“Подвижен в подвижното”. Любим девиз, прочетен за пръв път в “Капитан Немо”.

Избрах го за заглавие на един доста личен материал. Много подобен на “Двете седмици…” на Йовко. Само че аз ще го започна отзад-напред.

На 23.12.2010 ще предам обратно едно парче пластмаса, на което има моята снимка, оградена от синя рамка с бял надпис “Employee”. По-надолу на парчето пише “Microsoft”. Това парче пластмаса ме идентифицираше като един от 90,000 служителя на най-голямата софтуена компания в света.

Пътуването започна на 01.10.2004. За да свърши в края на този месец и тази година. Беше вълнуващо пътуване, свързано с милиони реда прегледан (или просто прелистен, според случая) код, стотици хиляди пропътувани километри, хиляди нови хора, стотици събития, десетки презентации, две компании, собственост на една марка. Майкрософт. Ако преди 2004-а ми бяха казали, че ще работя повече от 6 години в системата на Майкрософт, едва ли щях да му повярвам. Нямаше да повярвам, ако някой беше казал, че ще видя Office 2007, Vista, Office 2010, Windows 7 и още десетки други продукти дълго преди хакерите от останалия свят да ги видят.

Точно Йовко беше един от първите приятели, които разбраха за сериозните ми намерения да работя в Майкрософт. Имах нужда от съвет тогава, за една доста деликатна ситуация. Никога няма да забравя емоцията и усещането, което остави у мен тогавашния ни разговор. Беше в Пловдив, в едно заведение в “Ивицата "Газа” (така на галено наричахме кафенетата срещу ВСИ, в които можеше да се видят повече студенти с по-тъмна кожа, отколкото български такива).

Точно три години и след този разговор имах един друг. С Ивайло, моят бивш (и първи) шеф от Майкрософт България. Човекът, който повярва че от мен ще стане консултант по разработката и ще има бизнес за човек като мен. Беше ми даден шанс да се върна в България и да остана в най-голямата софтуерна компания в света.

И нови три години след това пътят ми в Майкрософт завършва. Дали окончателно или не – това само Бог знае. Доста са хората (по света), върнали се в компанията. Но аз си тръгвам с усещането, че като че ли е завинаги. Защото така е някак по-лесно. И защото така трябва да се тръгва към чисто новите предизвикателства, които са пред мен.

За последните години взех от Майкрософт много. Взех знания, взех важни познанства и безценни приятелства. Надявам се да ги запазя вечно, поне според мащабите на смъртния човек. Дадох много, но взех много повече. За човек като мен възможността да работи с най-новите технологии на най-популярната компания беше нещо изключително. Да познавам хора като Браян Хари, като Йеспър Фалкебо, като Марк Русинович и да знам, че напиша ли им писмо, ще имам отговорът им в кутията ми на следващия ден. Да показвам тези яки технологии пред затихнала аудитория, след което да дискутираме (понякога – доста горещо) проблемите и бъдещето. Да ровя за решението на поредния технически проблем из 500,000 страници документация и дискусии. Да знам, че ако даден проблем не се реши, Стив (Балмър) ще се обади лично на колегата ми, който отговаря за клиента, за да по търси сметка (за съжаление и радост – истински случай)! Да имам възможността да повлияя с мнението си на развитието на гигант като Windows.

Има още хиляди “Да…”, “Като…” и т.н. Ще ги запазя за себе си, че взех да ставам досаден. Важното в случая е едно – това беше и си остава една яка технологична компания и със сигурност времето, прекарано в нея е солидна инвестиция.

Е, имаше естествено и проблеми. Защото сме много хора, с много мнения и стереотипи. Защото компания като Майкрософт не може без “корпоративни политики”, а и те се пишат от хора. И се спазват (или не) от такива. Но не искам да говоря за проблемите, на първо място защото няма(ше) непреодолим проблем, а и защото искам да останат само хубавите неща. Както и ще стане.

Искам също да благодаря. На много хора. На някои вече го сторих, на други ще го сторя по е-поща. На трети – като пийнем за довиждане. На четвърти вероятно ще забравя… Важното е да се знае обаче, че за тези 75 месеца в компанията не срещнах нито един човек, на който да не му пука за работата си. Всеки искаше и се опитваше да свърши нещата по най-добрия според него начин. Всеки един – професионалист в това, което прави. И 90% от тях – готови да помогнат веднага. Предполагам, че останалите 10% са били твърде заети, когато съм ги молил. Аз също направих всичко възможно да го сторя.

“Mobiilus in Mobili”. Подвижен в подвижното. Доста точно описание за това, което бяха последните години.

Благодаря още веднъж на всички. “Ние сме Майкрософт”, “Героите са тук”, …. Компанията остава дълбоко в сърцето и душата ми. И ще ми държи влага доста време.

Какво следва? От 01.01.2011 ще ръководя българския офис на чисто нова софтуерна фирма, филиал на високотехнологична датска софтуерна компания, която запълва много специфична софтуерна ниша. Подробностите не са тайна, но тук не им е мястото. За тях – друг път.