ZeTime: The End of an Anxious Wait and The Beginning of a Big First-Timer Disappointment

ZeTime in a boxThree days ago I got my ZeTime Smartwatch Kickstarter Award. It’s indeed one great looking watch, with hands. At first look, a significant achievement in the smartwatch world, which was suffering from terrible, toy-like devices (including Samsung’s smartwatches and Apple Watch).

I’m prominent Kickstarter/Indiegogo campaigner. I support a lot of projects, mainly gadgets/devices, but sometimes others. So far, I was always satisfied big time, with zero lost money. One of the projects failed to deliver. They were a Pebble accessory project, so with the death of Pebble, they refunded me fully.

when it comes to the final Kickstarter products I’m, in general, satisfied with the quality and functionality. Until today, I had no major complaints, related to the final product. Of course, there were some glitches and beta issues, but this is something expected when you’re one of the first-time users of a product.

ZeTime in actionSadly, today this beautiful watch has the crappiest, most buggy piece of software ever. I’ve got more than 25 years software engineering experience in various fields and various roles. It’s a rare event to see production software of such lousy quality. I have the ZeTime paired with a Galaxy S8+ phone. The app currently has no integration with anything else but itself, no open SDK, and no ability to extend the product. Worst of all, it seems MyKronoz do not plan to open this and to have a marketplace of applications for the watch. Recently they also did not have open bug tracking system, but thankfully (to many people’s feedback), they published a community message recently with their bug tracking system.

I am very sorry when I see such great platform, combined with such a bad implementation. ZeTime can track my heart rate, but it’d do it once every 5 minutes. I cannot decrease the time. I cannot put the watch in “intense activity tracking” mode, despite the fact it’s an “activity tracker.” I cannot extend it with custom apps; I have to live with what engineers at MyKronoz give me. And, as of today, they give me crap.

Maybe one of the worst things in my experience so far is the blackout, which all current ZeTime users suffer. There’s a closed Facebook group “ZeTime – Community”, where everyone could join. However, the updates there are usually crying users (like me), which share the pain between each other. MyKronoz acts like in “God Mode.” There’s the Help Center, of course, but if you see an update in their community, it’ll be from the CEO, and it’ll be pinned there for the next weeks to come. Yes, weeks. That’s how frequent we get updated. Combined with the wrong product quality, it’s quite awful experience.

In my opinion, MyKronoz should do the following, so they keep their crowd satisfied:

  1. Get someone, preferably a PM with excellent communication skills, always with the community.
  2. Expose their timeline. We need to know when things will get better. Otherwise, we sit and assume. And get even angrier.
  3. Get the MyKronoz SDK in the open. Let people start experimenting and providing their solutions to the problems. Yes, there’s a risk they’ll do something much better than what MyKronoz could do, but after all – MyKronoz seems to be a watch factory, not a software shop! Their watch excels as hardware, but their app(s) and software UX sucks big time.
  4. Fuel up as much as possible the efforts to get things with the app right. If they don’t do that, they’ll lose the most significant advantage: their community support. Engineers and technical guys, in general, are the influencers, who will make a product like ZeTime a success. If, of course, MyKronoz want to have their product a victory.

Before finishing this rant, let me give you just one example of how bad UX is today. While writing this, I was listening to Spotify on my phone. If I want to “skip next” and I want to do it with my watch, here’s what I have to do.

  1. Push the “light on” button.
  2. The watch lights on, giving me the Spotify app and above it: a fresh notification on screen.
  3. I don’t care for this notification now, but I’d like to skip next on my Spotify. So I press the “notification dismiss” button.
  4. Only then I can do what I initially wanted.

It’s not a big thing, but when you do this like countless of times, this gets incredibly annoying. You expect from a smartwatch the experience to “tick” flawlessly. E.g., I want to pause Spotify: I just click one button, max two! I don’t need to see the current passive notifications at the moment; I want the work done. Of course, if an intrusive event comes (like a phone call), it should pop-up the moment it’s there.

As I said, I think MyKronoz has tons of work to do. The sooner they do it – the better. If they decide to engage active community people as beta testers – much better. But even publishing and keeping up to date their possible timeline will help big time the overall experience.

Писма, романтика и казарми

Днес Веси, в свой пост, спомена времената, когато мисля, че за последен път писах хартиени писма. Писах ѝ на нея, собственоръчно, от казармите на ШЗО във Висшето военно артилерийско училище в Шумен. Там ни бяха разпределили, купчина омотани, пресни висшисти, да учим за три месеца “тънките детайли” на офицерската служба. То беше ясно, че за три месеца нито ние можем да научим кой-знае какво, нито преподавателите искат да ни научат. Всички знаеха колко проформа е наборната служба. Никой не искаше да се занимава сериозно с нас, което пък и нас ни устройваше идеално, защото ние (или поне аз!) не бяхме отишли там да правим нещо полезно, а да “отбием военната си служба”. Забелязвате ли какъв е глагола? “Отбивам”. Като “отбивам номер”, казано по народному. Е, и ние, и нашите командири “отбивахме номерата” в ШЗО випуск април’1998.

Комуникацията тогава беше слаба. И аналогова. Единственото цифрово беше това, че импулсите бяха записани в БУЛФОН карти. По онова време един наборник нямаше възможност за мобилен телефон. Нямаше и право да има такъв в поделението. Една задочна студентка, която работи в данъчната служба, също нямаше. Разговорите до стационарен телефон в Пловдив бяха скъпи (БТК беше монополист). А и когато вдигна телефона и успея да намеря Веси у тях, все ми ставаше “едно такова” на гърлото и очите и трудно можех да мисля и да говоря спокойно. Затова предпочитах да ѝ пиша.

Време за писане имах. Давах доста наряди на КПП-то на нашето общежитие. Двадесет и четири часа. Нарядите бяха леки, но доста хора ги избягваха, защото им бяха скучни. За мен си бяха ОК: аз и тогава си бях мързелив, но обичах да чета и пиша. Четях книги (технически и художествени), пишех си по моите си проекти (вкл. и програмиране на хартия), пишех и писма. Да не говорим, че нарядите имаха значение, защото когато имаш бройка наряди, вероятността да те сложат да даваш наряд неочаквано е малка. А аз исках да имам контрол върху това разписание. И доброволните наряди бяха донякъде такъв механизъм за мой контрол върху тях.

Тъй-като лудостта ми по писането започваше да се проявява, нормално беше да се насочи най-вече към човекът, който най-много ми липсваше по онова време. От време на време пишех и на родителите ми, но Веси отнасяше най-много писане, почти два пъти повече. Всеки наряд пишех сигурно по пет-шест листа, в които ѝ разказвах ежедневието, тъпотията, безсмислието на цялото упражнение и какво ли още не. Питах я за неща, даже понякога си и отговарях.. сигурно е било доста досадно да се чете това нещо. Но тя го четеше, даже от време на време получавах и отговори от нея. Е, не бяха толкова дълги, все пак тя имаше смислен живот по онова време, но и аз си ги пазех и си ги препрочитах от време на време. За разлика от Веси обаче, днес аз не знам къде са тези писма. Най-вероятно са в архива ми, който стои на село, при книгите от онова време, при бележници, тетрадки, стари грамоти и какво ли не още. Веси обаче си ги пази, и за спомен, и сантиментално. И знае точно къде са.

Питам се понякога, дали в казармата имаше нещо, което си струва похарченото време там. Ако аз опитам да направя равносметка: няколко добъри приятеля, един от които изключително близък; една връзка писма; купчина глупави истории. Срещу осем-девет месеца от живота.

Казват, че чрез болка и трудности се развиваме най-бързо и най-много. Ако се върна през първите три месеца от службата, чудя се дали чрез болка от унижение и трудности от простотия се развива човек? И ако се развива, в каква посока се развива? Сещам се за едно развитие: трудно ми е да вкусвам леща след като три месеца, всяка вечер в Шумен имахме една купа с (понякога престояла) леща, направена на нещо като яхния. За друго развитие там не се сещам… освен може би въжделенията на един от майорите, за който Турция все още беше най-големия враг, а Съветския съюз – най-близък приятел. Имам чувството, че този зеленочорапник сигурно е бил ЗКПЧ някъде, до такава степен беше с промит, комунистически мозък. И по подобен на ЗКПЧ начин се опитваше да промива нашите.

Май ще трябва да намеря писмата на Веси. Би ми било любопитно да ги прочета отново, а и са ценен артефакт от онова време. Трябва да останат за поколенията. Какво ли би казал Ангел, ако ни прочете и на двамата кореспонденцията?

След Шумен мен ме разпределиха в София. Чрез близък приятел, с много мощна връзка, успях да се прехвърля веднага в Пловдив. В Пловдив отначало не им трябваше човек като мен, но пък на мен ми трябваше служба, която е близо до къщи. И съответно извадих невероятен късмет с това разпределение. Създадох си работа, чрез която успях да свърша и нещо полезно за останалите пет месеца служба. Тъй-като поделението ми си беше действаща бойна единица, там бяха разпределени хора, които за разлика от повечето военни можеха и знаеха как да вършат работа. Запознах се с изключителни професионалисти и точни хора, един от които ми остана за цял живот приятел. От него научих пример за чест и спазване на правилата. Моят началник-щаб беше строг, но също сърдечен и справедлив човек. За мен беше чест беше да служа при него и да съм му на пряко подчинение. Остава си удоволствие от време на време да го виждам и днес и да се радвам на успехите му, вече в малкия, семеен, частен бизнес. Отдавна не съм го чувал, може би трябва да му се обадя. Дано всичко е наред при тях.

Ех, романтика. А бяхме млади, а?

Детско, романтично и инато

Днес щях да пропусна моите 750 думи! На косъм! В последния момент се сетих (22:22), че не съм си написал “дневната дажба”. Сетих се, докато вече ми се мотаеше в главата мисълта да си лягам и да спя.

Щеше много да ме е яд, ако бях пропуснал. Толкова, че като нищо бих престанал да следвам традицията с ежедневното писане.

Аз не понасям добре провалите. Не мисля, че някой ги понася добре, де. Но май при мен е особено зле и тежко демотивиращо. В живота ми провалите понякога са водели до тотално отказване от съответната цел, или традиция, или “нещоправене”.

Спомням си народните танци като малък. Започнах в първи клас. В трети клас бях част от ядрото на детския ансамбъл, в който танцувахме страхотно, и всички много ни се радваха. Концертите и проявите бяха безброй. И къде ли не. Най-живо си спомням как ходихме по банкетите на разни комунистически “величия”, за да им танцуваме. А “величията” ни даваха банани, мандарини, портокали… все плодове, които не можеше да се намерят по магазините, или ако се намираха, се даваха в ограничено количество на всеки купувач. Това, разбира се, не важеше за комуноидните престъпници: за тях нещата бяха със специално снабдяване, и винаги в изобилие.

Та пак тогава, преди едно фестивално турне, се разболях тежко. Двойна бронхопвнеумония. Изкарах сигурно три-четири седмици вкъщи. След това ми забраниха два месеца всякакви по-тежки физически упражнения. А който е играл хоро знае какво става с дробовете ти при репетиция или на сцената.

Тази забрана автоматично ме извади от ансамбъла за почти три месеца. И провали не само моето участие в турнето, ами и много затрудни групата ни, защото трябваше или много спешно да се намери още едно дете, което да може да ме замети, или трябваше едно дете да не играе (т.е., да остане нещо като “резерва”).

Доколкото помня, точно този вариант избра хореографката. И децата, чисто по детски, обвиниха мен за тази неслука. Аз много трудно понесох това обвинение. Всъщност не го понесох. От раз се отказах от ансамбъла, повече не стъпих на репетиция. Спомням си как “по случайност” в училище идваше хореографката, да си говорим, да ме пита кога и как ще идвам пак на репетиции. След това идва и един или два пъти да си “говорим” и вкъщи, с родителите ми. Но аз си бях решил. Още в трети клас си бях един (малък, все още) задник: реша ли, че съм обиден на нещо, много трудно това се променяше.

Така и стана тогава. Заради моят инат и глупост се отказах от нещо, което ако беше останало в живота ми може би щеше да ми даде съвсем друга кариера и много повече красота. Но аз реших, че съм приключил с ансамбъла (“Тракийче” ли се казваше, не помня вече, мисля че беше някак асоцииран с ансамбъл “Тракия”). И така приключих и с народните танци.

След това, около шести-седми клас, започнах да танцувам състезателни танци. Основно латиноамерикански, с това започват всички начинаещи, но след шест месеца започнах и стандартните. Беше голям купон и на мен много ми харесваше. Имаше много момичета, а на един подрастващ хлапак това няма как да не се харесва (колкото и да се правехме, че ама това хич не ни интересува и въобще какво ни се мотаят тия “женки” из краката?).

Аз много си харесвах и моята партньорка. Тя беше с две (май?) години по-малка от мен, бяхме в едно и също училище. Безброй репетиции, много пот и усилия. Имахме няколко сценични участия (бяхме в “Дома на Народната армия” в Пловдив). Спомням си около месец преди първото участие как хореографката реши, че моята партньорка трябва да танцува на токчета (имахме ча-ча, румба и самба, три танца, един след друг). Да, обаче тя (парнтьорката), като всяка петокласничка, не беше ходила на токчета преди това (камо ли осем сантиметра), а какво оставаше да изпълни ритмичен танц с доста фигури, вместо с гуменки с токчета?

Спомням си как оставащите до концерта четири седмици идвахме един час преди репетиция и оставахме един час след, за да може тя да свикне да танцува на токчетата. Спомням си доста синини, основно от падане. Кога само тях, кога и двамата. Спомням си и колко сълзи проля тя. И живо си спомням как я изпращах вечерта до тях (живееше и тя в “Тракия”, нали ходехме в едно училище), защото понякога се прибирахме след 21:00. Романтика… поне за мен, явно!

Концертът мина и замина, след това дойде друг, трети… Свърши учебната година. Дойде лятото, а след него партньорката ми реши, че не ѝ се танцува в ДНА, и се премести отсреща, в Централната поща, където имаше друг състав.

Аз го приех много лично, най-вече защото тя така и не ми каза, че го прави – разбрах го постфактум, когато вече беше късно. Не ми и каза защо го прави. Аз реших, че е заради мен, защо иначе няма да ми казва?

Спокойно може да се каже, че първите месеци в новия сезон за мен бяха кошмар. За едно момче лесно може да се намери нова партньорка: момчетата-танцьори бяхме значително по-малко от момичетата. А и аз бях напреднал в танците. Но аз тази си я бях харесал много, и така и не можах да се сработя с друга.

Напуснах танците около 4-5 месеца след началото на новия сезон, за да се хвърля надолу с главата в компютрите. Разбира се, и преди да се случи тази несполука си ходех редовно в компютърната зала и вече си пишех по-сериозни програми, но след като зарязах танците компютрите станаха всичко за мен. Така и не погледнах други хобита следващите около двадесет години. Прословутият ми инат си каза думата и там: след като мен ме зарязаха, не успях да го преживея лесно и това.

Сега си спомням с умиление за тези времена. Покра тези неща и винаги ще си спомням един епизод в трети клас, в който Данчо, мой съученик, също участник в танцовия състав, нещо реши, че ще ме тормози физически (т.е., ще ме бие), защото съм бил зарязал “отбора” преди фестивала. Понаби ме, съответно, аз и тогава си бях слабак и не можех да се бия. Нищо, че той беше с 20% по-лек от мен, и почти с половин глава по-нисък.

Живо си спомням също как Мария, след като констатира какво се е случило (на мен ми личеше), му хвърли такъв бой, че онзи повече не посмя да ме пипне. не само по този повод, въобще, до края на трети клас. Мария е по-малка с една година от нас двамата, но никое от момчетата не смееше да си има вземане-даване с нея, по какъвто и да е повод. А още тогава си беше толкова мило, русо момиче… И много ме пазеше от такива като този Данчо.

Разбира се, учителката след като разбра какво е станало, и тя си изпроси някакво викане (на нея или и на родителите, не помня вече), или при класната или при някоя от зам. директорките, но… не беше нещо необичайно за нашия клас това. Така или иначе Данчо не посмя да ме закача повече, което го оценявам вече дори 34 години след това 🙂 .

Та доста бой и мъка съм видял заради този мой инат. Но какво да правиш, каквото сам си надробиш, това ще си сърбаш. Много години след това някак успях да подтисна парещата обида, когато и по какъвто повод се появи тя, а и да се науча да я преглъщам. Но и досега ми се е случвало един-два пъти да реагирам по подобен начин, да отрязвам отведнъж-завинаги някой или нещо в живота ми. Но мисля, че е доста по-рядко, отколкото преди. И сега боли, като ми се случи, но когато въпросът е принципен, нищо не може да се направи. Понякога просто не се получава…

Училище "Антон Страшимиров" (тогава)На снимката е началният етап на СУ “Св. Константин-Кирил Философ”. Когато аз учех там беше начално училище “Антон Страшимиров”, а другото беше гимназия “Васил Коларов”. Сега виждам, че са се обединили в едно. Няма лошо! Снимката е от сайта на училището.

 

Съботно за Гюро Михайловизма

Паметникът на Гюро Михайлов в ПловдивДнес, малко позакъсняло, през Facebook feed-a ми премина очакване за избухване на справедливо обществено разгневяване по повод ПРЕМЕСТВАНЕТО на паметника на Гюро Михайлов от площад “Централен”.

Аз пък съм “ЗА” това преместване. Мисля, че е добра идея.

Гюро Михайлов е часови, загинал и предизвикал смъртта на още четирима войници, поради липсата на разум и мисъл в собствената му глава. По време на пожар, отказва да напусне поста си, освен ако не бъде сменен от началника на караула (така е според Устава). В отчаян опит да го спасят, началника на караула и още трима се връщат в разпадащата се от пламъците сграда, подът пропада и загиват и те, заедно с часови Гюро Михайлов(Уикипедия)

Може би тези, създали паметника, са искали той да олицетворява войнската дисциплина и смелост. Според мен обаче той олицетворява военщинската глупост и липса на разум и гъвкавост, понякога за най-елементарни и първични неща. Неща, които фолклорно определяме като “здрав разум”, “common sense”. Всеки, който е бил по един или друг начин част от военщината знае колко много глупости и неефективност има, “благодарение” на тези правила. И колко липса на здрав разум можеш да намериш в казармата, особено в онази казарма, през която минавахме “преди”.

За мен паметникът няма място на площад “ЦЕНТРАЛЕН” в Пловдив. Нека отиде някъде, където феновете на смъртта заради една точка в устава ще поднасят цветя и ще въздишат “какви войници имаше едно време, не мислеха, а изпълняваха и умираха заради Устава”. | Гюро Михайлов (на поста) всъщност е герой
| Гюро Михайлов e герой, а не посмешище.

Днес имаме нужда от по-малко гюро-михайловци.
Днес имаме нужда от повече мислещи и правещи хора.
Днес имаме нужда от паметник на Разума.

Нека паметникът се премести, на място, което няма да показва колко централна в съзнанието ни трябва да бъде гюро-михайловщината.

А Гюро и другарите му да почиват в мир!

Бакалски сметки за нова година

Year 2018 LoadingВсяка следваща година все повече се удивлявам на цените, които виждаме за новогодишна вечер. Не, че нещо, но се чудя какво толкова мотивира всички нас, че да искаме да платим солидна сума, за да може около 31.12. да сме “някъде”.

Не, че ние не плащаме! Да не се правя на светец! Но си мисля, че нашето е далеч по-приемливо. Ето, и тази година, за втори път, плащаме “базова цена” за апартамент в Пампорово. Пет дни за всички ни излизат около 1200 лв със закуската. Без новогодишна вечеря. Новогодишната вечеря можем да си я направим сами.

Причините да предпочитам вечерята на нова година да сме самостоятелни са много. Най-важните за мен са:

  • сами е по-уютно. Семейно. Със сигурност и по-задушевно (12 човека в 24 м2). И камина.

  • малките деца около нас. Опитайте да празнувате нова година с ревящо четири годишно, на което му се спи, и ще разберете какво говоря. А на ресторант не може да

  • масовото пушене в ресторантите. МЗ е абдикирало (и) от забраната за тютюнопушене на закрито, така че всички ресторанти са се върнали в годините, когато беше приемливо вътре да вони на гнус и смърт. И когато излезеш от ресторанта, дрехите ти да стават само и единствено за незабавно изпиране, а ти – за гореща баня. Защото иначе си вкарваш тази воня в къщата, в леглото, навсякъде. Питайте хората, които са се опитвали да са на ресторант с пушещи и мен, и ще разберете какво имам предвид. Грозна картинка. Ставам и си тръгвам. Правя скандали. Как не съм ял бой все още, за мен остава загадка.

  • прекалено високите цени за невероятната екстра “новогодишна вечеря”. Грубата сметка за моето семейство показва цена от около 500 лв за трима големи, едно подрастващо, и едно дете. Някак не ми се връзва да ги дам тези пари за една вечер, никак. Не, че ги нямам. Просто съм стиснат.

Години наред празнувахме страхотна, семейна, уютна, красива и (сравнително) тиха нова в къща, при едни от най-близките ни хора. Невероятно преживяване, горяща камина, много семеен уют и любов. Миналата и тази година обаче сме решили да опитаме малките момичета (моето, Ния на Тишо и Дени и Рая) да започнат с уроците на ски. И Пампорово се оказва много добър избор, точно за тези малки същества. Аз, чудесно потрошен от миналата зима, ще го карам кротко. Или може би хич няма да го карам. Лудницата на Пампорово е много голяма и не се знае кога ще те помете някой, както си стоиш на пистата. Затова миналата и тази година избираме да изкараме няколкото дни на новогодишните празници там.

Днес обаче, случайно подтикнат от Тишо, се загледах в новогодишните оферти на един хотел на Боровец. И така изтръпнах, че единственият начин да се оправя беше да избълвам този текст.

Тези добри хора оценяват труда си, който би следвало да положат, ако моето семейство отиде за пет дни там, така:

  • Двойна стая със закуска за 5 дни: 600 камъка на възрастен, 60 за Калина и 240 лв за Мартин. Ние трудно се събираме в двойна стая, та за нас трябва нещо повече. Студиото го изключваме, и в него не се събираме, та отиваме на варианта за апартамент:

  • Апартамент със закуска за 5 дни: 765 лв за възрастен, 306 лв за Мартин и 60 лв за Калина.

Наплюнчваме калема и удряме чертата: Ангелови в апартамент, 5 дни със закуска, с включена новогодишна вечеря (няма мърдане от нея!): 2,661 лв. Допълнително от там нататък започват останалите разходи. Положението е #искаПлаче отвсякъде!

Ами не, не искам такава услуга.

Хвърлям набързо едно око на “конкуренцията”: Нова година в Кипър, излиза около 800 лв/човек, 5 дни, с включен самолетен билет.

Отиваме на още по-нискобюджетни: нова година в Австрия, с автобус, с междинно спане в Будапеща: 485 лв на човек. Без новогодишната вечеря, ама там новогодишната вечеря е 120 лв/човек. Което, съотнесено към нашия стандарт, би следвало да струва около 40 лв/човек. Но не би, в България новогодишната вечеря е по-скъпа от тази в Австрия. Сигурно защото там не плащат данъци и плащат по-ниски заплати от българските.

И преди съм писал как мразя да ме прецакват. Остава едно такова, лошо чувство… на едно много чувствително място, под кръста отзад. Казват, че ако се случва често, това чувство започва и да ти харесва.

Затова предпочитам сам да се прецаквам. Народът го е казал: както сам се прецакаш, никой друг не може да те прецака. Справка-доказателство: моята почивка в Италия тази зима. Но поне като сам се прецакаш, няма на кой да се сърдиш.

Ако не се прецакаш сам, има толкова много, на които да се сърдиш, че са почти неизборими. Малка част от тях: 45-те години социализъм; “преклонена главица сабя не я сече”; Балкантурист; Ленин; “да би мирно седяло, не би чудо видяло”; Брежнев; Андропов; Живков; “не ми пука”; Луканов; чалгата; Виденов; “не виждаш ли, че бързам”; Станишев; “добре облечен бизнесмен”; сърповете и чуковете; Кóрнелия; “не ме интересува”; Доган; Първанов; Пеевски; русоробите; Болен; Путин; мързеливия държавен служител; Ким Ир Сен; директорът Цончев; Бойко Борисов; (п)резидента радев; кошмарната картинка Милко Калайджиев пее на Цветанов в хотел “Двореца”; гнусните комунистически амулети и картини в същия гнусен хотел; “ден година храни”; Ким Чен Ир; мутрите. И още много знайни и незнайни, избрани от KLETAMAJKABALGARIJA, благорение на които за 30 години преход сме почти в изходна позиция.

Изберете си сами на кого да се сърдите, списъкът по-горе е дълъг. Ако не ви стига, реферирайте вашия си списък. Сигурен съм, че си имате.

Аз предпочитам да се сърдя на себе си.

Иначе, честита нова година в аванс. Не забравяйте да си спрете телевизорите между 23:50:00 и 23:55:57. Иначе рискувате да носите зелени чорапи цялата нова 2018 година.

2018 in snow

All Images (cc0) Pixabay

Отново JavaScript injection зараза

Blog Clean Message by SucuriА днес блогът пак се беше заразил! Последният път беше отпреди месец, когато един приятел ми помогна да открия, че имам проблем.

Днес, още като го отворих, за да направя по-горния материал, и като заизскачаха едни прозорци, ужас! Изглежда, този който ми заразява блога, отново си беше свършил работата, и нещата бяха излезли извън контрол. Налагаше се да чистя пак.

Както винаги, започнах със Sucuri Blog Check системата. Той естествено показа откъде идва malware payload-а. Изглеждаше инфекция като предишната: в постовете бяха инжектирани извиквания към скрипт от con1.sometimesfree.biz_черта_c.js

Грозно колкото си искаш. На всичкото отгоре, вече настоява и за автоматична инсталация на Chrome разширение. Пълен кошмар. Не знам кога се е появило, но изискваше незабавни действия.

Приложих същата тактика, както и преди. Свалих съдържанието на wp_posts таблицата и с помощта на Visual Studio Code премахнах всички script тагове. Добре, че беше лесно, този път дори не изискваше regular expressions search, защото заразата беше еднотипна.

След това пресъздадох wp_posts с изчистения SQL и нещата се оправиха. Или поне така си мислех аз, докато не заредих отново “изчистения” блог в прясна инстанция на Firefox (поне браузъри при мен има, различни и за всеки вкус). Въпреки уж оправения блог, заизскачаха пак едни прозорци, едни чудесии, направо #искаПлаче стана положението.

Прегледах отново сорса на блога (този път знаех кой гнусен домейн да търся) и видях, че е останала една референция към заразата, в един custom sidebar widget на блога. Изчистих я и нея.

Последваща проверка чрез Sucuri потвърди, че този malware вече го няма.

Като следващата стъпка обаче минах и забраних всички плъгини, освен JetPack. Имах и един “твърдо” инсталиран плъгин, директно във wp_content директорията. Този плъгин, уж сигурен, замина и той. Сега се надявам нещата да се подобрят. Уж няма променени файлове, но човек никога не знае.

Ако инфекцията пак се появи, ще трябва да правя едно от тези две неща:

  1. Пълна преинсталация на WordPress, като се импортира само и единствено съдържанието на блога, без никакъв код. Това не е правено поне пет години, така че може и да му е време. Със сигурност ще загубя това/онова, но не мисля, че ще е неприемлива загуба.

  2. Архивиране на блога и започване на чисто. Не ми се вярва да стигна до там, защото има изключително полезни неща.

  3. Проучване дали може ли да се сложи “write protection” на wp_posts и още някоя и друга таблици, който write protection да се маха само, когато знам че аз пиша по тях.

Чудя се още, какво следва. Много неприятна ситуация, че и се повтаря. Ако не е някой пробит плъгин, не знам какво друго да си мисля!

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

750words.com и креативността

750words.com screen crop

(cc-by-nc-sa) David @ Flickr

За какво може да се пише в един блог? Досега не са ми хрумвали много общи идеи, които да помогнат на креативността, когато през деня наистина не се случва нищо, което да я стимулира.

Когато съм на пътуване е лесно. Описваш си деня, слагаш интересни снимки и така се получава сравнително интересно четиво. Какво правим обаче, ако целия ден не се е случвало нищо, което да си струва да се отбележи?
Ако стане нещо грозно или някакъв проблем, пак е лесно. Решаваш да изразиш мнението си и обикновено, когато започнеш да навлизаш в проблема, винаги има какво повече да добавиш.

Да предположим обаче, че става въпрос за обикновен работен ден. Какво правим тогава? Не, че е скучно, но там не можеш директно да пишеш конкретика, особено ако си в позиция, в която работиш с човешки проблеми, които не само, че не са твои, ами и би било изключително некоректно и предаващо доверието на хората, ако започнеш да ги споделяш.Тогава няма за какво “да се хванеш”, че да стане интересен материал.

Навремето бях решил да си отбелязвам теми, по които бих искал да пиша. Да, ама и тема след тема, накрая точките се изчерпват?

Откакто намерих “750 думи” обаче, нещта като че ли идват леко на място. Авторите на тази услуга помагат за стимулиране на ежедневната креативност по много прост начин. Използвайки сайта, и особено вземайки участие в “месечното предизвикателство”, се задължаваш да пишеш всеки ден, редовно, по 750 думи. Това са, горе-долу, около 3 страници текст. Текстовете, които пишеш, са си за твоя лична употреба. Единственото нещо, което сайтът ти брои, са думите. Дори няма смисъл да са смислени думи, важното е да са 750 и повече. Ако искаш мамѝ, ще измамиш себе си, на никой друг не му пука. То си е за теб: ако не го използваш по предназначение, по-добре спри да го използваш (и да си плащаш за това).

Ако обаче го използваш и действително пишеш по теми, тогава се оказва, че постепенно, след няколко седмици употреба, започваш сам да си намираш лесно теми, по които да пишеш. Поне при мен така се получава, засега.
Използвам “750 думи” от приблизително два месеца. Първият месец е “пробния”, през който можеш безплатно да оцениш дали ще ти се отрази добре подобен инструмент. След него вече започваш да си плащаш. Цената е напълно поносима, USD5/месец. Ако се погледнат често задаваните въпроси, то става ясно и какво точно, как и защо сайтът изисква от потребителите си.

Ако правилно си спомням, тази услуга е семеен бизнес, което ме кара да се чувствам още по-добре, използвайки я. И поне при мен върши работа, затова мога да я препоръчам на всички, които (като мен) понякога изпадат в творчески запек.

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

СтаятаНа четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Морето

Ден шести: Ставангер

Пристанището на Ставангер и ФантазияЩе ме запитате навярно кое е най-интересното нещо, което видях днес в Ставангер?
Ще ви прозвучи странно, но най-интересното за мен беше, че когато отидохме да купим билетите за CitySightseeing автобуса, ми поискаха около €4 на билет по-скъпо, ако реша да плащам кеш. С карта билетчето беше €23, с кеш – €27. Напълно обратна на Гърция стратегия, с която аз много се съгласих! Противно на приятелите ми от БЛО аз смятам, че хартиените пари трябва изцяло да изчезнат, при това скоро. Ще се решат доста проблеми, свързани с корупцията например! Или корумпираните държавни чиновници ще започнат да вземат в биткойн, или ще умрат от захарна болест от толкова много кутии с бонбони!

Градът иначе е като всеки друг норвежки град: безумно подреден и красив. Животът тече спокойно, дъждовно и сумрачно. Въобще – класическа Норвегия. Ако не внимаваш, може да умреш от скука!

Глеката от терасатаСутринта пристигнахме около 9. Събудих се от вибрацията, която страничните витла предизвикват, премествайки кораба директно вляво или вдясно. Явно са някъде под нас, защото се усеща ясно вибрацията, като се включат те – най-вече на тръгване и на пристигане в пристанището. Ставайки от леглото веднага видях Стария град, оказа се че корабът ще е на пристан точно срещу него.

Голям док балонС интерес наблюдавах как се прилепяме за огромни, надуваеми балони, обвити отгоре с автомобилни гуми. Явно, за кораби като Фантазия това е за предпочитане, отколкото да се долепят до целия док. Един такъв балон е горе-долу с размер на маршрутка, отблизо изглежда доста впечатляващо.

От събуждане до закуска пак падна мотане и дремане: Веси заспа отново, аз четох усърдно (приключвам с книгата и става все по-интересна и задъхана), докато тя по едно време не се събуди от дрямката и не констатира, че е гладна, и че ако се помотаем още 30 минути, ще си остане гладна. Въпреки, че часовете за закуска са доста разтегливо понятие на този панамски кораб. Понеже храна има непрекъснато, самите обслужващи предпочитат да разтеглят закуската, ако има хора, за да не се окаже, че не им стигат пиците и хамбургерите, които остават между закуска и обяд за спешно хранене на гладните прасета.

Времето беше лошо, та народът и той като нас не бързаше да слиза. На закуска беше голяма лудница, дори в “дупето” на кораба, което на нас ни се оформи като любимо място, най-вече заради огромния, панорамен прозорец. За пръв път не успяхме да седнем досами стъклата, а се наложи да сядаме на втория ред маси, които представляват диванчета за двама, всяко срещу нормална масичка за хранене. Ако питате мен, по-добро място от ресторантските маси, които са наслагали до панорамния прозорец, но все пак една ресторантска маса побира между 6 и 8 човека, а тези диванчета са само за 4. А мястото за сядане е скъпо, когато трябва да нахраниш повече от 3500 пътника.

След закуска слязохме от кораба и тръгнахме да търсим забавление. CitySightseeing беше първото нещо, което ни се наби в очите. Това е едно от най-яките неща за новопристигнал турист: виждаш градът от раз, показват ти всичко най-важно, и имаш възможност да си избереш къде да слезеш и откъде да се качиш. Ставангер е доста голям (за нашите разбирания) град. И съответно има какво да се види.

Бродягите от БронксАвтобусчето, на което се качихме, беше отворено странично. Не духаше много, но и двамата бяхме с качулките, като едни бродяги с адрес “под мостовете на Бронкс”. Успях обаче да направя доста снимки по време на обиколката, от което бях много доволен.
След като първата обиколка свърши, решихме да слезем в началото на втората (на втората или третата спирка). Само че се наложи да сменим автобуса, защото този щях да почива, та ни се падна затворен автобус (с едни прозрачни платнища, малко като оранжерия). Обаче в тази оранжерия беше топло и Веси реши, че ще направим още една пълна обиколка, за да се стопли хубаво. Аз нямах нищо против, имах си отлично 4G, пък и ми беше приятно да изслушам още една лекция открай-докрай.

Глава на петролна сондаСтавангер дължи настоящето си изцяло на петрола. До 1968-а Норвегия е била доста бедна (поне така ни казаха норвежците в слушалките), с много емиграция. Предвид природните ѝ дадености дотогава това не е изненада: почвата ѝ не става за печеливше земедение, а туризъм кой-знае тогава е нямало. След 1968 г. обаче, когато се откриват нефтените запаси на Норвегия страната рязко тръгва нагоре. Някак норвежците успяват да се опазят от зловещата корупция, която би разкъсала една България или Италия например, ако открият такова природно богатство, и норвежката държавна StatOil създава бизнес, който днес поставя Норвегия в първата десятка по БВП. Берген и Ставангер, а вероятно и много други градове получават нов шанс за развитие, който и до днес ги прави богати и доволни.
Къща в СтавангерДокато скептикът в мен бързаше да попита “а какво ще правят, когато дойде славното, електрическо бъдеще”, слушалките в ушите ми ми обясниха, че днес Норвегия (а и местните в Ставангер) създават възможно най-благоприятни условия за (не-петролни) местни стартъп компании, които след 30-40 години би следвало да запазят високия стандарт на населението, дори когато петролът няма да е ключов фактор за богатство.

Мислейки и тихичко завиждайки на норвежците за късмета, врътнахме още една обиколка и дойде време за слизане. А и мен ме замъчи глад, защото закусих изцяло здравословното кисело мляко с плодове, а прасето в мен беше отвикнало на тази диета. Та Веси се видя в чудо с едно много мрънкащо нещо, което, събудило се от блажения унес в автобуса, търсеше да изяде света. Нещото също беше доста брадясало, защото самобръсначката беше забравена в София, а след като Веси видя, че някакъв вълшебен Жилет в кораба струва около €40 реши, че брадата ми не ѝ пречи толкова много тези няколко дни. Да, ама на мен ми пречеше, затова освен ядене, търсех да намеря задължително и “нормален” супермаркет, откъдето да си купя “нормална” самобръсначка и крем.

Речено-намерено. От “нормален” супермаркет взехме нещата, аз си намерих също и любимите gifflar, и така светът рязко стана едно по-добро място!

Веси с малката шивачкаПродължихме с разходката, която на мен вече не ми беше особено интересна. След като изядох пакет gifflar се поинтересувах от плановете на Веси за остатъка от разходката. Въобще през деня бях като малко дете: ядене – тоалетна – сладолед – мрънкане – пак тоалетна. Веси изглежда ѝ беше пределно ясно накъде отиват нещата, та бързаше да намери следващото място: сладоледена сладкарница с тоалетна и добър Wi-Fi. След като видя на каква златна мина се е натъкнала, изглежда в главата ѝ се оформи план. Взехме сладолед, тя ме натика във Wi-Fi-то, разменихме си сладоледите (нейният не ѝ харесвал, все едно аз ѝ го избрах?), след това изяде и каквото остана от моя (бивш нейн) и каза, че ако искам, можел съм да остана в сладкарницата (ура!), докато тя да се “поразходела” до магазин за планински обувки.
КафенетаАз, естествено, нямах нищо против. Имах огромно количество снимки за синхронизация с OneDrive, не ми се мърдаше навън (то нещо и заваля), и въпреки че нямаше бира в мястото, имаше кафе. В крайна сметка ни бира, ни кафе пих, че се замотах в моите си неща. И като погледнах часовника: 15:00!

Въпреки, че корабът отплава в 19:00, това 15:00 ми се видя съмнително късно и потърсих Веси. Тя вече беше харесала неща, та тъкмо навреме се видяхме направо в магазина (long live location sharing!). Дохаресахме обувките, купихме ги, и вече купили каквото трябва тръгнахме към Музея на петрола.

Музеят на петрола в СтавангерТам нещо и на двамата не ни хареса съотношението цена/възвращаемост, та решихме да не влизаме вътре, а да си ходим към кораба. Аз вече исках да се приведа в нормален вид, та имах нужда да съм си в каютата. Веси пък искаше да мине през няколко още магазина, което идеално съвпадаше с плановете ми, защото магазините бяха почти пред кораба.

Вървейки към пристанището, прегледахме набързо цените в околните кръчми. Не знам дали тази, на която попаднахме, беше най-скъпата в Норвегия, но малката наливна бира беше окол о18 лв, а голямата – 26.20. Не, че нещо, ама при положение, че в кораба ми е “само” 12 лв голямата, някак не ми се нареждаха нещата да опитам местните кръчми. Ако си го бях решил да го направя на всяка цена, естествено нямаше да е проблем, но това въобще не ми беше приоритет. Като цяло, цените в Норвегия са високи, но алкохолните продукти бият всякакви рекорди. Сладоледът, например, ни беше около 20 лв общо за двамата, докато ако решим да пийнем нещо алкохолно, нещата бързо щяха да загрубеят. Любителите и изследователите, четящи тук, могат да хвърлят едно око на ценоразписа на кръчмата.

Прибрах се в кораба, оправих се, вече приличам пак на себе си, но още не съм пил бира! Реших, че първо ще довърша този текст, ще го публикувам, че корабът отплава в 19:00 към Киел и кой-знае какво ще стане с възможнотта да качвам снимки в блога. Дали и какво ще пиша утре – ще видим. Ден, изцяло на море. Мисля, че имам някаква идея…