Тенерифе: четвъртък

Днес по план трябваше да ходим на яхтата Flipper Uno – отложеното от вторник пътешествие. Денят беше слънчев и топъл още от самото начало, така че всички изгледи бяха, че всичко ще е наред.

Веси беше много доволна от слънцето и веднага след закуска изчезна към някой от басейните. Аз се въртях, псувах проклетия хостинг проблем и некадърността на Servage, и се мъчех през Pocket PC-то да им обясня защо traceroute няма да им помогне да оправят проблема “PHP губи връзка с MySQL”. Зарязах ги, оправих се и аз и отидох при Веси на басейна.

Попекохме се, пихме по бира и то стана 13:30. Разходката започваше в 14:05, когато автобус щеше да дойде да ни вземе и да ни закара на корабчето. Аз похапнах, защото знам какво става ако се кача гладен на кораб (става това, че стомахът ми става още по-празен, ако ме разбирате правилно). И точно в 14:05 бяхме пред рецепцията. Автобусът беше адски точен и след 10 минути бяхме пред кея. След още 10 видяхме яхтата да влиза в пристанището, предишната група слезе (2-3 човека бяха порядъчно позеленели, явно все още има вълнение). Веднага след предишната група ни качиха нас, снимаха ни по веднъж-дваж и след 10 минути яхтата потегли. Аз междувременно успях да наснимам сума ти панорамни снимки, селището много красиво се извисява над самия кей, особено много ми харесаха последните вили, които висят над самото море (на скалите, на около стотина метра над морето). Страхотия, не ми се мисли какво се иска, за да може да си позволиш да притежаваш такова очарование.

10 минути, след като потегли, яхтата беше на рибните ферми, където (логично) се очакваше да има поне няколко делфина. Гадините обикалят фермите, защото са гладни, а там има доста риба :). Екскурзоводката обяви някаква награда за който видел пръв делфин, но ние така и не разбрахме как точно успяха да определят този късметлия (а и каква беше наградата), защото делфинът първи го видяха поне 5-6 човека. Наистина, около кръглите ферми ясно се виждаше как обикаля един и търси риба.

След като го видяхме, тръгнахме навътре в морето, за да търсим цяло стадо. Делфините ходели в стада по 20-25 глави средно – така обясни екскурзоводката. Аз междувременно ? се бях удивил как без проблеми разкаваше едно и също на немски, френски, английски и някой от скандинавските езици (май беше финландски). Не изглеждаше като заучен наизуст текст. А може би просто е била много добър артист. Така или иначе обаче, финландците на борда бяха доволни и очевидно разбираха за какво става въпрос, съдейки по задружната им реакция, когато тя обявяваше нещо.

Докато търсехме заветното стадо на мен успя да ми стане лошо (но не много). Щракайки си скалите, в един момент погледнах надолу да си видя показанията на апарата и това ми стигаше. Веднага си спомних защо (и колко правилно!) не успях да стана летец и станах на крака, за да ми отмине “лошотията”. Тя отмина сравнително бързо, но все пак остана едно такова чувство под лъжичката, защото яхтата доста правеше “нагоре-надолу” по вълните. По едно време един от екипажа, който стоеше с огромен бинокъл на кърмата явно видя нещо, яхтата веднага смени посоката си и след малко наистина застигнахме стадо делфини. Спряхме около тях, те поплуваха около яхтата и изглежда им омръзна – морето беше недостатъчно бурно, за да “играят” по вълните.

Екипажът обаче си знаеше работата. След като 5-6 минути се видя, че на делфините им е скучно и само се подават над водата за да изпуфтят, вземайки въздух, капитана буквално “набузи” двигателите, при което яхтата тръгна със скорост поне два пъти по-бърза от тази, с която нормално се движехме. Водата пред нея завря, а след нея се образуваха нелоши вълни. И резултатът не закъсня, делфините веднага се “заинтересуваха” от тях, тръгнаха да обикалят яхтата и започнаха да скачат през вълните зад нея. Беше наистина интересно, никога не ги бях виждал преди такива, в естествената им среда. Някакси е по-нормално да ги виждаш да правят малки скоци, но доброволни, отколкото някакъв да им свирка в делфинариума, те да скачат по 10-тина метра във въздуха и след това да отиват да си просят рибата. Хареса ми, а и успях да направя снимки.

След делфините ни откараха в заливче, където пуснахме котва и който искаше можеше да се изкъпе, с уговорката да не се отдалечава от яхтата, защото това все пак е Атлантическия океан. Доста хора наскачаха. Веси се реши, не след сериозно побутване и от моя страна. Просто ми се искаше да я видя зад борда :). Затова тя си сложи банските и скочи и тя.

Дълбочината, според екипажа, беше около 11 метра. Това идва да каже, че и водата трябва да е била доста студена, макар финландците (основната част от къпещите се) да се забавляваха доста. Веси поплува 5-10 минути и след това излезе. Зъзнеща, но доволна! Аз пък се забавлявах да я снимам от яхтата, а след това да я наблюдавам как трепери “като циганче”, загърната с жилетката си, понеже не се сетихме да си вземем кърпи.

След къпането дойде ред на паелята. Сипаха по чиния на всеки. Аз моята си я изядох с кеф и мога смело да кажа, че ми хареса! Веси не изяде нейната въобще – оризът бил много разврян, това било, онова било. Нищо, тя губи :). След паелята ни дадоха да пием “канарски ром” (или както там му казаха), което всъщност било бананова алкохолна напитка, смесена с някакъв натурален сок. Пие се от едно мяхче, от което един от екипажът смело наливаше в устата на всеки. Аз пих, но понеже той не знаеше кога да спре, успяхме да опръскаме т-шъртката (това как се казва на български!?). Дано се изпере :). Веси и тя пи, а аз снимах компромат.

След “пиенето” запалихме двигателите и обратно в пристанището. Вече почти не ми беше лошо, храната си каза думата веднага. Някои от хората с нас обаче до край си бяха зле, дори двама “викнаха боата” по едно време.

Пристигнахме на пристанището, там ни чакаха снимките от началото с цена €7 на парче. На мен не ми харесаха снимките, на Веси не и харесаха и снимките, и цената, затова и не си взехме нашата снимка. Така или иначе, задължение нямахме. По пътя Веси се съгласи, че цената е напълно резонна, защото в България аналогичната би била поне 10 лв, някакси тогава 14 лв за Испания е приемливо.

Автобусът ни изсипа обратно около 17:00. Бяхме много доволни от прекараното, но аз малко се бях препекъл и реших да полегна. По едно време и Веси се намуши при мен, за да се топли – по думите и бях много топъл. Е, тя беше студена за сметка на това. Аз явно бях събрал повече от допустимото слънце, та изживявах малък топлинен шок, но всичко се размина за няколко часа – в 19:10 бях готов за вечеря, на която обаче ядох много пестеливо.

След вечеря Веси омрънка целия хотел, че нямало сме да излизаме никъде тази вечер :). Направихме “един тигел” около хотела, позяпахме магазините и се прибрахме. До скалите не ходихме, защото имах да се подготвям за следващия ден. Утре, ако всичко е наред, ще ходим до вулкана! Не точно до самия кратер, за жалост там пускат само след специално разрешително от властите, а и след сериозен преход, който се прави със сериозно оборудване (все пак е 3200м надморска височина). Нашата разходка утре ще е на максимум 2 хиляди “и нещо” метра – не помня точно колко беше. Апаратът вече е изпразнен и готов за утрешните снимки!

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: