Преди 27 дни в София започна нещо невиждано от мен досега. Започна като резултат от цинизма и мафиотското коленопреклонничество на БСП, ДПС, Атака и техния кабинет „Орешарски“.

Поне за мен, то започна със силен смях пред монитора, когато видях поредната мазна храчка в лицето на народа – изборът на Пеевски за шеф на ДАНС. Тогава, в продължение на два часа, не можех да спра да се хиля (да, клиничен случай, ще кажете) на тази чудовищна наглост и на това, че тя ще остане безнаказана. Не крия – не очаквах никакви протести, освен по блогове, стени и виртуални реалности.

Останах приятно изненадан. Още вечерта бяхме над 5 хиляди човека (скромно определени от мевереброячите като 500). И се започна. И така до преди седмица-две за мен нямаше вечер (и сутрин). Прибирах се и по нощите понякога, за ужас на изтръпналата ми майка (Веси някак по-лесно понасяше това).

До преди около десет дни, когато трябваше да обърна сериозно внимание на здравето си и чисто егоистично не мислех за протест поне 5 дни.

След това, когато страшното в персонален план изглежда, че се разминава, видях отново, че протестът наброява много над десет, че и двадесет хиляди човека (меверейците бяха някак успяли да преброят почти хиляда, което е вид признание и от тяхна страна, да не се лъжем).

За мен обаче беше време на равносметка. И сега ще ви разкажа за тази равносметка. Сигурен съм, че 90% от четящите ще намерят начин да ми опонират. Не, няма да правя като Тиквеника, за който нещата приключиха с отмяната на позорното назначение. По-скоро ще се опитам да обясня на всички мои приятели защо смятам, че на този етап няма смисъл да протестирам в „обичайното шествие“ всяка вечер.

Ще започна с въпрос: някой от вас спомня ли си 1997-а? Сигурен съм, че да. И тогава имаше десетки дни протести. Дали защото тогава беше студено, дали заради друго, успехът на протеста тогава дойде сравнително бързо. Но не дойде, без да има кръв. Не дойде, без да полетят камъните, не дойде без червените, оядени животни от тогавашното Народно събрание да се почувстват физически заплашени, да усетят ножа на народа-касапин, който по категоричен начин им каза: “Избори ли ще правим сега, или месо”?

Сега, другарки и другари, приятели и господа четящи (който където се сложи тук), положението е същото. Само че, да ви кажа, парите са значително по-големи. Защото сега има еврофондове. И сегашната БСП е още по-оядена, още по-лакома и още по-настървена за народните пари. Сега играе сериозно и руския ботуш, който тогава не беше отхлабил хватката си от България, която „братушките“ винаги са смятали за тяхна колония, по даденост комунистическа. И сега „БСП и партньори“, къде учтиво, къде не, подритвани от руския ботуш, точейки лиги за стотици милиони еврофондове в следващите четири години, са много по-упорити и по-мотивирани да издържат максимално на нашия натиск.

Какво виждат те насреща? Един мирен протест. Многолюден (300 ли бяха по последните меверейски справки), но все пак – мирен. Хората се събират, викат, крещят, изпускат парата, изразходват отрицателната енергия, правят си една приятна (ако не вали дъжд) разходка от МС до Плиска и се прибират. Най-много да окачат някоя хартиена чашка или плакат на загражденията пред Парламента и това е.

Властта свикна. БСП свикна. Олигархията свикна. „Ходят си, какво толкова? Да си ходят, кучетата си лаят, кервана си върви“. Дотолкова свикна, че си организираха техен си протест. Сигурно даже не е платен този „контра-протест“, защото в София и страната е лесно да намериш 200-300 идиота от всяка възраст, които да повярват на сладките приказки на червените функционери. И да ходят да защитават мафията и олигархията, смятайки че всъщност правят добро на децата и внуците си.

И така може да си продължаваме до август, когато пак може да си продължаваме, но няма да има смисъл. Защото дебелогъзите, дебелооки „народни избраници“ ще ни се смеят от плажовете и планинските курорти. Пък ние да си ходим и да си викаме, ако си нямаме друга работа.

Тези нелеки мисли ме споходиха за дните, когато вместо на протест, се прибирах да полегна у нас, подтиснат от мисълта, че има вероятност да поема по „черните“ пътеки на Здравната каса. Тези пътеки, по които всеки трябва да умре по Здравния стандарт. И нито крачка встрани от него.

Докато бях отдаден на тези черни мисли и докато изследванията показаха, че най-вероятно ще видя дъщеря ми пораснала, ако нещо друго не ми попречи, протестът беше минал критична маса. Беше се превърнал в „Протеста“, мястото, което всеки знае, всеки ходи. Нещо като Борисовата или Южния, само че по Цариградско, вместо покрай дървета. Хората водят децата си, приказват, смеят се, общуват. Докато викат „оставка“, „мафия“ или каквото там трябва. „Ще се видим ли на Протеста?“, „Довечера ще минем през Протеста, след това до мола“ и т.н. Все по-често се срещаха такива…

И аз се отчаях от Протеста. Това вече не беше моя протест, макар очевидно да беше станал техния Протест за много други хора. За двадесет и няколко летни дни на Протеста му бяха изпадали зъбите, най-вероятно от старост. От раздаване на бели балони #миренпротест, от призиви и позивни „протестът е мирен“ той се беше превърнал от протест в карнавал. Подобен на този в Памплона, но без биковете (без зъби и рога, нали, защото #миренпротест все пак)! Т.е., Протестът беше станал прекрасно място за разходка и социализация на една наистина голяма група хора, която има обща цел, но разчита на моралът и достойнството на политиците, за да я постигне.

И това, скъпи приятели, е което ме държи настрана от Протеста (вече с главно „П“). Той, Протестът, в този си вид е абсолютно губене на време. Ходете си, викайте, свиркайте, говорете, веселете се, пийте бира след това, и на другия ден – пак така. Няма лошо. Лято е, топло и приятно е (е, няколко летни бури минаха, но и ние видяхме те какво направиха с Протеста). Докато е така, ще сме 30К+ по Цариградско. И докато е така, и аз ще се вясвам от време на време, защото Протестът наистина е мястото, където мога да намеря много добри и дългогодишни дружки и заедно да попръжнеме примерно на Болен комисиите или на Мико мастиите.

Но аз вече не вярвам, че Протестът в този си вид ще свърши работа. И затова спрях да ходя интензивно и ежедневно.

Според мен, за да паднат комунисти от власт, трябват интензивни действия. Силови. Понякога тези действия може да пуснат по някой телесен флуид (цвета на флуида тук не коментирам). Аз не искам това да са моите флуиди, но то никой иска, ммм? Но накрая, за да се случат нещата, за да се уплашат оядените мърди, все нечии телесни флуиди плисват по жълтите павета.

Ако и докато тези флуиди ги няма, комунистът няма да пусне кокала. Ако няма напрежение, страдание, а само всенародно веселие вечер след вечер, ако няма напрежение, нищо няма да стане. Защото „те“ вече свикнаха. И ни се хилят. И чакат.

И затова аз не искам да си губя времето и енергията.

Ако някога (когато, ако въобще) нещата се натегнат, ще видите как от 40 хиляди пак ще сме 4 хиляди. И тогава вече пак ще има нужда да се ходи. Защото Протестът тогава няма да е приятна разходка, а ще е отново борба. Борба на идеи, борба на хора, които искат да живеят нормално, срещу хората, които вече двадесет и много години тъпчат нормалното бъдеще на България и опитват да я вкарат в руския калъп. Разбира се, не съм сигурен дали жените у нас няма да легнат пред вратата, само и само за да не ходя. И не съм сигурен дали няма да отстъпя – все пак цялото семейство зависи (и) от мен, и от това да съм жив и здрав. Иначе ще рухне. Но това ще го мисля тогава, като/ако въобще дойде такова време. Защото едва тогава отново ще има смисъл да има действия. Защото това ще са именно действията, които ще обърнат удобната, тапицирана и добре звукоизолирана турска талига на текущата власт. Която ние, драги приятели, сами си избрахме, кой с действието си, кой с бездействието си.

Избрахме си ги, за да си ги сваляме сега. Защото толкова ни е акъла.

И като казах “избрахме”, да ви кажа и това, далеч не на последно място…

Знаете ли още нещо прелюбопитно? Даже и след като ги свалим тия, ние пак ще си ги изберем същите! Защо, ще попитате? Питайте “избирателите-гъбари” от Варна!

Дори да решат да се махнат (за малко), комунистите (и за ДПС е същото) ще се върнат със страшна сила в следващия Парламент. Те имат твърд вот, изразяващ се в около 800 хил. гласа. На последните избори са имали 942 хил., но аз отчитам там и известен т.нар. „овчи вот“, който в България си е вечен (и е далеч над 100 хиляди, просто в този случай са разхвърляни между много партии).

Тези 800 хил. гласа винаги гласуват. Т.е., за комунистите, въобще за всички олигархични партии с платен или твърд електорат, ниската избирателна активност е невероятна помощ за това да овладеят властовите лостове. 3 632 174 са гласувалите на последните избори. От тях идиотите (дето са се разкарали до урните, но не са разбрали как да пуснат валиден глас) са 90 хиляди. Останалите три милиона и отгоре са „гъбари“. Нещо като отворените варненци, които протестираха, и след това направиха 30% активност на изборите миналата седмица!

На българския гъбар не му пука от протести. Той си ходи за гъби. Така че, приятели и другари протестиращи, чака ни същото, същите олигарси и същите излагации, само два-три месеца, след като Олигархски подаде оставка… Защото от гъбар избирател не става!