Днес е последен ден. Едновременно от 2004-а и от визитата ни в Германия. Утре следобед летим обратно вкъщи. Малко ме жегна под сърцето, защото това вкъщи всъщност не е съвсем вкъщи, а в Копенхаген – един град, който за три месеца едновременно стана и не стана наш дом. Стана, защото намерихме жилището си, работата тръгна с пълна сила, и може да се каже, че се установихме стабилно. Не стана, защото три месеца не могат да заменят цял един пълноценен живот, който трябваше да оставим в България.

Ако ще четете по-долу, да знаете че текстът хич не е празничен. Предупреждавам, за да не се чувствам отговорен за развалени настроения.

Continue reading “Последният ден”

Днес бяхме на разходка в Берлин. В ранния следобед отидохме да вземем Минко, и след това аз, :Веси:, Марио и Минко тръгнахме да видим какво представлява Берлин по Коледа. Да знаете, че е много голям плюс, ако в град като Берлин (или София например) има многоетажни платени паркинги. Без много проблеми оставихме колата, и след това започнахме разходката.

Берлинчани са се постарали (да не кажа престарали) в коледната украса. Сигурно електричеството, което те харчат тези дни за лампички и за светлинки е горе-долу колкото и това за осветление. Но целия център грее.

Ние минахме през центъра, поспряхме в няколко големи магазина, и Веси успя да се уреди с някаква блуза на Mango. Аз като чуя Манго и го свързвам с онези вицове за Манго и Айше, но явно Веси имаше нещо друго предвид. Както и да е – блузата я бива (макар че високо поло с къс ръкав – тия да не са луди?!).

След това се преместихме – малко по-в центъра (Potsdammer plaz, или както се пише там на немски) и в поредния голям център решихме да поседнем за по сладолед. И без това беше станало време за почивка, защото на мен ми беше писнало да се разкарвам, а и се бях уморил.

След почивката тръгнахме обратно, с идеята да минем покрай Бранденбургската врата, което си остана само идея защото покрай подготовката за Новогодишното събиране, всички улици около Вратата бяха затворени, а на нас не ни се оставяше отново колата, за да ходим да гледаме това нещо. И заради това поехме обратно към къщи.

Като цяло мога да кажа, че разходката ми хареса. Берлин не е много по-различен от останалите градове, с едно изключение. Хората тук са решили да запазят един изключителен спомен от Втората световна война. В центъра на града се намира полуразрушена катедрала, която германците сега наричат „Църквата на спомена” (или нещо подобно – който си е играл да го превежда да каже как е). Тази църква, останала без връх поради бомбардировките, умишлено не е поправена – дори не е измазана. По нея личат чернилката от бомбите, личат пукнатините от парчетата, които близките бомби са направили. Когато човек гледа тази „сграда”, направо го побиват тръпки, представяйки си какво е представлявал Берлин тогава. И какво представлява войната като цяло. Посланието е ясно, посланието от хората, които навремето са преживели този ужас… За мен това ще остане символът на Берлин. Красиви сгради има навсякъде, но такъв спомен не съм виждал другаде.

Днес бяхме на разходка в двореца „Сан Суси”. Това е била някаква резиденция на някакъв местен управник. Може би тези от вас, които са запознати с историята повече от мен, ще се смеят на неосведомеността ми, но това е положението – човек не може да знае всичко, особено когато не си дава зор да знае ;). Историята винаги ми е била не особено приятно занимание, наедно с географията и други подобни досадни науки.

В ранния следобед с Минко и :Веси: се приготвихме, и след около 10 мин бяхме вече в центъра на Потсдам – на около 100-тина метра от Сан Суси. Отначало аз мислех, че ще ходим пеша до двореца, но 20 минути в лекия, но студен дъжд изглежда не беше перспектива, която се харесваше на Веси и Минко. След като паркирахме колата, до двореца имахме само 5 минути ходене. Който иска – може да хвърли един поглед на снимките от деня. Не бих казал, че са най-доброто което мога да направя, но в това дъждовно време аз като че ли пазех повече обектива на апарата, отколкото гледах за качеството на кадъра, а и каква ли хубава снимка може да се получи от мрачно време… и от фотограф като мен – просто комбинацията не струва ;).

Мисля, че дворецът би бил много по-красив през пролетта и лятото. Сега той е подготвен за зимния период – за снеговете и ледовете, които нормално са по тези ширини. Ако се чудите какви са тия сиви къщички, които се виждат по снимките – това са статуите, всяка от която е опакована във водонепромокаем кожух, и след това поставена в такава сива къщичка. Понеже имат много статуи (само аз преброих над 50 такива къщички) – явно това е най-качествения начин да се съхранят тези неща. Имайки предвид фактът, че всичко тук е автентично (т.е. – както си е било направено преди 100-200 години), собственикът на музея прави всичко възможно с най-малко разходи и най-качествено да запази нещата както са си.

Поразходихме се из градината пред двореца (отново – доста загрозена поради зимата – няма зеленина, няма фонтани – нищо), поразходихме се из паркът – дърветата голи, статуите – в сивите си къщички, и след разходка около чайната решихме, че за днес стига толкова мокро и дъждец и че е време да си ходим.

Твърдо смятам, че през лятото човек може да прекара много приятни моменти из парковете на Сан Суси. Но днес разходката беше просто едно от нещата, които „трябва да се свършат”, просто елемент от задължителната програма. И като такъв, от приятно очакване тя се превърна в леко досадно задължение. Но ако дойдем по тези ширини през лятото, определено ще използваме няколко часа, за да видим дали този път няма да е много по-приятно. И почти съм сигурен, че ще бъде.

Не спах добре – причината за това бяха или фактът, че Ангел половината вечер използваше корема ми за възглавница, а бъбреците ми за поставка на краката си (питайте него в каква стойка е прекарал вечерта?!), или това че пих две бирички преди да си легна. Все едно каква беше причината – събудих се с леко главоболие.

Денят започна много приятно – каквото човек всъщност може да очаква от толкова семеен празник като Коледа. Търчане за купуване и пренасяне на разни неща, приготовления – всеки си имаше по някаква работа.
В 3 следобед всички заседнахме за официалното кафе. След това последваха подаръците, след това и вечерята. Днес се запознахме с баба Елза и дядо Гюнтер – родителите на лелята на Веси. Много приятни хора, които всъщност поразчупват малко „бетонното” мнение, което имам за немците.

Още не знам какво Веси ми подари за Коледа. Не съм отворил подаръкът си, понеже сега като пиша тези редове тя излезе с чичо си и леля си на разходка – а аз искам да сме заедно, като си отворим подаръците.
Домът на сем.Атанасови е на три етажа, така че аз спокойно пиша усамотен в една от стаите („Любовта, без която не можем” на Чочо Владовски звучи в говорителите), Ангел играе някъде с Марио (за тези, които не знаят Марио е „малкият” първи братовчед на Веси), а баба Веси си е полегнала вероятно в спалнята.

Днес размишлявам за много неща. За това как ще изкарам тук без добра Интернет връзка, за това как от много години не съм имал отпуск като този, и за това как е различен животът тук от този в Дания. Определено мога да заявя – тук животът, който засега виждам и чувствам около мен е по-изнервен и по-напрегнат от този в Дания. Знам, че може би си мислите че преувеличавам. Но това ми е мнението засега – изградено само на впечатленията ми от ден и половина в Потсдам. Явно Дания е една много спокойна държава, щом Германия ми се вижда „напрегната”. Представям си какво ще ми е, когато след няколко (може би – осем) месеца си дойда за отпуската в България. Може би ще съм болен първите два дни – от нерви или от махмурлук 😉 – не знам, ще видим!

Пишейки тези редове си мисля как и кога ще имам възможност да ги сложа в блога си. И за това как най-накрая трябва да си купя (явно ;() проверка на правописа на български език за MS Office. Защото доколкото знам няма свободно решение за този продукт, а поради нЕкои съображения не мога да си сложа OOo на служебния ноутбук.

Май утре или другиден ще ме затресе яко Интернет-абстиненция (не знам дали така се пише таз дума – както вече ви казах нямам проверка на правописа ;)). И ще започна трескаво да търся Интернет кафе. Някакси се надявах да имам wireless достъп и тук, но… кварталчето е само от еднофамилни къщи, и хората около мен явно не намират за необходимо да имат aDSL с някоя open и wireless мрежа ;).

Приключвам днешните си несвързани мисъли. Този постинг май ще иска яка редакция на свежа глава!
Я! Какво видях току-що под телевизорът?! X-Box?! Не мога да повярвам! Ммммм, я да видим? ОК, окончателно приключвам с писането!