Вчера разбрах от добрия, стар Хоремаг за излизането на поредния филм на Майкъл Мур. Sicko е филм за здравната система на САЩ. По-скоро филм за лошите неща в нея. И за това (дръжте се!) колко социалното здравеопазване е по-добро от здравна система, разчитаща на застраховки и изцяло частна.

Филмът е около 2 часа. Снощи имах време да стигна до половината от него. И това ми стигаше засега. Легнах си много впечатлен и тормозих Веси с моите впечатления, докато тя мрънкаше и се опитваше да ме “разкара”, за да може да спи. А на мен хич не ми беше до спане.

Досега, където и каквото съм чел, американската здравна система ми е била за пример като система, в която със сравнително малко пари си (мислиш че) получаваш качествено здравеопазване. Но изглежда нещата не са така, както съм си ги представял. Разследването на Мур показва как е замислено всичко, как здравните застрахователни компании целенасочено са воювали срещу “пълното осигуряване”, гарантирано и следено от държавата и как за спечелили пълна победа по всички фронтове. Споменава се в прав текст (и с директни имена) как замесен сенатор, след като успява да запази статуквото, получава работа като президент на една от тези застрахователни компании, със скромна годишна заплата от $2 млн.

Досега видях историята на хора с тумори, които са били класифицирани като “незастрашаващи директно живота”, съответно им е било отказано плащане, т.е. лечение. И те са починали. Видях историята на майка, загубила двегодишната си дъщеря, защото линейката я откарала в болница, в която не са ѝ оказали помощ, защото застрахователят ѝ не я признава за “правилната”. Видях историята на жена, загубила съпруга си, защото застрахователят е преценил че присаждането на бъбрек е “експериментална” практика за лечението на заболяването му (рак на бъбреците). И т.н. – примерите са много, и Мур със сигурност е избрал най-ужасяващите от тях.

В същото време филмът прави аналогия със здравните системи на Канада и Великобритания. Целта на аналогията е да покаже как хората в тези държави не трябва да плащат за здраве (т.е. плащат, ама скрито, в данъците им). Целта е също така това да влезе в главата на американеца, защото го повтаря поне 10 пъти :). Също така целта е да се изобличи митът, че “социалистическото здраве” е лошо, че прави лекарите нископлатени и безработни и т.н. и т.н. Интересни са клипчетата от миналия век, когато социалното здраве се сравнява с комунизма :). Понякога си мисля колко промити са били мозъците на американците относно враговете от социалистическия блок. Вероятно точно толкова промити, колкото бяха нашите относно “прогнилия капитализъм”.

Филмът определено си струва. Няколко часа по-късно филмът изчезна от Гугъл видео. Дали поради авторско право, дали заради обем трансфер (филмът беше 700 МБ в ГУгъл Видео), или просто понеже някой се е обадил някъде – няма значение. Факт е, че сега може да го намерите само през торрент, а български субтитри още няма. Но определено препоръчвам да го гледате. Особено ако живеете в САЩ, тогава може да кажете от собствен опит колко вярно е това, което е показва. Аз вече смушках няколко човека, мнението на които ценя. Специално до Владо, когото не видях на линия вчера/днес: мисля че трябва задължително да гледаш филма, и евентуално да напишеш опишеш твоите впечатления от него, с връзка към “Медицински застраховки в USA: Общи положения” :).

Не е лъжа – филмът е доста тенденциозен. Но дори 50% от описаното да е истина – нещата са страшни. Защото в САЩ просто _няма_ друга алтернатива освен частно здраве. В Европа си задължен да плащаш държавното си здраве, но ако толкова не му вярваш, можеш да си плащаш и допълнителната застраховка. В САЩ нямаш тази алтернатива – можеш нищо да не плащаш (и да мреш, ако се разболееш), или можеш да плащаш и ако ти се случи страшна болест, просто да не получиш здравеопазването, от което се нуждаеш. Защото твоето лечение ще доведе до твърде много _финансови_ загуби за застрахователя. Те ще ти откажат, пък ти ги съди след това. Само се сещай кой има по-добрите адвокати и кой има изгода от протакане на делото с години. Сети ли се 🙂 ?

Неприятно. Много е неприятно да ти разбият представите. Защото точно това ми се случи снощи. Довечера се надявам да догледам филма, може пак да пиша… ако има какво повече да се напише.

Преди време прочетох “Бягството” при Йовко. След като прочетох, и след като прочетох и коментарите, имах нужда да мисля. Защото със сигурност трябваше да пиша, а да пиша дълъг коментар при положение че имам (зарязан) блог някак не върви. Преди няколко дни Вера ме попита защо не съм коментирал там. След като ѝ обясних, че смятам да пиша, получих незабавно виртуално смушкване в ребрата да съм побързал.

Та нека ви кажа нещо и аз по тази тема.

Преди 3 години за мен и Веси стана ясно, че напускаме България. За неопределено време, т.е. до тогава, до когато “издържим”, дори може би и завинаги. Подбудата не беше Първанов, Станишев или масовата епидемия която е обхванала по-голямата част от българския народ. Епидемия от слепота и безумие, подкрепена с немалко мързел и “очакване на Годо”. Подбудата тогава беше “чисто бизнес”. Не се чувствах като човек, който бяга, а като човек, който се мести на друго место, защото работата му го изисква. Въпреки това обаче, тогава твърдо бях решил в себе си, че тръгвам с мисълта, че никога няма да се върна. Някак е по-лесно, ако тръгнеш така, защото захвърляш назад календари и моливи и спираш да зачертаваш “дните от заминаването”.

Три години след онази дата, отново се връщам на темат. Струваше ли си? Какво спечелихме? Какво загубихме? Можеше ли другояче? Да продължаваме ли така? Въпросите чакат отговор. Не защото някой припира такъв да бъде даден. А защото ако спрем да си задаваме тези въпроси, значи наистина връщане назад няма.

Статията на Йовко мен лично малко ме уплаши. Защото с Веси напоследък все по-често се замисляме дали да не купим някой ден обратния билет. И при какви условия бихме го направили. Четяйки обаче “Бягството”, усетих как ме полазват тръпки. За мен Йовко винаги се е нареждал сред оптимистите. Сред хората, които ще бъдат последни на гише “Заминаващи”. И изведнъж:

трезвата ми преценка за следващите десет български години се заключава в словосъчетанието _кретащ прогрес по инерция_.

Панически ужас ме обзема само от мисълта, че децата ми трябва да живеят тук.

Меко казано, бях стреснат. Статията на Весо, прочетена само няколко дни преди Йовковата, дойде като едно “подгряване” на рефрена като цяло.

Въпреки всичко сега, когато прочетеното се уталожи, оптимизмът бавно се завръща. Кой оптимизъм ще попитате? Оптимизмът, че животът в България все пак не е толкова лош. Да, тези думи са изненадващи не само за този блог, ами и за самия мене си. Ще обясня защо по-долу.

Преди известно време се замислих върху един проблем. Ако, да речем, животът ми сервира “обратна разписка” (например: епикриза че ми остават не повече от 2-5 години), къде ще предпочета да изживея тези години? Дали ще предпочета да остана в чужбина?

Странното беше, че след немалко мислене успях да открия категоричен отговор на този въпрос. Ако, да не дава Бог, такова нещо ми се случи и е сигурно че дните ми са преброени, почти веднага ще започна да си стягам багажа. За България. Значи какво излиза в крайна сметка? От една страна, в Дания е спокойно, хубаво и се живее добре. От друга обаче – виж предишното.

Може би не всеки стига до тези изводи. Като нищо това може да е специфично за мен (и Веси). Специфични или не обаче, изглежда пътят е ясен. Рано или късно ние ще сме обратно в България, въпреки лошото, което всички ние говорим за нея (по блози или други медии, без значение). Както Йовко казва, там ще ме е повече страх за детето. Ще се притеснявам къде е, кога ще се върне и т.н. Не че тук не бих го правил, но когато основния продавач на наркотици са полицаите, нещата с притесненията имат един друг порядък. Със сигурност в България много бързо ще ми омръзне отново непукизмаът, мързелът и безхаберието, с което ще се сблъсквам ежедневно.

Но пък там ще бъда често при хората, които правят животът ти да има смисъл. Ще намалеят (надявам се) и родителските сълзи. И ще престанем да бъдем само статистици на хубавите неща, които се случват на хората, които обичаме и при които се връщаме цяло лято.

Иначе Йовко е прав. В България нещата не вървят добре. И дано синът ми не ме мрази някой ден заради това, че може би няма да намеря сили да остана още далеч от нея. Рано или късно.

В блога на Григор, а днес и в блога на Гери видях споменат Фонд за лечение на деца.

Това е организация, която се занимава с набирането (чрез дарения) на средства, които да отиват за лечението на нашите деца. Ако, да не дава Бог, им се наложи лечение, което мизерното ни здравеопазване (“опазване” ли написах?) не може да им осигури.

Въпреки, че се изказах негативно относно подобен фонд, след като прочетох малко по-подробно, а и след като видях списъкът на дарителите за Март 2007 ми се струва, че начинанието може да е успешно. За да му имам пълно доверие все още ми липсва прозрачността, която да покаже как се разходват средствата от този фонд, но се надявам с общи усилия да успеем да видим тази информация.

Понеже работодателят ми не е в България и не може автоматично да превежда пари от заплатата ми натам (а и таксата за превод би била повече, отколкото планирам да дарявам месечно), от днес си слагам събитие в календара, което да ми напомня да ръчно да преведа моето дарение за този фонд, използвайки българските ми сметки. И съветвам всички хора, на които им пука за нашите деца, да направят същото.

А лично за себе си ще продължавам да търся счетоводните документи (които би следвало да са публични!), за да видя къде и как се изразходват събраните средства. И ако не съм съгласен с нещо, със сигурност ще прочетете тук.

> След като Бог предал на Моисей заповедите си, той му казал:
>
> \- Ето ти тези два скрижала. Запиши на тях това, което чу, за да стигне то до всеки човек.
>
> Погледнал Моисей скрижалите. И казал на Бог:
>
> \- Господи, тези скрижали са твърде малки. Не зная как ще събера с моето писмо тези всички твои 11 Божи заповеди.
>
> Бог погледнал пак скрижалите, верно малки изглеждали. И казал на Моисей:
>
> \- Добре, запиши тогава само 10 от тях. Ти сам избери коя да пропуснеш.
>
> Дълго мислил Моисей. Накрая решил:
>
> \- Ще пропусна “Не замърсявай Земята си”. Правнуците ни не може да са чак толкова тъпи, че точно тази да нарушат.

…чуто тази вечер, от едно белгийско другарче от Eve-online…