадата от това, че ни предстоят 5 часа чакане до нашия трансфер и след това до късно вечерта пътуване към къщи.
И ето, сега аз стоя и пиша това материалче, опитвайки да си спомня най-хубавото от тези 6 дни. Защото имаше много хубаво. Може би ще напиша и нещо за лошите неща, но това ще е по-късно и най-вече за да направя паралел между нас – българите, и това което видях в турците. Но сега няма да продължавам, нека минат няколко дни или седмици и ако все още имам какво да кажа – ще го направя.
Изчакахме чакането и в 17:15 благополучно се натоварихме на трансферния бус, който за 20 минути ни закара на летището. Времето направо се беше разкиснало днес – дъжд като из ведро заедно със силни гръмотевици. Докато чакахме за чек-ин изведнъж всичко изгасна и след няколко секунди до нас стигна здрав гръм – явно светкавица беше ударила електропровод. Отне само десетина секунди и всичко тръгна отново.
Имахме една интересна емоция при паспортния контрол. Явно чичото зад гишето не познава всички вариации на нашите документи и докато проверяваше паспорта на Веси (тя винаги минава първа) ме извика и мен, провери и моя паспорт, прибра паспортите в него и ни покани да го последваме. Ние, доста озадачени, тръгнахме до офисът им, където само след 10 минути се събра направо консилиум от мазни граничари, дърдорещи и усмихващи се странно и споменаващи множество пъти думата “Булгаристан” (т.е. България, по тяхному).
Паспортите ни бяха много внимателно и щателно разглеждани, човъркани, мирисани дори. Наизвадиха някакви щракала и с тях обходиха челната им страница. Дърдоренето не преставаше, а ние си стояхме и ги чакахме да кажат какъв е проблемът.

След около 10 минути изследвания, отново без дори да кажат дума, един друг чичо взе паспортите и ни направи знак да го следваме. Поради липса на друга алтернатива, ние си го последвахме. Оказа се, че той просто ни извежда от граничната ми полиция. Даде ни паспортите, направи международния знак “ОК е всичко” и си влезе обратно.

Няма смисъл да споменавам, че докато траеше тази досадна процедура ми минаха разни неприятни мисли през главата. Чувал съм лоши неща за турските арести и затвори, а и фактът че съмнителния паспорт се оказа точно Весиния, нещата можеше да са още по-черни. Очевидно беше, че турчинът-граничар беше отчайващо некомпетентен и не беше виждал може би най-новите ни паспорти – поне аз по друг начин не мога да изтълкувам подобна неприятна грешка. Още по-неприятен беше факта, че не ни казаха и една дума защо ни отклоняват от нормалния поток и какъв е точно проблема. Да не говорим, че и в двата паспорта се намира валидна тригодишна датска виза, даваща право на постоянно пребиваване и работа, да не говорим че моя паспорт има и десетгодишна американска виза. Просто те __трябваше__ да се заядат и __трябваше__ да не ни кажат нищо. Ориенталщина отвсякъде, нещо ме кара да си мисля, че нашите тулупи няма да са по-стока от турчолята. Дай на ориенталец униформа и пищов и му гледай сеира.

Остатъкът от бординга мина ОК. Последва много неравен път, три часа и половина друсане из бурите, бушуващи из тази част на Европа. Времето се успокои едва час преди Копенхаген. Важното е, че кацнахме без проблеми и без повече важничене от страна на хора с униформи стигнахме до Централна гара – Копенхаген, където изпуснахме последния влак за вкъщи. Наложи се да повървим пеша от една от по-близките до вкъщи спирки, но и това не беше кой-знае какво изпитание и благополучно в 01:00 си легнахме.

Почивката свърши. Сега остават още два почивни дни и ежедневието започва отново.

Анталия сама по себе си е град, в който са намерили среда и препитание около милион и половина жители. Аз си мислех, че градът е от големината на Пловдив, ако не и по-малък, но нашата екскурзоводка ми разби тези илюзии. Градът и прилежащият регион представлява икономически конгломерат, неотстъпващ по жители и площ на София и нейните прилежащи региони. Турция, разбира се, е огромна държава и това някакси вече ми се струва нормално, но когато го чух за първи път останах потресен. Крайбрежието на Анталия чак до Алания, формира и огромен туристически комплекс от хотели и жилища които се продават на чужденци и които представляват (луксозни?) апартаменти в 20 етажни триъгълни блокове (за да имат всички апартаменти изглед към морето). Строи се безогледно. Изливат се стотици тонове бетон в нови, високи блокове (тип “Люлин-5”). Коментарът на екскурзоводката беше кратък: “всичко си проличава, когато удари следващия трус”. Някога е имало безкрайни портокалови градини. Сега на тяхно место има израсли нови комплекси, в сравнение с който Люлин-5 ще изглежда като райско кътче. Турците съсипват с бързи бетонни темпове дори малкото, което сухия климат е оставил от тяхната природа. Западнали крайморски паркове, твърде малко зеленина – всичко това може да се види от снимките от първия водопад.

За центъра на самия град не мога да кажа нищо добро. Ориенталщина отвсякъде, човек не може да седне в едно заведение, преди лешоядите от съседното да са се спуснали върху него и да го дърпат към техните си маси, спорейки със сервитьорите от заведението, в което всъщност първоначално би следвало да се поседне. Дюнерите им (поне тези, които си купихме) не струваха и пукната пара – дюнер “Аладин” е класи над турските. Спокойно мога да кажа, че съм ужасно разочарован от това, което видях в Анталия. Много бях доволен от факта, че нашия хотел всъщност е в малкото селце Лара, което е съседно на голямата ориенталска лудница Анталия.

Само за опит помолих екскурзоводката да се отбием до магазинче за фото-принадлежности. Примамливо си мислех да видя цените на светкавица за моя Канон (вградената в апарата не е достатъчно силна). Мислех си, че Турция като страна с по-нисък стандарт и данъци от Дания би следвало да предложи по-приемлива цена. Бях потресен: марковата светкавица Канон, коят може да се намери около ? 350-450 в Дания тук струваше $680. Не знам дали с цел пазарлък ми казаха двойна цена, но само изгледах продавача (мисля, че “кожар” по би му отивало, предвид как се опита да ми смъкне кожата с тая цена) и си излязох от фото-сарачницата, все още носейки кожата си на гърба.

Екскурзоводката спомена, че нашият хотел не бил нищо особено в сравнение с новите петзвездни такива. Мога да и вярвам. Спокойствието, което обаче нашият хотел сега ни даваше с огромната си градина и далече от ориенталските тълпища не може да се оцени с никакви “истински” и по-петзвездни хотели в самата Анталия.

Едно-единствено нещо мога спокойно да кажа: нашето черноморие, поне такова каквото го знам от миналата година (Слънчев бряг) е с класи над турската Анталия. Не се учудвам вече, че нашите успяват да продават въпреки по-високите цени. Услугата, която ние предлагаме, определено надвишава по качество турската, а прилежащата околна среда определено е много по-качествена от турската. И при нас има безспирни строежи както тук, но останалата курортна инфраструктура в България е с пъти по-качествена от това, което видях. Жалко, че нямаме целогодишния сезон, на който местните се радват, много жалко!

Навремето, когато Анталия е била още малък и древен град, тя си е имала съсед. Съсед, който и е съперничел по красота и величие и който е бил може би по-голям от нея. Перги (елинското име е било Пергия, или нещо подобно – не чух/запомних добре) е бил град с няколко десетки хиляди жители, който е бил потопен в зеленина. През него е минавала река, която е била хваната в множество канали и е формирала красиви фонтани, водопади и басейни. Пергия е бил опасан със сериозна крепостна стена, в рамките на която се е намирала търговската част, баните, магазините и огромен амфитеатър, побиращ около 50,000 зрители.

Вследствие сериозно земетресение обаче градът е бил унищожен. Не съборените сгради са предизвикали унищожението. Сградите се строят наново и местните са били свикнали с това (този регион винаги е бил земетръсен, 1500 години не са фактор за тектоничните процеси и сили). Вследствие на този голям трус обаче реката, минаваща през града, изведнъж пресъхва и оставя всичко без живот. Някогашните бани се превръщат в празни корита, хората остават без основния фактор за живот в иначе знойния климат. И понеже градът не е бил на брега на морето, от него днес остават само руините, които говорят за някогашното му величие. На снимките могат да се видят остатъците от фонтана, който е маркирал центъра на града. Водата от него е тръгвала по красив мраморен канал, който я е отвеждал към кметството. Допълнително може да се видят остатъците от големите бани, както и от някогашна базилика.

Упадъкът бил допълнително подсилен и от арабско-отомански набези (_това_ точно пояснителните текстове в брошурката не го казваха, но човек може да се досети какво стои зад думата “арабски”, особено когато текста е писан и цензуриран от турчин), чиято единствена цел била “да грабнем каквото можем и да се изметем оттук, преди защитниците да са ни срещнали набързо с Аллаха”.

Пергия е едно от нещата, което задължително трябва да се види от всеки, който почива е Анталия или околностите (Алания). Там може да видиш какво може да остане един ден от нашите градове, ако са “посетени” от мащабно бедствие (Чернобил е съвременен пример за такова). Там може да разбереш колко преходно е всичко и как някогашната величествена красота сега е станала просто плевели и руини. Хората, строили и обичали това място отдавна са на прах и само част от някогашния величествен градеж все още говори за славните времена.

Неприятно съм изненадан от “способността” на турците да “реставрират”. Толис (който е грък и съответно много пристрастен спрямо всичко турско) ми беше говорил как турците не пазят античните неща. И в Пергия имах възможността да се убедя на практика, че той не ме е лъгал въобще. Нещо, което дори в България би било реставрирано с любов и внимание, в Турция просто са му лепнали 30-40 кила цимент и готово. Една “реставрирана” врата е само пример за това. Целта на “реставрацията” е единствено алъш-вериша да върви и неуките туристи да цъкат с език и да има къде да дойдат и да оставят по някое и друго евро като вход (само групата, която влезе преди нас, беше от поне 80 човека). Автентичността няма значение, докато весдесъщия вход от 5? се събира надлежно и от всеки.

Очевидно е, че реставрационните неща далеч не са приоритет – туристите можехме да скитаме навсякъде и като едно стадо овце да тъпчем из (зарязаните) разкопки. Имам чувството, че археолози не са стъпвали на това место, а местните, измислили професията “археолог-ченчаджия” предлагаха изкопани парички от онова време. Циганите бяха разпънали сергии в самия град и Веси не се поколеба да завърти алъш-вериш (който, слава Богу, свърши без сделка и от там – без особени щети за двете потенциални страни на сделката).

Като цяло Пергия ни хареса най-много от всички туристически атракции, които посетихме. Пак казвам – ако се случи да отидете в околността, прежалете 20? за транспорт и 5? за вход и вижте Пергия. Ще останете доволни, особено ако местните не са го “реставрирали” докрай!

Последваха дни, пълни с активна почивка. Мими беше намерила екскурзоводка, която е българска емигрантка, преселила се тук през Април 1989 – времето, познато като “голямата екскурзия”. Екскурзоводката беше изцяло на наше разположение, не вземаше много пари и имаше голямо желание да ни покаже какво ли не. В понеделник и сряда с нейна помощ посетихме трите турски водопада и древния град Пергия, за който ще напиша след малко.

Времето не беше нищо особено, но това и може да се очаква за първата половина на на Април. Когато грееше слънце, температурата беше идеална за плаж, но водата в морето си беше студена (и много солена). Аз се потопих до кръста още първия ден и с това отметнах ангажимента “къпане в морето” за тази почивка. :Веси:, като по-щура от мен, даже се потопи цялата и след това изскочи като коркова тапа, зъзнейки много смешно.

Играхме много бридж – всеки ден поне по една табличка (2-3 часа). Учуден съм на търпението на Юли и Мими, имайки впредвид колко сме забравили играта аз и Веси. Мога да си представя колко ги изнервяхме понякога, но пък за четири дни и ние доста понапреднахме (но има още много, много какво да се желае – за жалост времето си отиде и кой-знае кога отново ще играем бридж).

Почивката иначе беше много активна. Въпреки не много плажното време, в хотела определено имаше с какво човек да си запълва времето. В краен случай – може и със спане. Не знам какво ми беше станало, но петъкът на мен ми беше невероятно ленив ден – спане до 12:00, обяд, след това пак ми се приспа (че много се уморих от толкова плюскане), след това пак спане до 18:00, след това се дотътрих до тенис масата (категорично отказвайки да играе тенис), след това пак ядене, след това карти и бира. Точно укрепващият режим, от който никак нямам нужда с моите 85 кг (поне толкова бяха на тръгване. Ако се върна под 90, ще приема това за голям успех)!

Летище Анталия хич не е малко. По моя оценка е поне 3 пъти по-голямо от авиоспирка София. Изцяло оборудвано е по модерните стандарти – ръкави, автоматични коридори, които те водят към мазен граничар, който така и не успя да изкопчи и една турска дума от Веси. Много му се щеше на човека Веси да е българска туркиня, но след два-три въпроса на турски (и отговора на английски) се усети, че в България би следвало да живеят и хора, незнаещи турски, и тогава чак и удари входния печат за Турция. Аз за сметка на това минах по-лесно – все пак не съм красива българка, а дебел и мазен българин.

Нямаше никакви проблеми с трансфера до хотел “Сера”. По пътя останах с първоначално впечатление за невероятна мизерия сред обикновените, селски жители, което впечатление впоследствия се затвърди. “Сера” се оказа стар хотел, който преди 20 години със сигурност е бил петзвезден, но сега повече от три звезди не бих му дал. Интернет имаше в един стар компютър (т.е. – напълно неизползваем ресурс), стаите бяха малки и доста захабени. Разполагаше обаче с огромна градина-плаж, както и с много спортни съоръжения, които обаче бяха затворени (ние все пак посещавахме хотела в режим “Зима” – така пишеше на описанеята на услугите, което ни беше предоставено при пристигане). Всички услуги в хотела без масажът бяха включени в цената, така че от нас се искаше само да се отпуснем и да почиваме. След пристигането (около 18:00) ние се настанихме, разопаковахме багажа, вечеряхме и въобще започнахме активна почивка. Мими и Юли трябваше да пристигнат в ранни зори (01:30 през същата нощ) и ние бяхме твърдо решени да ги посрещнем!

След вечерята с :Веси: се изпънахме във фоайето на хотела и зачакахме. Аз взех своето в един мач на табла, говорихме си за какво ли не и скоро дойде полунощ. След това дойде и 01:30, а нашите хора още ги нямаше. Мими и Юли пристигнаха в 02:30 – оказа се, че техния трансфер се е провалил и те трябвало да пристигнат с наето от тях такси от летището – не особено приятна ситуация, от която не всеки турист (особено западен) би се измъкнал толкова добре. Но ние, българите, сме свикнали да се оправяме с какво ли не и затова те не са имали особени нерви с този проблем. Е, наложи се да си платят сами таксито, но съм абсолютно уверен, че това ще им бъде възстановено изцяло от този, на който е вината за проваления трансфер.

Една седмица преди да заминем при нас пристигнаха майка и татко. Планът за почивката не включваше две претенциозни деца около нас, поради което Ели и Ангел трябваше да си останат със съответните баба и дядо. Поради липса на датски баба и дядо, при нас проблемът беше решен като българските такива станаха датски за три седмици – хем да се видят и с нас за две седмици, хем да са сами с внука си една седмица, докато ние си развяваме хавлиите из турско. Няколкото приятелки на Веси бяха поставени в “режим готовност”, ако Ангел има нужда от лекар (все пак баба и дядо не говорят английски или датски) и всичко беше вече в “режим заминаване”.
И така в събота, събрали багаж и кураж, се изсипахме на летище Каструп: единствения засега датски вход-изход за Ангелови-младши. Пътувахме с “Онур Еър” – някакъв корав турски превозвач, който нито го бях чувал, нито виждал преди това. Превозвач, специализиран с туристи и очевидно нехаресващ цените на летище Каструп. При поне 500 човека имаше отворени само три чек-ин гишета, което доведе до сравнително дълга опашка, на края на която бяхме аз и Веси. 40 минути чакане, чек-ин и вече бяхме в транзитната зона на летището. Обикаляхме из магазинчетата, докато не останаха някакви си 15 минути до бординга (каква е българската дума за това?), и след това се разбързахме, защото “няма да закъсняваме, я” :).
Турските онур-еърски другари обаче също не бързаха за никъде. Въпреки, че ние си бяхме изцяло навреме (трябват точно 15 минути, за да стигнеш от зоната с магазинчетата до държавно-неутралната зона C, откъдето тръгват не-европейските дестинации), Онур Еър позакъсня с 10-15 минути от официално обявеното бординг време. Но накрая се качихме и капитан Мохамед (кръстен впоследствие Мохамед Шумахер) ни подкара към Анталия. Новата фамилия на капитана не дойде случайно: той изцяло си я заслужи с интересното кацане, което ни спретна. Летял съм много, но досега не ми се е случвало:

* капитанът да свали самолета на 500 метра – една височина, от която вече можеш да броиш бемките по сащисаните туристи, които от своя страна виждат едно 20-40 тонно летящо прасе с трясък да минава едва ли не над главите им;

* с пуснати задкрилки изведнъж да се усети, че летището (и съответно пистата) май е още далече (вай вай!) и да напъне с все сила дроселите, като обърне нагоре вертикалното кормило, от което вътре в самолета усещаш как на крилата им се иска да поизчакат петдесетина метра зад самолета, докато двигателите (и капитана) решат напред ли, надолу ли да тръгнат с тия стотици коне в тях и с натискащите ги за кацане задкрилки.

Явно има за какво SAS (големите превозвачи) и Онур Еър (малките регионални превозвачи) да имат разлика в заплащането на своите летци!
Както и да е, важното е че кацнахме без кой-знае какви проблеми освен тази емоция и че крилата още си бяха на мястото, когато самолета заходи към ръкава на летището.

Великденската почивка беше внимателно планирана още миналата Коледа. С Мими и Юли се разбрахме да се видим някъде по време на датския Великден, когато Веси ще има ваканция, а аз ще мога да взема по-дълъг отпуск с цената на по-малко неплатени дни (защото още нямам пълния платен отпуск – първата година с пълен неплатен отпуск започва на 1 Май 2006). И още през Февруари започнахме да търсим подходящото място, което хем да е на топло, хем да е на море и също така да не е много скъпо.

Имахме варианти: Канарските или Сейшелските острови, Испания, България (разбира се), Турция (като за Турция имахме списък от приемливи места). Имахме и Гърция, но Юли нещо не я долюбва и поради това (засега) тя беше вън от сметките ни. Имахме също така като вариант и Париж, но Веси реши, че предпочита на море.
От повечето от вариантите се отказахме поради сравнително високите цени, а България никога не беше сериозно разгледана, понеже щеше да се обърка почивката с виждане на роднини и приятели, а поради кратката ваканция нито те, нито ние ще останем доволни. Оставаха вариантите с Турция, от които избрахме Анталия. Имах вече впечатленията на един-двама приятели и очаквах сравнително хубаво изкарване на тези няколко дни – топло време, море и приемливи условия.

Мария и :Веси: синхронизираха офертите (ние купувахме почивката си от Дания, а те от България, като хотелът и условията трябваше да съвпадат) и единодушно избрахме почивка в хотел “Сера” в Анталия. Хотелът се води петзвезден, офертата беше all inclusive, което преведено от турски ще рече “всичко е безплатно, ако алкохолът не е вносен и ако услугата не е от някоито, дето не са безплатни”. Купихме почивките още края на февруари и зачакахме!