С три коли и 11 човека (от тях 3-ма малки, които хич не са за подценяване). Първо един ден в хубава къща в Балабанци. Къщата – хубава, но се оказа че собствениците са от типа хора, които предпочитат “дай си ни наема, но ако може недей да влизаш в къщата и спи в колата”. То не бяха намеци за децата, то не бяха чехли, които да използваме в “хотела”, то не бяха “дайте 20 лева, защото снощи сте използвали вашата скара да си опечете месото, а и защото дойдохте с деца, които цапат повече, а и ние не толерираме посещения с деца”. Неприятна работа, общо взето. Тръгнахме си огорчени и разочаровани, защото мястото наистина беше добро!
Чакам с нетърпение да разбера кога нашенци ще проумеят, че даваш ли си гъза под наем е нормално да очакваш различни размери и различни типове любов в него. Ние си записваме къщата в списък “къщи на ужаса”, където няма да стъпим повече.
Следващите два дни изкарахме в Априлци. Пак в къща, но с коренно различни стопани. Учтиви, внимателни, без _никакви_ грижи. Единственото оплакване, тотално независещо от тях, бяха огромните ята мухи, които обитаваха региона. Не знам с какво ги хранят в това Априлци, но мухите бяха _много_.
Ако случайно ви се случи да отседнете в Априлци и сте много гладни, не ходете в кафе-ресторанта “Маями”. Ние направихме грешката да стъпим там за вечеря. И съжалихме. Кухнята е добра, но _бавна_. От влизането ни докато получихме цялата си поръчка минаха два часа и двадесет минути. Т.е. на персонала му коства 140 минути да нахрани 11 човека. Със съвсем нормални поръчки, нищо кой-знае колко сложно за приготвяне. Яденето, пак да кажа, си го биваше, но кой е съгласен да чака два часа, за да си получи “керемидката” с нещото там вътре?
Втория ден в Априлци посветихме на проучване на региона. Открихме хотел “Панорама”. Невероятно добро место, явно създадено след закупуване и реконструкция на част от пост-социалистически почивен комплекс. Нелош тризвезден хотел, басейн, ресторант-кафе и всичко това оградено от направо вълшебна гледка към Стара планина и връх Ботев. Всички приятели останахме на мнение, че със сигурност ще се върнем там, този път за повече от бързо кафе или закуска в ресторанта. Надявам се фактът, че е семеен бизнес, го държи винаги на ниво и с учтив персонал.
Част от втория ден беше и посещението на Троянския манастир. Аз лично бях (отново) отвратен от гнусната комерсиалност, навлязла дълбоко зад вратите на манастира. Това ли е религията, чийто месия изгони търговците от храма преди близо 2000 години? Срам, грозота, глъч, тенекиени кръстчета от лев и петдесет, гарнирани с __продажба__ на “светена” вода, бутилирана в пластмасови бутилки по 0.5 л. Признавам си, отвратително беше. Чужденците може и да го харесват, но аз отидох там само и единствено за печата в книжката. И не смятам да се връщам.
Същия този ден ми се случи и неприятна случка. Опитвайки да отключа вратата на автомобила си, фото чантата ми се изхлузи и въпреки усилията ми да олекотя удара, без да счупя ключалката на колата (в която вече имаше наполовина пъхнат ключ), чантата се стовари на земята. Очаквах да е без последствия, освен уплах, но бърз преглед показа, че последствия има. Слава Богу – не най-лошото. Скъпият обектив беше невредим, може би благодарение на защитената (все пак) чанта, капачката и филтъра. Но филтърът се беше спукал сериозно, поемайки основната част от удара. С голяма благодарност към мъртвия вече филтър го отвих, почистих внимателно обектива, и го смених със стария, докато си намеря нов филтър (мислех си, че ще е лесна работа, но не беше така). Щях да снимам със стария 18-55, докато намеря нов 77мм УВ филтър.
Четвъртия ден на обиколката мина в път към Търново. По пътя минахме за кратко през Батошевския мъжки манастир. Това не е вече манастир, понеже вътре няма нито един духовник. Но може би и заради това това место приличаше най-много на манастир, такъв какъвто поне аз си го представям. Малко, тихо место, чиста и спретната църква, усмихнати стопани на манастира, светещ от чистота, зелен двор, пеещи птички, и като цяло – спокойствие. Чиста есенция на спокойствие, от типа от който всеки има нужда понякога.
Жалко, че нямахме повече време, за да се насладим на това място. Търново ни чакаше, а до там оставаше доста път. Но Батошевския манастир също остава в списъка места, които си струват.
След манастира се отбихме за кратко в Боженци. Поседнахме в механа, където въпреки жегата не ни предложиха голяма бутилка минерална вода. Понеже ми беше писнало от евтини трикове да се направят “големите пари” станах, отидох до отсрещния магазин и си купих 1.5л Девин. Не посмяха да ми правят забележка, може би заради гузна съвест. Принципно нямах нищо против да си купя водата и от механата, ако разбира се бяха осигурили това, от което имам нужда.
След като обядвахме набързо (много вкусни тиквички с кисело мляко!) поогледахме Боженци. Нищо особено, честно казано. Комерсиален резерват от стари къщи. Не знам защо ме дразнят подобни неща, може би трябва да свикна да ги приемам. Има ли начин от едно нещо да се правят пари, предприемчиви люде ще започнат да ги правят, използвайки начини, които хич не е задължително да ми харесват на мен точно.
След Боженци минахме през пещерата Бачо Киро, както и през Дряновския манастир. Бях потресен от огромната промяна в пещерата. Преди беше една разкаляна пътека и една неработеща пещера. Сега е прекрасна пътека до самата пещера. А пещерата е осветена и работеща с два маршрута. Браво на хората, направили това възможно само за 3-4 години. Всеки път, когато видя такава промяна, ми става много приятно.
Търново се е превърнал в много красив град. Жив, уреден (изключения правят, разбира се, пътищата). От това, което видях за краткия ни престой там мога да кажа, че посоката е правилна. Преди няколко години пак бяхме там, сега видях приятна промяна. Ще ми се с всичко да беше така.
В Търново минахме през Царевец. Не знам защо този път не ми хареса чак толкова. Може би защото го нямаше ефектът на първото посещение? Или “църквата” на върха с най-грозните стенописи, които засега съм виждал? Разбрах, че Светлин Русев е спечелил проекта за изписването на църквата. Е, на мен, нищо не разбиращия от такива работи, резултатът по-скоро ми прилича на рисувано от нескопосани бояджии. Издължени, грозни физиономии с ръце, наподобяващи илюстрация на треторазрядна руска книга за извънземни, която е рисувана в края на 60те години на миналия век. Грозно, та дрънка. Отврат!
Останалата част от Царевец си беше просто… Царевец. Древно место, където сигурно не можеш да намериш и квадратен метър земя, която да не е била напоена с кръв. Не можах да разбера откъде ни в клин, ни в ръкав се беше взела една римска колона там, но… сигурно някой е имал добра причина за това :).
Съжалих много, че точно този ден трябва да снимам със стария обектив, но ме беше много страх да използвам новия без никаква защита (не толкова УВ, колкото чисто физическа), затова 17-40-ката си стоеше добре опакован в куфара.
След Велико Търново отскочихме и до Велики Преслав. И там имахме руини и музей за разглеждане. Слушахме, гледахме, снимахме, някои търчаха и се опитваха да не си изпотрошат коленете из тези руини.
Като цяло мога да кажа, че Велики Преслав може да е бил велик преди, но сега е едно западнало градче (селце?). За разлика от повечето места, които видяхме, Преслав се нарежда до бедните места, все още притежаващи така характерната за социализма разруха.
След Търново и Преслав дойде ред на Шумен и Мадарския конник. След като пристигнахме при конника (добре, че имахе предварителни резервации, че беше събота и всичко беше пълно) видяхме, че е късно за разглеждане и вместо това отидохме в заведението “Хан”, точно под музея. Интересното на този “хан” беше, че менюто беше точно една ламинирана страничка, ракиите бяха по 40 грама (2 лв), пържовилите бяха описани като 2 лв/50 гр (т.е. читава пържола отиваше към десет лева). На въпросите ни относно тези странности сервитьорът отговори, че това било място за по-изискани хора, на което ние просто нямаше какво да добавим. Не че изглеждахме изискано де, имахме наглостта да сме облечени като за в планина, а и задавахме явно неудобни въпроси. Но въпреки това (и въпреки цените) бяхме твърде гладни и уморени, за да търсим нов “хан”. Останахме, ядохме и пихме изискано, и платихме една твърде изискана сметка за не кой-знае какво ядене. Честно казано – не ми хареса. Не ви го препоръчвам, а и аз не бих отишъл там отново.
Вечерта при Мадарския конник мина бързо и на другия ден видяхме и самото место. Веси и Юли решиха да ходят и до крепостта, аз, Мими и децата ги изчакахме в кафенето на сладка приказка. Те се върнаха доста впечатлени (и доста бързо), което иде да покаже че ни бяха поизлъгали относно разстоянията и височините до тази крепост.
Събрахме багажите и отцепихме към Шуменската крепост. Разгледахме я, дори по-детайлно отколкото ми се щеше, и след това със страшна сила отцепихме към Варна. Вече бях говорил с Жоро и там, в специален магазин, ме чакаше моят бъдещ 77мм филтър. След час път и половин час лутане из Варна вече държах моят обектив с навит на него филтър, така че почивката на море можеше да започне.
На море – като на море (с деца). Освен безкрайните (скучни) плажове, ходихме и до Ботаническата градина и двореца в Балчик. Калиакра също не я пропуснахме.
Като цяло – много динамични две седмици. Ако не бях писал горния текст в продължение на дни, едва ли щеше да ми се и пише толкова. Със сигурност пропускам купища неща, но на който му се гледа повече – ето целия албум :).
Днес реших да отделя малко повече време да поразгледам блога на Longanlon. Особено след като за пореден път попаднах на него чрез негов коментар. Зачетох се по-сериозно и открих, че той е сериозен фен на аквариуми. Страстта с която разказва за това си хоби почти го лишава от правото да нарича тази си дейност “хоби”, то си е направо про. Сигурно защото не вади пари от нея, затова и ѝ казва още “хоби”. Там видях и един от най-красивите аквариуми, точно такъв какъвто бих искал един ден да имам и аз.
6.6
6.8
6
4.4
6.5
7.3
8.2