Късна следобедно-вечерна разходка

Днес имах много интересен разговор с приятели относно Лозен и региона. Като резултат от това нещо ми прищрака и реших да навия Веси за разходка около Лозен. От повече от 10 дни седя вкъщи, основно в спалнята. И беше крайно време да се разтъпча!

Веси не искаше много убеждаване. Въпреки, че беше станало 16:20, т.е. беше ясно, че ще замръкнем. Но планината около нас я познаваме, макар че самият маршрут не го знаехме точно. Мисля, че Веси си правеше някакви сметки, че ще се върнем като притъмни :). Е, не се получи точно така.

В 16:30, въоръжени с вода, тръгнахме към стрелбището. Ако всичко беше вярно, точно по залез слънце трябваше да сме стигнали до манастира. Наложихме си по-динамично темпо и наистина, както предвиждаше GMaps, след около час (56′) стигнахме Германски манастир “Св. Иван Рилски”.

Направи ми впечатление, че манастирът беше отворен. Не влязохме вътре, едно че не искахме да притесняваме хората, но и друго, че времената са такива, че не е добре да влизаме без работа там. А и трето, слънцето “официално” беше залязло, та беше време да побързаме, защото по обратния път имахме още цял час. Аз лично се надявах сумракът да продължи по-дълго време, но… надеждите ми не се оправдаха :).

Сумракът беше не повече от 20 минути. Точно последната светлина изчезваше, когато минахме покрай първия по-голям имот с куче :). Веси се поизплаши. Аз също, но кучето беше в двора си, та продължихме. Всъщност, всички кучета, които “срещнахме” по дворовете бяха отвързани, но за наш късмет, оградите бяха отлично направени, та никое не се изправи срещу нас. Тоягата и ножът си бяха с мен, но Веси щеше да бяга, а това никога не е добра идея с куче. Особено, ако е над средното. Но тя щеше да бяга, личеше ѝ :).

Следващите 20 минути от разходката бяхме на телефонни фенерчета, газейки по мочурлив, черен път. Клоните над нас още повече скриваха каквато и да е светлина, но пък имаше някакъв елемент на адреналин в цялата картинка.

Когато стигнахме до уличното осветление на вилна зона “Св. Митър” (не, не е Димитър!) вече бях съвсем спокоен. Разходката щеше да се запомни като приятна. Моите притеснения, освен животните, бяха да не стигнем до блокиран от река път. Но пътят, макар и да беше подгизнал, си остана проходим.

След още 20 минути по “Кайгана” нагоре влязохме вкъщи. Някъде пет минути преди да се приберем телефонът на Веси звънна. Ангел не беше издържал и се беше притеснил. Разбирам го, отвън вече един час е тъмнина, а нас ни няма. И той, съвсем нормално, се чудеше къде сме по това време.

Два часа разходка. С доста динамично темпо. Много добре се получи, макар и с малко повече адреналин.

Това е маршрутът от нас (е, почти от нас) до манастира:

А това е маршрутът от манастир “Св. Иван Рилски”, Герман, до вкъщи:

И накрая, няколко снимки:

Leave a Reply

Theme: Overlay by Kaira Extra Text
%d bloggers like this: