Български – Page 10

Category: Български

Ех, Deichmann, Дайхман!

Posted on 1/28/20121/28/2012 by Doncho

Днес беше ден за покупка на обувки! И понеже малко или много като се каже обувки се сеща човек и за Дайхман, минахме през магазинът им в МОЛ “Сердика”.

От последвалото преживяване останах изключително разочарован! Толкова разочарован, че скоро няма да им стъпя в магазините.

Дайхман, изглежда, много бързо са забравили немската точност, организация и изпълнение и са минали в “български режим”. От една страна хвърлят десетки, ако не и стотици хиляди лева за реклама, за да ни наливат в главата колко са страхотни, как човек не трябва да пропуска техния магазин и т.н. Е, добре, съгласихме се, да видим сега колко сте страхотни.

В магазина им, спор да няма, разнообразие от модели. НО:

Номерацията за мъжките обувки започва от 40, върви до 42, след което скача на 45! Номера 42.5 са редки като кокоши зъби, а откриване на номер 43 се равнява на петица от 6/49!
Единствените 43, които намерих, бяха обувки, за които съм сигурен, че и дядо ми (Бог да го прости!) би се зачудил дали да обуе, ако можеше да си ги позволи. Грознички, за сметка на това скъпи даже след намалението. Естествено, налична е цялата гама. Т.е., в добрите времена на магазина са зареждали и номер 43 (…набива ти се в главата този извод.

Удивен от находката си, извиках продавач-консултант. Тя дойде, очевидно сконфузена от ситуацията. Зададох и въпросите, които си зададох сам по-горе, а именно защо при толкова пари, хвърлени за маркетинг, снабдяването на зимни обувки е отчайващо. Момичето ме погледна със съжаление (то няма как другояче да погледнеш такъв балък като мен, който си е помислил че в Дайхман може да намери каквото търси) и любезно и усмихнато ми обясни, че такова е снабдяването, че тя много съжалява и т.н. Личи си, че корпоративния тренинг си е свършил работата – госпожицата беше любезна до край, съчувстваше ми, но някак това не ми помогна.

Помолих я да извика някой, на който може да се оплачем. Тя извика друга госпожица, от която също получихме завидна доза съчувствие, но и уверението че нищо не зависи от нея и ако искаме, да се оплачем.

Поради това и реших да се оплача така, по-публично!

Едновременно с това, искам да помоля мениджмънта на високо ниво в Дайхман следното:

На вниманието на:
„Дайхман търговия с обувки” ЕООД
Ул. „Околовръстен път” 260, София бизнес център
Сграда С, ет.1, офис 109
1766 София
customer-service-dbg @deichmann.com
Копие до:
Диана Неделчева
Head of Marketing
Diana_Nedelcheva@deichmann.com

Г-да и г-жи мениджъри в Deichmann България,

Добре е, че имате подготвен персонал, който да обслужва хората. Добре е, че давате пари за реклама (те така или иначе са ви бюджетирани, и аз изпълнявам бюджет, и аз знам как (и понякога – защо!) се прави).

Моля Ви, спрете бонуса на тази част от мениджмънта, която отговаря за снабдяването. Недопустимо е в магазин в МОЛ “Сердика” (т.е., едно от най-оживените места през зимата) да липсват точно зимни обувки точно от най-популярните номера. Ако Вашият мениджър по снабдяването не разбира от анализ на пазара, от съотношение търсене/предлагане, от плътност на продажбите (по място и по време), и въобще от Supply Chain Management, с който така се гордеете на уеб сайта ви, моля преместете го на позиция, която отговаря на нивото му на (не)компетентност, и назначете на негово място човек, който ще си обича работата и ще си я върши както трябва!

Не приемам никак оправданието, което чух, че точно зимни обувки се търсели сега и затова нямало! Естествено, че ще се търсят зимни обувки! Също така се търсят и гребла за сняг (макар някои железарии трудно да разбират този прост факт, те може би очакват да продават греблата за сняг през юли)!

Вие не сте квартално магазинче, което продава млеко и яйца целогодишно. Вие сте сериозен бизнес с обувки и като такъв трябва да имате компетентни хора, добра снабдителна верига, софтуер с който да може да предскажете търсенето и предлагането по магазини, проучвания за търсенето и предлагането и въобще всички благини, която селската ни железария не може да си позволи, за да разбере че гребла за сняг се продават през зимата! Вместо да инвестирате във (вероятно) висока заплата на Вашия мениджър по снабдяването, вземете инвестирайте в по-горните неща и сложете компютър, който да взема решенията вместо този господин или госпожа. Компютърът, уверявам Ви, ще взема много по-компетентни решения от текущия служител!

Причината гневът ми да е така остър не е, че имаше изчерпани номер 43 от някой номер. Всички модели зимни обувки бяха без номер 43, с изключение на “дядовите калцуни” от по-горе. Разбирам, че е нормално някои от моделите да свършат, независимо колко добре работи снабдяването.В гореописаната ситуация обаче всички модели нямаха най-вървежния номер.

Ако не сте разбрали вече, нека Ви опиша до какво доведе това в моя случай. Моля, прочетете го, защото съм сигурен, че повечето ваши клиенти ще се почувстват по същия начин и вероятно ще понесете същите последствия и при тях:

Вашият клиент не успя да остави при вас едни 150 лв. Вместо това, той отиде в съседния магазин, и ги остави там. Да, и там на някои номера липсваха номер 43, но повечето бяха заредени
Вашият клиент си тръгна от Вашия магазин изключително разочарован и не без известно количество гняв, породен от Вашата корпоративна некомпетентност. Да, грешката на един човек (или екип): в случая този по снабдяването, направи така че добрите резултати на другите екипи са без значение. Например успехът на маркетинга, който ме накара да вляза първо в Дайхман, въпреки че имаше и други магазини в мола. Или успехът на екипа за обучение на служителите. Вашите служители биха направили всичко, за да ми угодят, само че не можеха да ми продадат обувки, защото нямаше в техния склад и те наистина бяха напълно безпомощни! Е, купих си връзки за обувки, добри връзки наистина, поздравления!
Дайхман вече няма да е първият магазин, в който ще влизам! Независимо от това с колко реклами ще ми проглушите ушите, тази случка и необикновено глупавата ситуация, в която ме поставихте, ще държи влага доста време. Повярвайте, по едно време дори ми беше смешно, преди искрено да Ви съжаля, и след това да си тръгна разочарован!
Днес Вие не само загубихте 150 лв. Освен тази загуба вие помогнахте на конкуренцията да спечели 150 лв. Т.е., отрицателния финансов резултат за вас е поне 300 лв. Но тъй като парите не са всичко, вие загубихте репутация и доверие, и генерирахте такова към Вашите конкуренти.
Ако продължите така, освен да ви пожелая “на добър час”, друго не мога да направя!

Не зная дали Вие, мениджърите на високо ниво в Deichmann, ще си мръднете пръста, за да промените нещо. Честно казано, не ми и пука, защото никой от близките ми не работи при Вас, а и Дайхман не е единствения магазин за обувки в България (пази Боже, бос щях да ходя през зимата)!

Жал ми е обаче за хората, които работят в този магазин и които правят всичко възможно да ми угодят, но Вие, висшия мениджмънт (чрез некадърните доставки, в случая), им режете крилата. И те не могат да продават заради Вас! И сигурно след няколко месеца ще им обяснявате как трябва да ги съкращавате, защото не вървят продажбите. Защото, познавайки добре начинът Ви на мислене, ще видите проблема в тях, а не в самите Вас. А продажбите няма как да вървят, г-да и г-жи мениджъри. За да се продава нещо, то това нещо трябва да е в магазина! И не само трябва да е в магазина, ами трябва и да има клиенти, които първо да влизат във Вашите магазини, а след това в магазините на конкуренцията.

Жалко наистина, стартът Ви навремето беше летящ, но сега сте дълбоко в зимната киша. Без обувки (43ти номер)!

Най-смешното обаче е, че щандът за сандали и летни обувки беше зареден прекрасно!

С уважение и съжаление,
Дончо Ангелов

Както написах по-горе, малко ме интересува дали Дайхман ще си вземат поука от това, или просто ще си кажат “тоя пък за какъв се мисли, той на нас акъл да ни дава, ние сме мениджмънта, ние знаем най-добре”. Зависи от това доколко мениджърския им манталитет ги е заслепил. Аз, в края на краищата, си реших проблема. Имам много яки полуботуши, както и много прилични официални обувки (и двете номер 43!). От магазина на HUMANIC, на две минути от Дайхман!

Photo (cc by-sa) vargklo

Още сняг

Posted on 1/26/2012 by Doncho

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!

Снежно

Posted on 1/25/20121/26/2012 by Doncho

Днес доста хора се наоплакваха, че общината била тотално зарязала задълженията си за чистене на снега.

Да, днес валя сериозно. За пръв път имахме проблеми с качването до къщата. Дори по полегатия път, последните 20 метра се оказаха сериозно предизвикателство. Веси закъсня, защото много коли не можеха да изкачат дори малкия наклон към Лозен. Аз ходих да вземам Марти от детската, и докато отида и го взема, беше метнало нови 2-3 см върху иначе изчистената ми кола. На връщане от градината, докато Марти стоеше в колага, аз и двама съседи бутахме едно БМВ 7-ца, което беше сериозно позатънало и напълно безпомощно.

Казвам всичко това, защото въпреки тези проблеми не мисля, че някой не си е свършил работата. Аз смятам, че когато има такъв интензивен снеговалеж (в Лозен тази вечер паднаха около 20-30 см, че може и повече, за около 4-5 часа), няма как да очакваме пътищата да светят и да караме по тях с обичайната скорост. Още по-невъзможно е да се чисти в задръстване: представете си по задръстеното (заради снега) околовръстно как могат да се промъкнат 2-3 снегорина? И с тарикатите около тях? Не виждам как би могло да се осъществи това нещо.

Според мен има два варианта за изход от такава ситуация: хващаш градския транспорт (с всичките му рискове и недостатъци), или се качваш на личния автомобил и шофираш (с всичките му рискове и недостатъци). Трети вариант, разбира се, е да си стоиш вкъщи, ако можеш да си го позволиш.

Но като излезеш навън, би следвало да ти е ясно, че преживяването ще е малко или много уникално, защото не са много дните, през които вали такъв сняг. “Уникално” може да има и добро, и лошо значение – ти сам избираш към кое да се насочиш. И, разбира се, трябва да предвидиш закъснения, да предупредиш хора, партньори и т.н. и максимално да проявиш разбиране към тях и хората около теб. Защото иначе стават излишни нерви, а и по-големи бели, ако някой тарикат реши да покаже колко е велик. Веси май заради такова нещо стоя в колона от 50-60 автомобила, ако правилно съм разбрал някой се беше повъртял малко пред Лозен.

Утре ще е интересно. Във всички случаи. Засега само знам, че трябва да стана рано, за да изчистя и двете коли. Ако вали обаче ще ги чистя в последния момент, защото иначе докато станем готови, те пак ще са за чистене. Но и ако вали, аз поне мога да опитам да отложа ходенето до офиса за след 10:00, защото тогава трафикът ще се е поразредил.

Жалко, че ако така натрупа, ще трябва да отложим ходенето до Пловдив. Исках да си видя обичайните заподозрени там, че като минат повече от два уикенда, без да съм ги видял, и започвам да ги мисля!

Докато пиша това видях, че мина (без проблеми) тракторът с жълтия буркан. Вън в момента не вали, и хората за започнали да чистят. Винаги съм се възхищавал на добрата организация, която наблюдавам около нас. И тази вечер за пореден път съседът беше излязъл, за да чисти снега не само пред двора му, но и на пътя. Той беше помогнал на Веси в последните метри (за да може колата и да бъде паркирана ОК), той помогна и на мен, изривайки пред колата, за да мога аз да я кача последните 30 метра (сериозен наклон + 20 см сняг на паважа не помагат особено на автоматика да се справи). Харесва ми това, как постепенно опознаваш хората около теб, те те опознават също, започвате да си помагате, кой с каквото може. Така е по селата :).

Интересно, утре сутрин дали ще вали? И как ли ще е София? Ако не вали и ако София е зарината в сняг, значи оплакващите се определено са имали право тази вечер!

Снимката е от моя 365 project. Правена е преди около година. Днес положението беше подобно, но снегът беше около пет пъти по-сериозен 🙂

Шкодилашки

Posted on 1/24/20121/25/2012 by Doncho

От два и повече месеца добрата труженичка, нашата Шкода, прави проблем. При леко задържане на спирачките, в онзи момент в самото начало на убиването на скоростта, се появява едно биене, което се чувства най-много отпред на колата. За сефте го почувствах на път за Лещен, за семинара на SimpleStudio. От тогава все се каня да ходя да я гледат и все не го правя.

С времето това биене нито се засили, нито намаля. Но започна да ме дразни! И в понеделник реших, че е крайно време да видя какво става и тази седмица се стегнах и отидох до сервиза на Стойко.

Диагностиката показа недобре балансирана предна гума (цели 30 грама разлика), която бе оправена и прехвърлена отзад (че май самата гума е нещо “крива”). Дали заради този дисбаланс гумата е успяла да разбие “нещо” от предницата (вече забравих кое нещо), дали от нашите пътища, но “нещото” трябваше да се смени.

Е, сменихме го. За съжаление обаче, биенето пак го почувствах на прибиране от сервиза. Много намаляло, но пък като се появява, се чувства доста по-твърдо някак от преди. И утре/другиден шкодичката ще е обратно в сервиза, за да продължат да я гледат. Жалко, че няма универсален метод за диагностика на този проблем, който да е 100% сигурен. Динамиката на автомобила е доста сложно нещо, проклетото биене може да е от много неща, затова когато се намери проблем, който би могъл да го предизвиква, той се отстранява, но ако биенето продължи, се търси следващия. И така… докато изчезне.

Това е първото проблемче, което тази кола показа за точно 4 годишната си служба при мен (дата на първа регистрация 27.01.2008). Взех я на 20 километра тогава, сега е на 115,000. Нищо по нея не е мръднало, нито разход, нито нещо по електрониката. Само нормалните консумативи по книжка. Ходили сме къде ли не с нея, никога и за нищо не се беше оплаквала, и винаги гледаше да е под 6.5л/100, независимо от понякога бързото ми шофиране по магистралата. Най-много обича да я карат с 80-90 км, тогава е способна да прояви чудена с нейния 4.5-4.8л/100 разход.

Но явно годините и службата по нашите пътища започват да си казват думата. Не знам още колко неща ще сменим, преди този проблем да се оправи. Стойкича е наплюл този път задните спирачни дискове, разбира се заедно с накладките. Явно обаче свърши (или започва да свършва) “медения период” на колицата, т.е. ще започват да се появяват проблемчета тук-там, които ще трябва да чистим. Като на всяка кола, която е на повече от 100 хиляди километра. Едно от следващите неща например е единия от тампоните на двигателя, но съвета е да го държим, докато съвсем издъхне, защото веднъж сменен фабричния тампон, ставали общо-взето консуматив, който се сменя на всеки 30-40 хил. км. Явно никой не може да ги направи така, както в производството, или никой (или нарочно!) не прави частите 100% като тези, които се влагат в производството на новия автомобил.

Спомням си навремето, може да е психологически фактор у мен, но по-предишната ни кола, Ланчиа-Делта като че ли не направи никакъв проблем, докато не стигна 105000 км (карах я от 86К). След това започна и тя тук-таме да се обажда (но тя беше на 8-10 години, Шкодата е само на 4). Дали 100,000 не е някаква граница, след която нещата вече не са същите?

Ако проблемите зачестят, май ще започвам да мисля за друг автомобил. Като си говорихме със Стойко за (новите) коли, споделих че от новите нищо друго не мога да харесам! Всъщност, единственото което ми харесва под 80К (тук слагам С класът на Мерцедес), пак е Шкода. Всичко останало ми изглежда по-зле :). Една Superb няма да дойде лошо, а и цената и за това, което предлага, е доста приемлива.

Оглеждах също така българско-китайските Great Wall, най-вече заради драстичната цена и многото екстри, които стоят срещу нея в списъка. Hover H5 например го продават за по-малко от 30,000 лв, при това с фабрична газова. А и е местен автомобил, произведен в България. Чувам и много положителни, и много отрицателни мнения за тези автомобили, но когато сериозно нещата станат за нова кола, със сигурност ще мина през техен представител, за да ги огледам.

При всички случаи обаче се надявам да имам още много хиляди с вярната Шкода. Не ни е време да се разделяме сега, рано е още!

Ежедневно: 23.01.

Posted on 1/23/20121/24/2012 by Doncho

Понеделник. Като всички други понеделници, идващи след кратък (но съдържателен!) уикенд. Усещаш, че не си успял да си починеш както трябва и да се отърсиш от напрежението. Или защото си пътувал, или защото уикендът ти е дошъл кратичък. Е, в моя случай беше и заради двете, но това няма много значение.

Малко преди да свърши този понеделник, попаднах на материал от Иван Ралчев, който кратко и ясно синтезира виждането на Apple феновете за нещата. Материалът ми хареса, мисля че доста добре е събрал в едно маниащината на средностатистическия фен. Не го казвам, или поне се старая да не го казвам отрицателно 🙂 .

Честно казано, моите впечатления от първия ми допир до MacBook-а на Веси през далечния октомври 2006-а предизвика у мен подобно възхищение. Предишния компютър на Веси беше една 7 сантиметра дебела, тежка 17″ Тошиба (която, между другото, Ангел сега използва!). В сравнение с нея бялото “книжле” изглеждаше изящно. То и сега си изглежда изящно, но малко повечко му тежат годинките. Но все още работи, въпреки че е със сменен клавиатурен блок (спомняте си онзи гаден, фабричен дефект, който белите маци имаха?), както и е с китайска батерия, сменена по препоръка на Йовко, защото оригиналната след 5 години работа се беше подула и заплашваше да спука дънната платка на бука. Но въпреки това работеше перфектно!

Та Иван много добре е изразил тези чувства в материала си.

Интересно, когато аз си купих Мак Бука преди вече месец и отгоре, като че ли не успях да му се зарадвам толкова. Едно, че беше спешна покупка (Мартин ме остави без лаптоп, успявайки някак фатално да прецака стария ми такъв), друго че просто исках хардуер, за който да съм 100% сигурен, че работи и че дори да направи проблем, сервизът няма да се правят на интересни (впечатленията ми от Apple сервиза в България са прекрасни, надявам се да си останат винаги такива). Нямаше го чак тоя трепет, вълнение и т.н… Може би затова не разбирам и аурата маниащина, която като че ли е задължителна част от всяка айПокупка.

Първия “трепет” всъщност не беше свързан с хардуера, а с това как един софтуер (Parallels Desktop) подкара безпроблемно прясно-инсталирания ми Windows 7 в екран на MacOS. Тогава всъщност осъзнах, че няма нужда да рестартирам всеки път, когато искам да работя с Windows, включително и когато възнамерявам да играя. И тогава малко така ме обхвана едно еуфорично усещане, за което може би говори Иван. Но беше за кратко, макар Parallels да се превърна в най-използваното от мен приложение (Windows-а практически не се затваря).

Не за пръв път обаче се уверявам в това, че ако заложиш на една екосистема, трябва да си стоиш там. Все още не съм успял да подкарам читава поддръжка на Home Server под Mac OS. Майкрософт предоставят добър интегриращ софтуер, който обаче жестоко се прецаква, ако е под Lion. Причината: едно от основните приложения в Lion е именовано Launcher… а по същия начин се казва (винаги се е казвал от години насам) приложението, което служи за интеграция с Windows Home Server. И познайте какво става, като се опиташ да инсталираш поддръжката на Home Server върху Lion: Майкрософт проверяват дали има вече такова приложение (това им е “am I installed” проверката) и казват, че вече си си инсталирал поддръжката и всъщност няма смисъл да я преинсталираш. И всичко свършва там.

Месец и отгоре и още се мъча да намеря начин да си спестя покупката на NAS. Но най-вероятно няма да успея.

Приятелите, които ме обичат, но обичат и да ме дразнят ми казват “купи си един Time Machine и ще ти свършат проблемите”. Аз обаче Time Machine не искам, искам си сървъра да работи и да ми поддържа и Мака. Но постепенно губя надежда, че това може да се случи.

Йовко беше препоръчал един НАС, iomega StorCenter ix2-200 Cloud Edition, когато покрай Dropbox неприятностите нещата с личните облаци бяха загрубели. Жалко, че заради наводнението в Тайван, цената на този NAS е повече от двойна в момента, иначе до сега да съм го купил и да съм забравил за проблема! Домашния сървър ще остане, но резервираността на данните би се поела от този NAS и проблемите биха се решили.

Чакаме… пусти, опустели, скъпи дискове!

ай-Свободата, Санчо!

Posted on 1/22/2012 by Doncho

Чудя се има ли смисъл да ходя “там”. “Там” е мястото, в което искаш да обясниш на ай-хората защо, по дяволите, ти продължаваш да си анти-ай. Ай-хората не могат да разберат лесно твоята позиция, защото в ай-светът никой не е “анти-ай”.

В този свят всички са доволни, обградени с любезните грижи на сервиз, който е бърз, точен и ефикасен (да, дори и в България!), за тях работят стотици хора, изследващи под лупа ай-софтуера, за да не може да мине нещо, което да затормози ай-сферата и да не дава Бог, хората да разберат, че ай-чудесиите са напълно безпомощни без този чудовищен филтър.

С тъга установявам, че губя все повече и повече от “моите” хора в този свят. Хора, които обичаха свободата да изследваш, да чепкаш, да чупиш и след това да оправяш. Хора, с които заедно порастнахме, и в прекия, и в преносния смисъл. И които сега нямат време да се занимават с недостатъците на една по-свободна платформа и предпочитат уютния и спокоен ай-свят. Аз ще продължа да си ги обичам и уважавам, просто ми е мъчно малко… за времената, може би :). Старческа носталгия ли долавям?

Сега, когато имам възможността да опознавам и двата (че и трите) свята, мога да заявя съвсем отговорно, че без детайлното изследване и цензурата на приложенията, ай-светът щеше да съвсем друг. Неговите обитатели щяха да са доста по-нещастни и най-вероятно доста по-малобройни. Когато разработваш едно ай-приложение от нулата, разбираш колко малко е защитата от програмистки грешки (от чисто приложна гледна точка) там. Така осъзнаваш, че всъщност е ужасно лесно да събориш прехвалената “супер стабилна” платформа в прахта, защото нейните самозащитни механизми разчитат единствено и основно на хилядите (вероятно индийци или китайци), които решават достойно ли е едно приложение за ай-света или не.

От това, което съм видял до сега, си правя извода че ай-ОСът всъщност е доста калпав! С три реда код можеш лесно да сринеш операционната система и да се наложи мек (че понякога и твърд!) рестарт на устройството. Това по подобен начин го можеше и Windows Mobile от 2002-а година, но не чак толкова лесно и елегантно :). И Android, и Windows Phone бързичко ще лепнат един шамар на подобно приложение и ще го изпратят в небитието много преди то да е успяло да стигне до ядрото и да предизвика масивен срив в него.

Разбира се, от гледна точка на цялата екосистема нещата работят: платформа, на която програмистите създават, след това производителят одобрява всяко единично приложение, и едва тогава потребителите използват приложението. Ако одобрението се извади от процеса, ай-платформата ще прилича малко или много на това, на което прилича Андроид днес: хардуер, след това операционна система, след това дебел слой от приложения (антивирусна, защита на батерията и др.), които помагат на системата да работи безпроблемно (понякога успяват), или поне да работи с по-малко проблеми. Проблемът е, че и този слой повечето пъти не успява да си свърши работата и както си стоиш, разбираш че за 2 часа си загубил 30% от батерията си! Е, свободата си има своята цена!

С третия, най-пресен смартфон-играч Windows Phone нещата са някъде по средата, основно клонящи към ай-модела, но без неговата виталност. Отлична платформа (да, колкото и да хейтите, платформата е желязна и изпитана във времето!), но тежка цензура от страна на производителя, същата като тази на ай-света,но за сметка на това жестоко ограничена от бюрократични правила и принципи. Тези бюрократи не позволяват на “нечисти хора” да създават и използват приложения за платформата. Ако имаше начин, щяха и да забранят устройствата да се продават на “нечисти хора”, но пазарът не търпи подобни регулации, засега! Според Майкрософт “нечистите” хора са хората от нашите (и много други) географии, за които не си струва да се мисли и които са вечно осъдени последни да могат да използват услугите, с които “чистите хора” са свикнали от години. Windows Phone е страхотна платформа за “чистите хора”, но ние, “нечистите” трябва да се борим с нея. И тъй като борбата е тежка и безсмислена, а затвореността на Windows Phone идва като модел от ай-света, в “нечистите” географии трябва да си луд, за да ползваш Windows Phone. Или трябва да харесваш шльокавицата. Или трябва да работиш в Майкрософт. Тогава борбата не е толкова тежка, защото дори “нечистите хора”, ако работят в Майкрософт, могат да пишат приложения за платформата и дори да я кирилизират (почти) успешно.

Като обобщение: единствения разумен избор за мен е Андроид. Ако някой ден стана от “чистите хора”, Windows Phone е възможна алтернатива. Ай-светът обаче едва ли ще ме грабне засега. Не защото не харесвам малки, заоблени и стъклени джаджи с перфектен екран. А защото не мисля, че всичко, което използвам, първо трябва да мине през вещите ръце на някой индиец, който да натисне бутона “Approve”, за да мога след това аз да си сваля и използвам приложението. Аз предпочитам да мога аз самият да си реша за себе си, не да чакам индиеца първо.

Е, под Андроид ще продължим още дълго време да чакаме перфектното устройство, което да работи поне малко “ай”. Няма да го дочакаме. Няма как да стане. Отвореността на платформата и възможностите, които тя дава за експерименти, комбинирани със зверската конкуренция и вече налична фрагментация винаги ще водят до това отделните производители да разтягат до край възможностите на хардуера (защото върху тях го няма строгия контрол на Епъл или Майкрософт), което ще води до това потребителите да страдат от това или онова публично известно проблемче, което производителят не може да отстрани навреме. Или не иска, защото бърза да пусне модела на пазара, преди останалите 5 конкурента.

Няма телефон под Андроид, който да няма поне един-два такива дразнещи проблема.

Няма телефон под Андроид, който да не страда от загуба на батерия. Тук отсявам телефоните, които се използват само и единствено за разговори. Но тогава по-добре си вземете един Самсунг с Bada и въобще не си играйте със смартфон: в крайна сметка телефоните с Bada траят по седмица и половина без зареждане. Ангел ми е пресен пример, неговия телефон трае по 10-15 дни без презареждане, ако той говори по 5 минути на ден средно.

Андроид дава Свобода (да, точно с главното “С”). Но всичко това си има цена. Ай-света и Майкрософт отнемат свободата. Това дава преимущества, на съответната цена (не само фискална такава). Оттук-насетне всеки сам трябва да си реши.

Най-голямата Свобода обаче е да има алтернативи. Спомняте ли си, когато единствената алтернатива беше Symbian?

Откритието на деня: Проект “Нашата София”

Posted on 1/20/20121/21/2012 by Doncho

Беше интересен ден. Започна с тортичка с Живко, здравословно количество работа, 5:0 инкасирана загуба от Йовко срещу отбора на идиотите, и накрая – 100 минутно пътуване до гранд-хотел “Велинград”. Вечерята беше много приятна, пълна със задушевни разговори с близки хора, прекрасната кухня на хотела, и подвикване от време на време към необуздания добитък!

Това, за което искам да ви разкажа обаче не са скучните подробности на моя ден. Това е личното ми откритие в моя четец, а именно блога “Нашата София”. Блогът се списва от две симпатични “парченца”: Вики (която нямам честта да познавам, дори онлайн) и разпиляното парченце Мими.

В този блог те претворяват в слова любовта си не към кой да е, а към вечно хулената София. Към градът, на табелата на който (от пловдивска страна!) неслучайно пише “Мордор”. Градът, от който вече втора година (не)успешно се опитвам да се убедя, че съм избягал, но в който продължавам да се връщам всяка сутрин, за да работя за бъдещето си и за бъдещето на моите деца.

Тези две момичета, с техните топли думи, прекрасни снимки и точни попадения успяват да убедят, че София има и друго лице. Едно лице на модерен, европейски (да, точно европейски, с всичките pros and cons!) град, в който наистина има всичко! Когато се зачетох в “Нашата София”, открих там точно този град, в който бих искал да се превърне София. Парадоксът е, че според тях София е вече там. Тя има своите прекрасни места, своя чар и обаяние.

Няма да крия: блогът им много ми хареса! Има си дори Facebook страничка “Нашата София” (за къде без Facebook в тия шпионски времена?). Ще се връщам често там.

Дори смятам, ако лицензът им позволява, да превеждам, когато имам време, някоя и друга статия на английски, за да има какво да препоръчвам на колеги и приятели, които не са българи, но които търсят да открият красотата на софийските потайности.

Подобна английска рубрика според мен не трябва да се казва “Our Sofia”, а “Your Sofia”, защото ще помага на гостите на града да открият тяхната си София и да си я занесат вкъщи.

Но дори и този ми план да се провали, блогът ще остане там за всички нас! Горещо препоръчвам!

Blackout

Posted on 1/18/2012 by Doncho

Днес блогът стачкува. Против SOPA/PIPA и подобни недоносени и престъпни закони, чрез които некадърни, ограничени мозъци се опитват да запазят методи на работа от 70-те години на миналия век.
Ако досега не сте разбрали защо това има значение за нас, няма да разберете.
Ако сте разбрали, няма нужда да ви обяснявам!

Църковна Сигурност

Posted on 1/17/2012 by Doncho

Много пъти сте чели тук (не)компетентното ми мнение относно някои и други, красиви и повече пъти грозни църковни деяния по нашенските ширини. Новината от тази вечер обаче не остави жива риба в Лозенския язовир, дори и да го имаше язовира! 73% от пастирите на църквата се оказаха ченгета. И то не какви, а закоравели доносници, някои от тях установени по собственоръчно подписаните доноси или молби за заличаване на доносите им.

Винаги, когато съм става свидетел на безобразията в нашите църкви, съм предполагал некадърно управление, лицемерие и/или безбожие на участниците, навлекли расо. Днес обаче ми идеше да се смея с глас, докато слушах новините, в които ясно изчетоха, като на комсомолско изборно събрание, имената на престъпните тюфлеци, окупирали тази и онази епархия.

И ако доскоро само ми се струваше, че църквата е сборище на безбожници, сега имам доказателството. Митрополитът избира екип, с който да работи. Ако си безбожник, ще избереш безбожници като теб. Те, от своя страна, ще са оградени със себеподобни, и така… до дъното. Може би ще има единични случаи на честни, богобоязливи и вярващи монаси, но те най-вероятно ще са малко, като черните зрънца в един чувал с ориз.

Няма как да има църква при това положение. Няма как да има уважение към институцията. Няма как да има вяра, когато този, който трябва да я вдъхновява, поддържа и подкрепя, е затънал от десетилетия в лицемерие и лъжа. Няма как.

Да ви кажа ли какво ще се случи от тук-насетне? НИЩО! Всяко чудо ще е за три дни. Безбожниците-доносници ще останат начело на епархиите си. Може и да се намери някой, който ще напусне поста си, но в момента не ми се вярва това да се случи. Тези хора така са свикнали да живеят в лъжи, които самите те поддържат, че за тях е повече от естествено нещата да си продължат по старому.

А вярващите овце – в овчарниците. Там, където им е мястото.

Image (cc-by-nd) haven’t the slightest’s

Заплес

Posted on 1/16/2012 by Doncho

Сутринта на днешния понеделник беше доста интересна! Малко в китайския смисъл. Преценете сами:

Като тръгнах към офиса, на половината път се сетих, че забравих торбата с MacOS development хардуера, от който колега имаше нужда днес. Това е минусът целия хардуер да се побира в една хартиена торба… лесно го забравяш!
Върнах се, разбира се, денят без тази торба щеше да е пълна загуба за един от нас!
Взех хардуера и обратно към офиса. Точно влязох там, оставих въпросния хардуер и отидох в стаята си, за да констатирам, че… служебния ми ноутбук е в гардероба вкъщи! А имах онлайн среща след около 45 мин.
Проведох набързо daily scrum meeting-a с екипа и отпраших по най-бързия начин към къщи. Стигнах у нас навреме, за да проведа онлайн срещата си от дивана, и веднага след това отпраших пак към офиса за остатъка от деня.

Кратката математика от целия този заплес: вместо 18 минути пътуване и 12 изминати километра, към 10:45 се оказах с 64 минути в колата и около 55 изминати километра.

Сега разбирате ли защо толкова много се ядосвам, като Ангел проявява ежедневно, дори ежечасно, колосален заплес?