Късчета живот
My personal thougts, dreams and wishes (well, at least these ones, which could be made public property :) )
Днес попаднах на много интересно, подробно и описателно видео относно това какво е RSS и как той може да се използва за следене на новини, блогове и т.н. сайтове, които генерират ново съдържание от време на време.
Ако някой не знае какво е RSS четец (още казано RSS Reader), да гледа видеото. Разбира се, то е на английски. Но за сметка на това е много добро.
От Blink.nu:
> 
Това определено е измама, но е добре измислена :). BSOD хич не е приложение и хич няма да поиска от UAC разрешение да се покаже. Но идеята е повече от ценна.
Иначе се прибрахме, живи, здрави и уморени от дългата ваканция. Днес сутринта Веси сподели: “Тук съм като на почивка”. Аз обаче не мога да кажа същото.
Смятам да пробвам Archlord. Поканите за нея ми валят след бетата, но не ми се даваше и €1. Сега обаче е безплатна, да видим какво са натъкмили. Тя хич не е нова, просто ми е любопитна дали са “казали” нещо ново в нея…
С три коли и 11 човека (от тях 3-ма малки, които хич не са за подценяване). Първо един ден в хубава къща в Балабанци. Къщата – хубава, но се оказа че собствениците са от типа хора, които предпочитат “дай си ни наема, но ако може недей да влизаш в къщата и спи в колата”. То не бяха намеци за децата, то не бяха чехли, които да използваме в “хотела”, то не бяха “дайте 20 лева, защото снощи сте използвали вашата скара да си опечете месото, а и защото дойдохте с деца, които цапат повече, а и ние не толерираме посещения с деца”. Неприятна работа, общо взето. Тръгнахме си огорчени и разочаровани, защото мястото наистина беше добро!
Чакам с нетърпение да разбера кога нашенци ще проумеят, че даваш ли си гъза под наем е нормално да очакваш различни размери и различни типове любов в него. Ние си записваме къщата в списък “къщи на ужаса”, където няма да стъпим повече.
Следващите два дни изкарахме в Априлци. Пак в къща, но с коренно различни стопани. Учтиви, внимателни, без _никакви_ грижи. Единственото оплакване, тотално независещо от тях, бяха огромните ята мухи, които обитаваха региона. Не знам с какво ги хранят в това Априлци, но мухите бяха _много_.
Ако случайно ви се случи да отседнете в Априлци и сте много гладни, не ходете в кафе-ресторанта “Маями”. Ние направихме грешката да стъпим там за вечеря. И съжалихме. Кухнята е добра, но _бавна_. От влизането ни докато получихме цялата си поръчка минаха два часа и двадесет минути. Т.е. на персонала му коства 140 минути да нахрани 11 човека. Със съвсем нормални поръчки, нищо кой-знае колко сложно за приготвяне. Яденето, пак да кажа, си го биваше, но кой е съгласен да чака два часа, за да си получи “керемидката” с нещото там вътре?
Втория ден в Априлци посветихме на проучване на региона. Открихме хотел “Панорама”. Невероятно добро место, явно създадено след закупуване и реконструкция на част от пост-социалистически почивен комплекс. Нелош тризвезден хотел, басейн, ресторант-кафе и всичко това оградено от направо вълшебна гледка към Стара планина и връх Ботев. Всички приятели останахме на мнение, че със сигурност ще се върнем там, този път за повече от бързо кафе или закуска в ресторанта. Надявам се фактът, че е семеен бизнес, го държи винаги на ниво и с учтив персонал.
Част от втория ден беше и посещението на Троянския манастир. Аз лично бях (отново) отвратен от гнусната комерсиалност, навлязла дълбоко зад вратите на манастира. Това ли е религията, чийто месия изгони търговците от храма преди близо 2000 години? Срам, грозота, глъч, тенекиени кръстчета от лев и петдесет, гарнирани с __продажба__ на “светена” вода, бутилирана в пластмасови бутилки по 0.5 л. Признавам си, отвратително беше. Чужденците може и да го харесват, но аз отидох там само и единствено за печата в книжката. И не смятам да се връщам.
Същия този ден ми се случи и неприятна случка. Опитвайки да отключа вратата на автомобила си, фото чантата ми се изхлузи и въпреки усилията ми да олекотя удара, без да счупя ключалката на колата (в която вече имаше наполовина пъхнат ключ), чантата се стовари на земята. Очаквах да е без последствия, освен уплах, но бърз преглед показа, че последствия има. Слава Богу – не най-лошото. Скъпият обектив беше невредим, може би благодарение на защитената (все пак) чанта, капачката и филтъра. Но филтърът се беше спукал сериозно, поемайки основната част от удара. С голяма благодарност към мъртвия вече филтър го отвих, почистих внимателно обектива, и го смених със стария, докато си намеря нов филтър (мислех си, че ще е лесна работа, но не беше така). Щях да снимам със стария 18-55, докато намеря нов 77мм УВ филтър.
Четвъртия ден на обиколката мина в път към Търново. По пътя минахме за кратко през Батошевския мъжки манастир. Това не е вече манастир, понеже вътре няма нито един духовник. Но може би и заради това това место приличаше най-много на манастир, такъв какъвто поне аз си го представям. Малко, тихо место, чиста и спретната църква, усмихнати стопани на манастира, светещ от чистота, зелен двор, пеещи птички, и като цяло – спокойствие. Чиста есенция на спокойствие, от типа от който всеки има нужда понякога.
Жалко, че нямахме повече време, за да се насладим на това място. Търново ни чакаше, а до там оставаше доста път. Но Батошевския манастир също остава в списъка места, които си струват.
След манастира се отбихме за кратко в Боженци. Поседнахме в механа, където въпреки жегата не ни предложиха голяма бутилка минерална вода. Понеже ми беше писнало от евтини трикове да се направят “големите пари” станах, отидох до отсрещния магазин и си купих 1.5л Девин. Не посмяха да ми правят забележка, може би заради гузна съвест. Принципно нямах нищо против да си купя водата и от механата, ако разбира се бяха осигурили това, от което имам нужда.
След като обядвахме набързо (много вкусни тиквички с кисело мляко!) поогледахме Боженци. Нищо особено, честно казано. Комерсиален резерват от стари къщи. Не знам защо ме дразнят подобни неща, може би трябва да свикна да ги приемам. Има ли начин от едно нещо да се правят пари, предприемчиви люде ще започнат да ги правят, използвайки начини, които хич не е задължително да ми харесват на мен точно.
След Боженци минахме през пещерата Бачо Киро, както и през Дряновския манастир. Бях потресен от огромната промяна в пещерата. Преди беше една разкаляна пътека и една неработеща пещера. Сега е прекрасна пътека до самата пещера. А пещерата е осветена и работеща с два маршрута. Браво на хората, направили това възможно само за 3-4 години. Всеки път, когато видя такава промяна, ми става много приятно.
Търново се е превърнал в много красив град. Жив, уреден (изключения правят, разбира се, пътищата). От това, което видях за краткия ни престой там мога да кажа, че посоката е правилна. Преди няколко години пак бяхме там, сега видях приятна промяна. Ще ми се с всичко да беше така.
В Търново минахме през Царевец. Не знам защо този път не ми хареса чак толкова. Може би защото го нямаше ефектът на първото посещение? Или “църквата” на върха с най-грозните стенописи, които засега съм виждал? Разбрах, че Светлин Русев е спечелил проекта за изписването на църквата. Е, на мен, нищо не разбиращия от такива работи, резултатът по-скоро ми прилича на рисувано от нескопосани бояджии. Издължени, грозни физиономии с ръце, наподобяващи илюстрация на треторазрядна руска книга за извънземни, която е рисувана в края на 60те години на миналия век. Грозно, та дрънка. Отврат!
Останалата част от Царевец си беше просто… Царевец. Древно место, където сигурно не можеш да намериш и квадратен метър земя, която да не е била напоена с кръв. Не можах да разбера откъде ни в клин, ни в ръкав се беше взела една римска колона там, но… сигурно някой е имал добра причина за това :).
Съжалих много, че точно този ден трябва да снимам със стария обектив, но ме беше много страх да използвам новия без никаква защита (не толкова УВ, колкото чисто физическа), затова 17-40-ката си стоеше добре опакован в куфара.
След Велико Търново отскочихме и до Велики Преслав. И там имахме руини и музей за разглеждане. Слушахме, гледахме, снимахме, някои търчаха и се опитваха да не си изпотрошат коленете из тези руини.
Като цяло мога да кажа, че Велики Преслав може да е бил велик преди, но сега е едно западнало градче (селце?). За разлика от повечето места, които видяхме, Преслав се нарежда до бедните места, все още притежаващи така характерната за социализма разруха.
След Търново и Преслав дойде ред на Шумен и Мадарския конник. След като пристигнахме при конника (добре, че имахе предварителни резервации, че беше събота и всичко беше пълно) видяхме, че е късно за разглеждане и вместо това отидохме в заведението “Хан”, точно под музея. Интересното на този “хан” беше, че менюто беше точно една ламинирана страничка, ракиите бяха по 40 грама (2 лв), пържовилите бяха описани като 2 лв/50 гр (т.е. читава пържола отиваше към десет лева). На въпросите ни относно тези странности сервитьорът отговори, че това било място за по-изискани хора, на което ние просто нямаше какво да добавим. Не че изглеждахме изискано де, имахме наглостта да сме облечени като за в планина, а и задавахме явно неудобни въпроси. Но въпреки това (и въпреки цените) бяхме твърде гладни и уморени, за да търсим нов “хан”. Останахме, ядохме и пихме изискано, и платихме една твърде изискана сметка за не кой-знае какво ядене. Честно казано – не ми хареса. Не ви го препоръчвам, а и аз не бих отишъл там отново.
Вечерта при Мадарския конник мина бързо и на другия ден видяхме и самото место. Веси и Юли решиха да ходят и до крепостта, аз, Мими и децата ги изчакахме в кафенето на сладка приказка. Те се върнаха доста впечатлени (и доста бързо), което иде да покаже че ни бяха поизлъгали относно разстоянията и височините до тази крепост.
Събрахме багажите и отцепихме към Шуменската крепост. Разгледахме я, дори по-детайлно отколкото ми се щеше, и след това със страшна сила отцепихме към Варна. Вече бях говорил с Жоро и там, в специален магазин, ме чакаше моят бъдещ 77мм филтър. След час път и половин час лутане из Варна вече държах моят обектив с навит на него филтър, така че почивката на море можеше да започне.
На море – като на море (с деца). Освен безкрайните (скучни) плажове, ходихме и до Ботаническата градина и двореца в Балчик. Калиакра също не я пропуснахме.
Като цяло – много динамични две седмици. Ако не бях писал горния текст в продължение на дни, едва ли щеше да ми се и пише толкова. Със сигурност пропускам купища неща, но на който му се гледа повече – ето целия албум :).
Моят туитър, останалото би следвало да го знаете 🙂
От блога на Вени Гюрова научих за поредната онлайн петиция. Понеже споделям по-голямата част казаното в петицията, ще я подпиша и аз.
В същото време обаче Алекс ми хвърли много интересна статия в “Дневник”, която показва една съвсем друга финална картинка:
Шоуто на “спасителите Саркози” ядоса Брюксел и Берлин, пише в пространен материал за освобождаването на българските медици електронното издание на германското списание “Шпигел”. Според него, в европейската и германската столици били раздразнени от арогантността, с която френският президент и неговата съпруга се опитали да оберат плодовете от дългогодишните преговори между ЕС и Либия по въпроса за българските медицински сестри и лекаря Ашраф.
(за повече: статията)
Познавайки точността на германците и в същото време и способността на французите да _показват нещата_, червейчето (даже направо гигантският Аракиски пясъчен червей) на съмнението ме загриза. Ще стане много интересно, ако това наистина е вярно. Представяте ли си какъв срам ще берат? Защото тях, френските политици, ги е много повече срам от нашите. Нашите, знаем, отдавна са ампутирани от срам.
Като заговорихме за срам, ето я и днешната еманация на срам: МВР си поръча писатели. Ето ги и коментарите на Симион, Валери и Ясен. След това, което те казаха, аз нямам кой-знае какво повече да добавя. Поредното доказателство на твърдението ми от по-горе за ампутацията на срам. Румен Петков [все още вътрешен министър] е тръгнал да прави PR не само в офисите на в-к ДУМА (или други парцали от типа на часовникарите или ТРУП), той направо пазарува “история на едро”. Защото какво е една книга, ако не бъдещо историческо свидетелство?
> Българските писатели ще разчитат на ежедневните си човешки контакти и впечатления в трудните делници на служителите от МВР.
>
> Очаквайте нови творби, в които честта и професионализмът не са само думи, а съдба и призвание за хората в полицейски униформи, заяви в отговор Николай Петев.
Блестящата, но закъсняла с около 30 години идея на вътрешния министър (и) този път не е свързана с борбата с престъпността. За която всъщност българските данъкоплатци му плащат. Не, тя е свързана с още малко връзки с обществеността. Писателите, разбираш ли, се наели да допишат иначе нелошата трилогия на Андрей Гуляшки. “Приключенията на Авакум Захов” ще се възродят, с едно такова съвременно звучене. Аз лично предлагам няколко потенциални сюжета, които според мен ще дадат едни такива стойностни романи:
* __Мокрите приключения на Петко Руменов__. Цялата си служба бил просто един народен, дребен рогат добитък, разузнавачът Петко Руменов получава секретната задача да замърси до неузнаваемост водата на малък фонтан в центъра на още по-малък град. Целта е ясна: вонята от деянието да прогони мръсните империалисти, окупирали околофонтанните площи с цел ядене на сандвичи Мак Доналдс и пиене на иначе упадналата напитка Кока Кола. Задачата, разбира се, е изпълнена успешно и младият разузнавач получава следващото си назначение (но за това, в друг роман).
* __Как се каляваха блогарите__. В тази вълнуваща повест ще се разказва за червен комисар, който получава нелеката задача да поведе фронтът срещу съвременната интернет-измет (заклеймена вече от уважавани медии като “24 клоаки”). Младият комисар, с цената на кански труд и поредица безсънни нощи, и разбира се с помощта на блестящите експерти от комисарският си екип, успява да установи местоположението на един от блогарите. А именно – интернет пространството! С помощта на модерни експертни подходи, най-вече използвайки Интернет=хрътки от дир.бг, както и други хакерски благини, блогарят бива изтикан от Т1 мрежата, в която витае, и бива приклещен в 14.4 килобитовия модем на комисаря. След това, използвайки обикновени кримпиращи клещи, но пък добре подкован идеологически, комисарят го измъкнва през цокъла на модема директно в стаята си. Блогарят бива заклеймен публично, “24 клоаки” публикува даже и матрял по случая. На блогаря му се дава да подпише предбрачен договор, в който се казва че ако някога си позволи да се ожени за червеният комисар, ще бъде принуден до края на живота си да пише на 6lyokavitza. Всички (освен интернет-изметта, разбира се) са щастливи и пеят Интернационала. (това дори може да стане даже сценарий и на музикален филм)
* __Защо започна войната със Швеция__. Кратък футуристично-исторически очерк, който описва как благодарение на активната [не]намеса на органите на реда при убийството на почиващ (и вече починал си окончателно) шведски турист се стига до първата вътрешна за ЕС война. Швеция, една иначе голяма, но безобидна монархия от руси и яки туристи обявява война на България. Поради очевидната отдалеченост на двете страни всички отчаяни опити поне за едно сражение като за кумова срама са провалени. Тогава войната се пренася по нашето черноморие, където ротата на същия сержант, чрез активни [без]действия успява да ликвидира цял полк шведски туристи. И няколко германски по погрешка (кой им е виновен на германците, че и те са руси повечето?). Главният [без]действащ е награден от Петко Руменов (нали ви обещах продължение на първата книга) с орденът “Жълтата армия”: специалнен орден за специални услуги, учреден по случай 10 годишнината от отравянето на един малък градски фонтан.
Идат ми още доста свежички идеи, но засега ще спра до тук. Нека и съюзът на българските писатели да свърши някаква работа, а?
Пак е понеделник. И пак работа, нищо че сезонът е отпускарски. Няма лошо, супер е да има работа, само да не беше скапания уикенд.
От една седмица тръпна да се похваля, че благодарение на Жоро и Йовко (като консултанти) и Владо (като консултант, приятел и главен помагач) си имам нов обектив Canon Zoom Super Wide Angle EF 17-40mm f/4L USM Autofocus. То си беше цяла сага, още неприключила дори напълно, но поне стъклото вече е доволно завинтено на апарата ми. Китовият 18-55 вече си има место в отеснялата ми мини-фото чанта. Предвид паралела между двата обектива, едва ли ще ми се налага да го ползвам, но времето ще покаже. Засега обаче остава и той в чантата. Май скоро ще трябва да купувам нова.
Исках хвалбата да е придружена със снимки, но уви. Този уикенд времето в Дания показва, че неслучайно се водим в скандинавка държава. Температури, вариращи между 18 и 22 градуса и почти непрекъснат дъжд правят това лято най-отвратителното от трите, които съм прекарвал в Дания. Лятото започна наистина добре, но от средата на юни нещата тръгнаха в посока дъжд и ниски летни температури. Засега не се очертава оправяне, поне не и докато аз замина там, където то е истинско (за разлика от многото други неща обаче, по-добре да не започвам).
Исках с Алекс и Катя да излезем хем на разходка, хем на фото-хънт, ама не би! Дъжд, дъжд и дъжд. Мразим го!
И какво друго да правя такъв уикенд, освен много Eve и малко World of Warcraft? И разбира се, известно количество работа?
Вече чакам отпуската с нетърпение.
Тази седмица беше белязана от опит на българската милиция (полиция щеше да бъде, ако беше европейска и спазваше елементарните човешки и конситуционно гарантирани права и свободи) да упражни влияние върху свободата на словото, позволявайки си да сплашва и обработва Мишел.
Понеже не вярвам това да спре, а и понеже от време на време си идвам в България, прилагам тук Подръчни правила на блогър, повикан в милицията за отчет. Симион ме насочи към оригиналната им публикация. Автор на правилата е Иван Иванов, който не познавам, но на който благодаря!
Блогъри, ако кварталния ви милиционер (или градския БОП-милиционер) ви привика, __помнете__:
1. Научете изрядно правата Ви според българската Конституция и според конвенциите за присъединяването на България към Съвета на Европа и към Европейския съюз с превес над българските закони.
2. Разучете как точно трябва да изглежда и какво точно трябва да включва според Наказателно-процесуалния кодекс призовка за явяване при всяка от безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други. При непълна призовка изпращайте до съответната
власт с препоръчано писмо с обратна разписка, че не ще се явите поради незаконосъобразно призоваване.
3. Никога не се явявайте пред безбройните “силови” власти -прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други без подходящ защитник според чл. 56 от Конституцията – той не Ви е необходим само за защита, а и за свидетел какво правят или не правят служители на съответната власт при явяването Ви пред нея.
4. При целесъобразност и обществена значимост известявайте предварително подходящи правозащитни организации и журналисти за предстоящо Ви явяване пред пред някоя от безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други.
5. Никога не приемайте да разговаряте с който и да е служител на безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други без той предварително да се е легитимирал пред Вас със служебна легитимация със снимка и без Вие предварително да сте записал точното му и пълно име и длъжност според легитимацията му.
6. Никога не приемайте провеждане на среща с безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други без водене на протокол с копие и за Вас – в случай на отказ възложете на Вашия защитник да води протокол и водете разговора така, че той да има възможност да записва всичко.
7. Никога не приемайте устни изисквания или покани за Ваши действия, като например подписване на предупредителен протокол, а изисквайте да бъдете поканен писмено с посочване на законното основание и с името, длъжността и подписа на изискващия.
8. На всяко отправено към Вас твърдение или изискване от страна на служители на безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други винаги изисквайте точно посочване на законните
им основания според чл. 4, ал. 1 от Конституцията за твърдяното или изискваното – име на конвенция, закон, член, алинея, точка и цитиране на приложимия им текст.
9. Имайте винаги предвид, че според чл. 5, ал. 1, 2 и 4 Конституцията автоматично отменя (без да е необходимо решение на Конституционния съд) всеки противоречащ й обикновен български закон или разпоредба и че ратифицирана от България международна конвенция автоматично отменя всеки противоречащ й български закон, включително и Конституцията и че че властите според чл. 58, ал. 1 от Конституцията са задължени да спазват тези конституционни правила.
10. Отказвайте да подписвате каквито и да са документи, ако не получите предварително Ваше копие от тях.
11. Изисквайте предоставянето на копие от всеки засягащ Ви документ у съответната власт, който не е обявен по законния ред за държавна тайна.
12. Не се плашете на безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други – те са под същите закони и отговорност, под които сте и Вие.
13. Поддържайте винаги стриктна официална формална дистанция спрямо служителите на безбройните “силови” власти – прокуратура, следствени, полиция, ГДБОП и други и не се поддавайте към разговори “Да си
поговорим от сърце и по мъжки …”.
14. __[Това е от мен]__ Намерете си доверен адвокат. Човек, на който да имате безусловно доверие и който да е готов винаги да реагира, ако (когато) се случи “привикването”. Не е добра идея да го търсите в последния момент: винаги имайте някой впредвид.
Днес, докато си лекувах махмурлука от снощи (че беше много тежка нощ), попаднах на статията на Мишел. Това, което му се е случило е толкова ужасно, срамно и долно, че само по себе си обезсмисля цялата “модерност”, цялото “европеизиране” на нашето МВР.
Писал бил, човекът, за Странджа. Писал, ама понеже писал за незаконен протест, това било престъпление според “европейската” ни полиция. Както писал за Странджа, така след това писал и обяснения в полицията.
Никое добро дело не остава ненаказано, нали г-да нещастници? Да, вие, нещастниците които гоните нас, блогърите, вместо да гоните, арестувате, респектирате и сплашвате истинските престъпници, мутрите задигнали милиони и затрили десетки хора. Вие, които сигурно сте постъпили в “системата”, защото сте се виждали как сте част от нещо, което прави животът на хората по-спокоен. Представям си колко гадно се чувствате сега. И донякъде ви съчувствам. Да си подчинен на фонтанни пикльовци сигурно хич не е приятно задължение. Кой знае колко компромиси със съвестта и морала си сте правили, и ще правите. Не е ли един огромен компромис едновремено да знаеш каква мутра е шефът ти, а в същото време да запълваш служебното си време с четенето на “глупости” из българската блогосфера? Аз лично не бих издържал на такава работа. Затова ви съжалявам. Жалки сте.
Интересно ми е какво ще стане в бъдеще? Какво ще донесе то на нас, блогващите това, което чувстваме, което мислим, без цензура и граници? Дали България ще стане китайския квартал на ЕС? Дали няма да го превърнем в место, на което МВР цензурира, водено от подкупните интереси на шефовете му? За комфорта на този и онзи “предприемач”? Или за комфорта на този или онзи политик?
Много въпроси има там, в бъдещето. Много има и в настоящето. Но в настоящето има и един отговор. Отговор, който едва ли вие очаквате да чуете. Отговор, който вече сте прочели в много други блогове, и който тепърва ще четете в много такива. Защото, драги ченгета, тепърва ще разберете че не е лесно да сплашиш блогър. Не е лесно да му “избиеш зъбите”. Всъщност вие може да поръчате на някоя отрепка да стори това, но това няма да му запуши устата. Блогърът е такова животно, че и с пръстите на краката си ще пише, но пак ще напише своята позиция. А за вас ще остава само да я четете, да скърцате със зъби, шефовете ви да размахват папки и “преписки” (каква овехтяла дума, точно както методите ви между другото), и нещата ще се развиват пак и отново вън от вашия контрол.
Защото, драги ми Смехурко, контролът остана някъде в 80-те години на миналия век. Болните ви амбиции за контрол над свободата на словото са с предрешена съдба. Вие ще си отидете, ще изтлеете и никой няма да си спомня за вас, докато блогосферата ще се развива. И нас ще ни има. Вас – не!
Накрая, за вас, разследващите евентуално и този блог, искам да цитирам един приятел и човек, чието мнение безкрайно уважавам:
Знаеш ли, съжалявам те! Преди малко, преди да започна да пиша това, смятах да ти тегля една – и то грубичко, специално за теб. После си помислих, че те и шефовете ти не са за пропускане, и техните началници и ако почна така няма да се спра дорде не подмина и президента и премиер-министъра. Защото всички напоследък се държат като мижитурки. Защото това, което се случва хич не се вързва с мечтата ми за моята България! Да, аз съм мечтател и това ми харесва – а ти си някакъв средностатистически нещастник, защото и двамата знаем, че щом са те натирили за редови читател, не те бръснат много за слива.
Жалки сте :)!
Уикенд за ранно ставане. 04:40 часовникът звънна, за да ни предупреди, че още малко ако се излежаваме и Веси и Ангел ще трябва да останат това лято в Дания. Ние такова нещо обаче не можем да допуснем, затова с мрънкане изпълзяхме от леглото, по-точно Веси с мрънкане изпълзя от леглото, докато аз останах да дрема под завивките още 20 мин. В крайна сметка няма смисъл да се задръства движението пред банята, нали?
Ангел стана (по-точно аз го станах) в 05:00. Мрън, мрън, но… България над всичко, както би казал един сънен Болен Сидеров. Въпреки всичко докато тръгнем той си остана сънен. Даже по едно време го намерихме дремещ, седнал по турски (е това Болен със сигурност не го може, предполагам, заради турския) до обувките: чака човекът да се натуткат мама и тате и да тръгваме.
Нормална ранна суматоха, пакетиране на електрониките и зарядните (5 на брой) и вече сме на път за летището. Взехме пътьом Дони, че и тя лети със същия полет и съвсем нормално и навреме бяхме на летището. Малка изненада: апаратът на летището не работи с кредитни карти, та затова трябваше да използваме стадартните магнитни билети. Не е болка за умиране, но досадно, особено ако забравиш да чекираш на излизане билетчето.
Чекин 114-116, кратка опашка, проверка да не би багажът пак да е чекиран до Бургас и хайде на новия секюрити терминал. От това, което видях отвън терминала мога да кажа, че са свършили много добра работа. Повече ще видя, когато и аз пътувам.
Там си казахме “чао” и те изчезнаха в зоната за пътници. Лек път, и живи и здрави да се върнем всички в края на Август!
Днес сложих последните ни албуми в галерията. Enjoy :).
* На гости на Иван и Ваня в Лондон. Видяхме Лондон за пръв път, изкарахме 4 прекрасни, слънчеви и интересни дни с дългогодишни приятели. Благодарим ви, Ваня и Иван :). И много, много, много благопожелания за малката ви дъщеричка, която видя бял свят само преди седмица. Да ви е жива и здрава!
* С Ата и Ели до замъка Фредериксборг
* С Ата и Ели до Елсиньор
* С Дани и Йеспър на вилата им в Швеция. На Дани и Jepser: tusind tak! Беше един супер уикенд. Затвърждавам си мнението, че Швеция е много красива. Ама много.
На приятелите, които ме критикуваха че се туткам, и които чакаха до сега с нетърпение: извинете, че съм такъв туткав.