планина – doncho.net

Tag: планина

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Posted on 9/24/20189/24/2018 by Doncho

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Спасителна чешма, непосредствено преди билото на планината. Изпихме нашата вода. Заредихме нова.
Кадър от пътя.
Кадър от пътя.
Мама и Марти позират. Все още сме по средата на пътя и има достатъчно енергия.
Кадър от пътя.
Мама върви и (май) нещо цъка!
Първи признаци, че на Марти батериите започват да свършват. Твърде зле, защото това е едва на 1/3 от пътя.
Странни, високи дървета. Дъб?
Ние го ходим, но има луди хора, които това го бягат! 43 км! Лудите, лудите, те да са живи!
Живописно изгнили дърва, които може би е са щели да бъдат за огрев.
На пейката малко преди паметника. Марти вече сериозно уморен!
Нямаше как, исках и аз да се снимам с детето!

Ски 2012

Posted on 2/15/2012 by Doncho

Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

Безплатен автобусен транспорт в региона
Достъп до стотици километри лифтове и писти
Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Летни разходки: Сопот-Дерменка

Posted on 8/14/20118/14/2011 by Doncho

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия .

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.

Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

По пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати	13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко)	5:35:46 ч.
Чисто ходене	3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време	2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме )	3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост	5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина	1500 m (4922 ft)
Макс. височина	1890 m (6201 ft)
Общо изкачване	2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека .

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:

Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати	8.83 km (5.5 mi)
Общо време	2:55:50
Чисто ходене	2:06:35
Средна скорост за цялото време	3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене	4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост	6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина	566 m (1857 ft)
Макс. височина	1614 m (5295 ft)
Общо изкачване	496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери

Планове за връх “Ботев”

Posted on 9/1/20099/3/2009 by Doncho

От много време имаме да вземаме един сложен печат. Той е №46 – този за връх Ботев в Стара планина. Взема се само и единствено от върха или от заслона преди него, т.е. няма как човек да измързелува изкачването. Поради това в момента събирам група колеги-ентусиасти, с които да направим прекарването приятно.

Връх Ботев не е лесен за изкачване. Той е далеч от всякаква автомобилна комуникация. Единствения начин да се качим там изглежда да е или от хижа “Плевен”, от хижа “Васил Левски” или от хижа “Рай”. Гледайки естеството на нещата, хижа “Васил Левски” и хижа “Рай” отпадат. Невъзможно е да се стигне от София до тях петък вечер, освен ако човек не си вземе целия петък отпуск.

Поради фактът, че освен че не съм много по ходенето, имам и поне 10 кила отгоре спрямо предишните години, планирам събитието да стане за 2 вечери – петък и събота. Общо-взето ми се върти в главата следното:

Петък следобед: тръгване от София и стигане до изходна точка (паркинга преди хижа Плевен), където може да оставим автомобилите
Ходене час-два. Дават го час ходене, но както споменах добре е да мислим по-песимистично относно моите възможности.
Петък вечер: Пристигане и спане на хижа Плевен.
Събота през деня: качване към връх “Ботев”. Според сайта – три часа от хижа “Плевен”. Според мен – поне пет. Целта е да се тръгне малко по-рано, за да може да се качим на върха, да си вземем заветните печати и след това да слезем до заслон Ботев, където трябва да спим.
Събота вечер: спане на заслон Ботев.
Неделя през деня: слизане до изходната точка пред хижа “Плевен”, където сме оставили колите и прибиране в София

Притеснително нещо тук е прогнозата за времето. Така или иначе, на това място времето е силно неустойчиво, така че това няма как да се предвиди предварително. Но като капак дават времето да е “развалящо се”, т.е. като нищо може да ни провали плановете.

Засега съм “зарибил” само Тишо. Надявам се да се навият семейно. Продължавам да търся обаче! Ще е добре, ако сме поне 6 човека.

Ако имате някакъв съвет или препоръка относно изкачването на Ботев, ще съм много благодарен да споделите. Дано не стане същия провал, който се получи с плановете ни за Пирин.

Търси се: Планински маршрут

Posted on 7/28/20097/28/2009 by Doncho

Живеем в динамично време. Нещата днес са едни, утре може да са съвсем други. Случват се какви ли не промени, някои радостни – други не съвсем.

И при нас така… Веси чакаше с нетърпение лятната планинарска екскурзия. Да, но понякога става така, че или човек (аз) разбира, че някои неща не са за него, или обстоятелствата му “помагат”, макар и не по най-приятния начин.

Така или иначе екскурзията, която бяхме планирали с компанията, пропадна. Най-близките ни хора от компанията не могат да се явят, за жалост поради болест. Съответно при мен сметките ми съвсем спряха да излизат и реших, че не е за мен тази работа, не и в този ѝ формат.

Като резултат, след като се разнесе димът от семейния взрив (Веси, както казах, не споделя моето мнение) се оказа, че трябва да търсим друг маршрут. Да, ама търсенето на маршрут, който да отговаря на моите критерии не е съвсем лесна работа. Маршрутът трябва да отговаря на следните критерии:

Всеки от дневните преходи да е максиум 4.5 часа
Да се спи на хижа, а не на палатки

Като добавим и фактът, че Веси предпочита Пирин става ясно, че първо – нямаме много избор и второ – няма да е лесна работа :).

Маршрутът все още не е готов. Но поне за мое бъдещо улеснение си записвам тук връзките към спомагателните сайтове. Не се знае няма ли да ми потрябват и други години 🙂 .

Bulgarian Mountains е справочник с много (повечето?) хижи из българските планини. Има удобна връзка с референции като Google Maps, както и (непроверени и без гаранция) GPS координати на повечето от местата. Май това ще е основният ресурс, който ще използваме, за да си планираме маршрута.

Хижите в България са друг подобен справочник. Не толкова итерактивен като първия, но пък със списък със 100-те национални туристически обекта. А ние се надяваме и да вземем поне един-два печата.

Пирин.Старт.БГ е класическата справочна страничка, която Старт.БГ предлага за нещата, за които редакторите на сайта смятат, че са важни. Много линкове, но не успях да намеря нещо по-полезно от вече изброеното.

Сайтът на БТС, който намерих впоследствие се оказа нелош, но с отчайващо крива навигация. Единственият начин да търся дадено нещо беше наистина да го “търся” през Search кутията, като на всичко отгоре резултатите излизаха на маймуница. Но е добре, че го има, дано и информацията в него да е вярна и точна.

Хубавото е, че като че ли намерихме компромисният вариант, а и имаме някакъв примерен маршрут. А аз започвам да подготвям спасителното оборудване (GPS, карти и т.н.), защото май няма да успеем да си намерим компания. А двама в планината е малко по-особено. Но пък Пирин е малка и гола планина, в сравнение с едни Родопи например.