Най-накрая дойде време за Коледната отпуска в България. Чаках днешния ден не само защото от днес започва малко отпуска, а и защото от днес пак ще съм си с Веси и Ангел. Каквото и да говорим, 25 дни сам не е добре.

Още снощи натрупах основния багаж на един куп, за да мога днес да си спестя малко време от това. Подаръци, поръчки, малко стар софтуер, чиито кутии не искам да ми заемат място в шкафа, малко дрехи. Отначало си мислех, че раницата ще остане празна, но накрая се оказа, че никак не е празна и въпреки че е лека, всъщност си е доста натъпкана. Може би е от моят метод на събиране на багаж, който е събрат на метода “натъпчи всичко добре, но без да си правиш труд да го подреждаш”.

Тръгнах по-рано от работа, пожелахме си “Весела Коледа и щастлива Нова година”. Вкъщи ме чакаха редица задачи, за които се оказа, че едва ми стигна времето. Полетът ми е кошмарен. Не е толкова зле като онзи път с WizzAir, няма такова чакане. Но е много късен полет, ако всичко е нормално се очаква да кацна чак в 01:40 в събота сутринта. Крива работа, особено за хората, които ще ме посрещат.

Реших да взема автобус, след това влак. Имаше и друг (само влаков) вариант, но с тези две раници просто щеше да е трудно. Имах също впредвид, че летището тази вечер ще е доста натоварено, понеже датчаните летят на къде ли не, за да посрещат Коледа. Чух, че днес наобед е било кошмар, утре се очакват тълпите да са огромни.

В рейсът имах “балканска среща”. Оказа се, че шофьорчето се объркало (не си гледало работата добре) и ми продаде 5 зони (необходимия за пътуването билет), не точно от моята начална зона, а това значи автоматично и не моята крайна зона. Това е сериозен проблем, особено ако не го бях забелязал, защото в един момент от пътуването щях да се окажа пътник без билет. Обаче шофьорчето беше коректно, веднага след като видя, че си купих 5 зони ме извика при него и ми даде специален коригиращ билет, който да оправи нещата. Понеже не говореше добре английски (странно за Дания, но всичко си има логично обяснение по-долу), наложи се да ми обяснява ръкомахайки. Е, аз много добре знам за какво е този билет, така че и не му се наложи много да обяснява – след като видях, че зоната на коригиращия билет е правилна, просто си седнах на местото.

Да, но бях седнал почти зад шофьорчето. И на него му стана интересно, пък и явно е разпознал в мен тъмен балкански субект. Затова, с неговия английски, ме попита откъде съм (явно се притесняваше, че не съм разбрал добре за какво е този билет, който той ми даде). Та аз му казах, че съм от България, при което той видимо светна – оказа се македонец. Е, с три изречения на “македонски” се разбрахме и той се успокои.

Забелязал съм, между другото, че това е често явление тук. Най-често не-говорещите английски “датчани” се оказва, че не са никакви датчани, ами емигранти, които са дошли без да знаят английски. И така и не са го научили – научили са си направо датския. И съответно не могат да комуникират като пълноценни датчани, защото говорят само датски и родния си език. Виждал съм го и преди, на една каса във FAKTA, където момиче очевидно от индийски произход не можеше да обели и дума английски.

“Интересната” вечер продължи. Оказа се, че влакът за който отивам са го поотменили малко, дали заради закъснение, дали заради нещо друго. Добре, че имах сериозен резерв от време, с оглед на очакваните тълпи на летището. Следващият влак си беше по разписание, така че неудобството беше само 20 минути чакане.

След като влакът тръгна от Клампенборг, вече бях спокоен, че всичко ще е ОК. Както и се оказа. Тълпи на летището действително имаше. Още си личеше “остатъчен стрес” у девойките, които обслужваха self-check-in машините (по една девойка на 5-6 машини), но вече опашките бяха напълно в рамките на нормалното. Аз обаче не бях за Салон 1, затова се затътрих с все багаж до Салон 2, където с кеф забелязах, че за моя полет всъщност няма никаква опашка.

Ако някога седна да пиша сравнение на всички авиолинии, с които съм пътувал, МАЛЕВ ще е някъде след към златната среда, по-към края на класацията. Вече са ме изненадвали неприятно: имаше го инцитента със загубения телефон – един от най-любимите ми апарати до сега, моят S45. Тогава бях, меко казано, бесен. Има я и лудницата, която унгарците спретват най-редовно на своето летище. Но като цяло, има и други компании, които са с _пъти_ по-зле от МАЛЕВ.

Първия полет мина без особени изненади, като изключим обаче сюрията уморени и изнервени деца, които създадоха интересен “музикален” фон около нас. Неуморните изпълнители успяха да ни държат в напрежение от самото излитане, та чак до разтоварването от самолета. Ако едното се умореше, веднага солото го поемаше второ… и така. Честно казано, не мисля че бяха повече от 3-4 дечица, но успяха да запълнят час и половина волна програма без особени трудности. Браво!

На слизане от самолета веднага се сблъскахме с типичната простотия на служба за сигурност, на която са дали твърде много правомощия. Все още не знам и не мога да разбера защо всички транзитни пътници трябва да минават отново рентген на летище Будапеща. Единственото, което ми хрумва като причина е недоверието на охраната в собствените им хора, защото от излизането от пурата до трансферния вход можем да срещнем или същите пътници, с които заедно сме минали вече рентген на предишното летище, или някой от охраната. Та най-вероятно презумпцията е, че току-виж може да сме в комбина с някой от охраната или друг служител и той да ни бутне бомба, която ние да използваме по предназначение. Щура идея, но сигурно им се вижда възможна.

Аз лично, след като се наредих на опашката, с интерес разпознах същото место, на което преди няколко години моят S45 изчезна безследно. Просто влезе в рентгена и така и не излезе никога. Естествено, никой не беше виновен освен мен самия, че не си бях сложил телефона в някой от джобовете, които се затварят, а го бях оставил между останалия ми багаж.

Този път обаче – никакви компромиси. Телефонът така или иначе си беше в чантата, единственото което трябваше да сваля от себе си беше часовника ми, а той бързо си намери местото в един от джобовете на якето. Естествено всичко беше наред и в 22:40 закибичих пред изход 20, от който трябва да се качим на самолета за София.

Стоейки така ми направи впечатление колко зле са сервизните съобщения на Водафон, които системата праща на роуминг абонатите. Не знам дали ви е правило впечатление, но на мен сега ми направи (обичайният зевзек у мен наддигна глас). Чудя се, така ли Водафон нямат човек, който знае английски, та са оставили първото нещо, което техните бъдещо клиенти да видят, да бъде с качеството на следното:

> Welcome to Vodafone Hungary. Stay on Vodafone’s network & have a pleasant stay with us.

WTF? Не можахте ли малко да измислите второто изречение? Но това е само за “загрявка”, ето го и второ съобщение, този път стандартно спамче:

> Stay on Vodafone and for TOURIST INFO (accomodaion, restaurants, transport, programmes) call ***** (standard tariff). Tourist Office is glad to help you.

Не е много зле, но можеше и много по-добре, например да спазят необходимото време.

Вторият полет беше и той като първия. Аз като добро прасе всичко си изядох, но личи си, че по отношение на храната някои авиокомпании си личи как “залитат” към лоу-кост обслужване, но без да си коригират цените, а само услугите вътре в самолета. МАЛЕВ е една от тях. Но все пак… имаше какво да се яде, а аз не съм особено придирчив в това отношение.

Кацнахме навреме в София, слава Богу мъглата беше някъде до 600-900 м. Под тази височина беше ясно. Багажът дойде без проблем и не след дълго бях вън от летището, на път за Пловдив.

Не знам дали ще имам възможност и желание да пиша друго от България – практиката е доказала, че до сега не се намира нито едното, нито другото. Та затова ако този материал се окаже последния за 2006-а, искам да пожелая на всички, които ще го прочетат, много, много весела Коледа и много щастие и успех през 2007-а.