Заглавието е идиотско, знам! Но случката, макар да се говори за стачка, е красива.

На път за офисът сутринта обикновено измързелувам, и ако не съм изпуснал връзката си (която е 2 мин след като автобуса ми спре на моята спирка), си вземам друг автобус за 2 спирки. Разстоянието е мизерно, но ме мързи, пък и в този (другия) автобус пътуват много приятни тийнейджърки от местната гимназия.

Днес (като повечето пъти), автобусът от Шарлотенлунд си ми беше навреме, и аз заковах да (из)чакам на спирката заветните 2 минути. Но бях изненадан – едновременно приятно и неприятно, от една кола която подмина спирката, след това спря, даде назаден, изравни с мен и човекът отвътре ме заговори на датски. След като разбра, че не говоря датски, проведохме следния разговор (на английски):

Аз: – Здравейте, с какво мога да ви помогна?
Той: – Ами с нищо. Спрях за да ви кажа, че днес линията стачкува, и няма да има автобус. Закъде сте? (човекът беше в противоположната на моята посока)
Аз: – Ей тук – на две спирки.
Той: – Да ви хвърля?
Аз: – Няма нужда, мерси. Ще ходя, ей-къде е! (наистина беше близо)

След това човекът си продължи по пътя. Отне му цяла минута, за да говори с мен, в същото време зад него спря една кола, да изчака нашия разговор.

Може да ви се струва абсурдна ситуация, но ви уверявам, че е 100% истина. Днес с един приятел водих разговор за великодушието и за малодушието, и как трябва да се опитваме (даже и в България) да бъдем максимално великодушни към хората около нас. Помислете си – възможен ли е такъв диалог в България, по времето, когато всеки бърза да закара някой я до работа, я до училище? Трудно ми е да го повярвам. Трудно ми е, защото трябваше да питам моя приятел днес:

– Защо трябва да си благодарен на някого, за да се опиташ да си добър с него? Защо трябва да си зъл “по дефаулт”?

Не можаха да ми отговорят… Поне не и до сега :(.

Сагата при нас продължава да набира скорост. Но вече като че ли започват облаците да се поразсейват, но все още вали като изведро.

По думи на по-стари колеги – подобна жега отдавна не е наставала – нищо че температурите са най-ниските засега от началото на тазгодишната зима. Но ще го преборим – няма начин да се измъкне. Този тип проблеми съществуват само до моментът, в който дойде “просветлението”. След това – всичко става въпрос на свършване на определена работа.

И днес повече от 10 часа в офиса. Но поне си тръгнах доволен. И утре е ден, нали? А дали ще е Денят? Ще видим.

Сега гледам реклама по телевизията на The Aviator. Утре вечер, ако всичко е ОК в офиса, с Веси ще ходим на кино. Ще гледаме “Фантома на операта” – може да се каже най-любимото ми класическо произведение. Интересно ми е какъв ли филм са направили за него – отзивите засега са добри, но докато не видим – нищо не се знае. Аз съм с големи очаквания, но какво ще се случи ще узнаете утре вечер. Най-много да напиша, че съм седял пак в офиса до нам-колко си часът и като съм се прибрал Веси ми е била бясна… Но горещо се надявам утре да е по-нормален работен ден и да успея да свърша и планираните лични задачи (някои от тях – отлагани за повече от седмица поради този проблем, който нищим).

Иначе тук е интересно :). Идват избори, и сега имаме плакати. Навсякъде на велпапе или на талашит са залепени плакатите на участниците в изборите, и самите дървении са вързани за стълбовете. Предполагам, че в денят след изборите (или денят преди – денят на размисъл) всичко ще е изчезнало. Това си им е в кръвта на местните – изпипват всичко до последния детайл. Законите ли ги карат, моралът им ли е такъв – не знам. Но факт е, че и в България има закони. И пак факт е, че все още оттук-оттам се зъби по някоя пожълтяла от времето физиономия – още от предишните избори. Направо ми е интересно колко ще са сериозни тук и какви закони има… Ще взема да питам колегите утре – само да не ме изгледат странно, защото за политика при нас много-много не се говори, особено в момента ;).

Тази седмица ситуацията се получи такава, че се наложи да се работи събота и неделя. Понякога има проблеми, които просто трябва да се решат – иначе не може да “дойде утре”.

Един такъв проблем ни накара да работим този уикенд. Бих казал – хареса ми! Ще кажете “баси и перверзникът”, но бях усетил че започвам да ръждясвам, да се превръщам в човекът, който си тръгва навреме, който не работи извънредно и който като се прибере обува чехлите и сяда пред телевизора (макар че още това не го правя).

Е, сега си го получих! Доволен съм, че имам предизвикателство, с което трябва просто да се сдавя и да го удуша ;). Засега то ме е хванало яко за гърлото, но мисля че ще успея да се отскубна и да го сдавя на свой ред… тези дни! Днес си изкарах нормален работен ден, интересен и изпълнен с предизвикателства. Някои от тях реших, за други четох и сега горя от желание утре да ги пробвам.

Може би напълно съм се побъркал!? Младостта не се връща, онези времена няма да дойдат. Спомням си Кучето Нанев, спомням си Д’Кодер, спомням си Лупата. Времената, в които стояхме в гараж, приспособен за офис, и блъскахме клавиатурите на една 386-ца и една 486-ца. С Цели Осем Мегабайта, на Цели 32 MHz! Не се смейте – това бяха супер машини, и пред нас имаше супер предизвикателства. И като че ли се справяхме по-добре тогава.

Сега сме разделени. Не само от километрите, но и от… годините… отрицателните емоции… различните интереси… Някой път ще ви напиша повече. Сега ми стана криво. Лека нощ!