Седя си в притъмняващата стая след тежкия понеделник и размишлявам. В главата ми е една случка от днес. Сама по себе си случката едва ли щеше да ме впечатли, ако не беше в комбинация с много други, на пръв поглед несвързани неща.

Миналата седмица си купих от Пловдив нови обувки. Стандартни, черни, полу-официални. Защото един от близките ми хора в София напълно основателно разкритикува гумените ботуши, с които се разкарвах насам-натам, въпреки отиващото към запролетяване време. Не че няма да ги използвам тези ботуши и догодина (поне!), но времето вече не е за тях, а и честно казано нямат вид. Като повечето здрави и вършищи работа ботуши, между другото!

Та купих си аз обувките, а днес успях, препъвайки се в мокета в офиса, да отлепя подметката на дясната. Не коментирам качеството (очевАдно е, че има проблем с него). Не коментирам и това, че уж български, пък на “етикета” (който е под петата на обувката) е отпечатано нещо, което много напомня турска запазена марка. Аз така и не се научих да си вдигам краката като хората като ходя, така че имам и аз вина да отпоря частта от подметката на носа. По-важното са две неща:

• Реших да не си търся правата, защото ги взех от човек, който се оказа познат. А и е чак в Пловдив;
• …и срещу офиса има класически занаятчия-обущар. От тези, едновремешните дюкянчета, по 8 м2. В които едва е свряна техниката, която е необходима за ремонта на обувките. И собственика на които е изключително резонен ценово, макар да е груб и недодялан откъм отношение към клиентите. И вечно смърди на много, много изпушени цигари.
  Но въпреки това обичам да правя оборот на това място, защото е спасил не един и два любими чифта обувки. А тези имат всички шансове да станат такива, дори и след една седмица носене само.

Изчаках да стане 14:30 и хукнах към обущаря. Добре, че имам един “офисни маратонки”, които са по-удобни от каквато и да е друга обувка и с които по принцип предпочитам да стоя в офиса, когато нямам срещи или нещо друго (а и да имам). Та с тези бели маратонки прескочих Г.М.Димитров и отидох да дам на ремонт болния калцун.

Човекът я огледа, промърмори “абе на кой му е трябвало това да го лепят там” по отношение на отлепеното нещо и каза, че ще я залепи. Аз му се примолих да я направи до 17:30 и той неохотно склони. Забелязал съм, че много трудно се отдава пришпорването на точно този майстор, но и нямаше много обувки по рафтчетата, т.е. сигурно сезонът не е толкова активен и имаше време.

Денят се изтъркаля и в 17:35 цъфнах, пак по маратонки, за да взема обувката. Човекът беше свръшил перфектна (както винаги) работа. Попитах колко струва и той каза “един лев”. Дадох му два, категорично отказах всякакво ресто. Вижда ми се ненормално в днешна София който и да е занаятчия да вземе за каквото и да е подобна сума пари. Колкото и малко да са били усилията по залепването и наковаването на 4-те пирончета, цената от един лев ми се видя смешно неоправдана.

Както ви казах обаче, човекът е чешит. Запъна се да ми връща един лев, но аз успях да го увещая да го задържи, все едно съм го черпил бира (има ли още бира по 1 лв?). Доволен се завърнах в офиса, сложих си двете нови обувки и се прибрах.

Чудя се защо го пиша това.

От една страна, ще ми се ако някой търси ремонт на обувки в София, да намери тази статия и да отиде в малкото обущарско дюкянче, което е в мазето на блок 89 в “Мусагеница”, точно срещу бизнес-сградата на Г.М.Димитов 16А. Колкото повече оборот има този човек, толкова по-малка е вероятността да се откаже от бизнеса си. И сега не вярвам този бизнес да го издържа, защото работното му време е такова, че издава че работи и на друго място.

От друга страна, (и) днес интервюирах за работа. Последните няколко седмици се видях с много кандидати. И ми предстои виждане с още. Хора разни, някои с добра представа за уменията си, някои със супер-разпънати балони с очаквания. Замислих се за този човек точно срещу моят офис, който оцени трудът си на 1 лв. И за тези, които (като процент ниво на професионализъм в техната си област) доста му отстъпват, но не се колебаят да искат заплащане, различаващо се крещящо от възможността им да допринесат за общия успех.

Не знам дали ИТ нивото е паднало. Или очакванията са скочили. Или и двете. Нямам за цел да се оплаквам и смятам, че всяко интервю ме обогатява с нещо. Няма да се оплаквам и защото все пак успявам да намеря правилните хора. Определено съм обнадежден, защото въпреки че е трудно, хора се намират! И нещата вървят.

Обаче мисълта за услугата, оценена срещу един лев обаче не ме напуска! А дразнещите, мургави “чистници” по кръстовищата се мръщят, ако им дадеш под 50 ст, след като са те изнудили да ти мият стъклото! Добре, че и Шкодата ги мрази и автоматичните чистачки ги прогонват на секундата, в която пръснат върху стъклото, въпреки отчайващите ми жестове отвътре, че не желая досадната им услуга. На тях: 50 ст за 15 сек. На майстора… 1 лв.

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!

Сутринта на днешния понеделник беше доста интересна! Малко в китайския смисъл. Преценете сами:

• Като тръгнах към офиса, на половината път се сетих, че забравих торбата с MacOS development хардуера, от който колега имаше нужда днес. Това е минусът целия хардуер да се побира в една хартиена торба… лесно го забравяш!
  Върнах се, разбира се, денят без тази торба щеше да е пълна загуба за един от нас!
• Взех хардуера и обратно към офиса. Точно влязох там, оставих въпросния хардуер и отидох в стаята си, за да констатирам, че… служебния ми ноутбук е в гардероба вкъщи! А имах онлайн среща след около 45 мин.
  Проведох набързо daily scrum meeting-a с екипа и отпраших по най-бързия начин към къщи. Стигнах у нас навреме, за да проведа онлайн срещата си от дивана, и веднага след това отпраших пак към офиса за остатъка от деня.

Кратката математика от целия този заплес: вместо 18 минути пътуване и 12 изминати километра, към 10:45 се оказах с 64 минути в колата и около 55 изминати километра.

Сега разбирате ли защо толкова много се ядосвам, като Ангел проявява ежедневно, дори ежечасно, колосален заплес?

Не зная какво да мисля тук. Прочетох доста материали, и положителни, и отрицателни. Изгледах няколко филма. Основно против.

За какво иде реч? За проучването и добива на шистов газ, разбира се!

Не само в България, изглежда в цял свят това е доста противоречива тема. Еколозите са ужасени, сравняват го едва ли не като земното проявление на Страшния съд. Прагматиците се смеят: не за пръв път еколозите се готвят за Страшния съд, а той все не идва и не идва.

Вчера у нас имало организиран протест в 12 града против проучването и добива на шистов газ в България. Трудно ми е да повярвам, че сами екологичните организации могат да се организират така добре. Ако можеха, строителството на АЕЦ “Белене” щеше да е много по-силно протестирано и критикувано. Аз обаче не си спомням масови протести там. Нито помня масови протести по други поводи, когато руски енергийни интереси бяха защитавани, независимо на каква цена. Бургас-Александропулис например… еколозите мрънкаха, но чак пък протест в 12 града не се случи.

Сега обаче виждам масов, добре организиран и работещ протест. Този път протест относно решение, което сериозно ще накърни руските енергийни интереси в България.

Трудно ми е да повярвам, че протестът е безкористен. И че целите му са “екологични”. По-скоро виждам Русия, която прави инвестиция в посока продължаваща енергийна зависимост на България от Русия. Русия няма интерес България да е енергийно независима, тя има интерес да продължим да купуваме руския газ, независимо на каква цена.

Така че, да ме прощават, но не им вярвам. Жалкото е, че хора които уважавам за мнението им, са се подвели по популярността на каузата. Сигурен съм, че те откровено вярват на черепите и чернилката, която бавно пълзи и завзема всичко по пътя си. И ще дадат всичко от себе си, за да предотвратят лошото, което вярват че ще се случи.

А други ще продължим да бъдем прагматични. Ще вярваме, че прогресът не може да бъде спрян и че България трябва да избере независимостта от ресурсите на Големия брат. Който нито е брат, нито някога е бил, а винаги е знаел и е действал за своите, лични имперски интереси.

Защото нашият начин на живот иска енергия. Зависим е от енергията и не може да съществува без нея.

Други интересни статии, които може би си струва да погледнете, ако темата ви е интересна:

• Oпасният химикал дихидроген монооксид (ДХМО) от Кака Сийка
• Що е шистов газ и има ли почва у нас? от Иво Инджев
• Причините за земетресението от Григор
• Атом и/или шистов газ от Блога за икономика