Днес имах неотложно, служебно пътуване до Пирдоп. Трябваше да се окаже помощ на колега, за да се осигури хардуер за работа от къщи. Неделята изглеждаше най-удобното време за подобна работа, поради слабия трафик по задръстванията на пропусквателните пунктове.

Сутринта минах през офиса. Осигурих необходимите декларации (за мен и за колегата, различни, естествено) и отпраших към тях. В неделя сутринта София е изключително спокойна. В съботата също, но неделята излъчва едно такова, по-спокойно спокойствие.

На път към Студентски град ме обзе странното усещане за дежа-вю. В продължение на година и половина, много уикенди изминавах този път, за да се срещам с прекрасните колеги от Cohort 16, както и с преподавателите ни от AUBG. Дежа-вюто ме хвана малко за сърцето, прииска ми се направо да се върна по онова време (което не беше чак толкова отдавна, де!), въпреки трудностите по подготовката на всичко, което се изискваше от нас като студенти. Липсват ми тези хора, макар че непрекъснато си говорим (повечето – глупости) в нашите си чатове :).

След като се натоварихме, отпрашихме към Пирдоп. Не знам защо очаквах КПП-то да е едва ли не на Ботевградско. Както Лозен е в границите на София, така и селата по този вектор също са в границите на града. КПП-то беше едва след разклона за Горни Богров, посока Бургас. Чакането не беше дълго: между пет и десет минути. Имаше две полицайки, които събираха декларациите. По една на кола. Взеха само моята: явно личната карта на колежката се оказа достатъчна за нея.

Пътят след това беше изключително спокоен. Преди Пирдоп минахме през Челопеч и Златица. В Челопеч нещата изглеждаха качествено по-различни от типичния, малък град в България. Дънди Прешъс Метълс явно спомагат местната икономика да върви както трябва. Градът по-скоро прилича на град в някоя от по-бедните провинции на Австрия, отколкото средностатистически град в България (Чирпан, например). Радостно е да се види, че има градчета, които решават да стъпят по пътя към просперитета.

Златица също беше доста приятно селище. На отиване минахме покрай Златица, но на връщане реших да се отделя от “околовръстния” път и да мина през селището. Като изключим инфраструктурата (дупки, кръпки, …) това, което видях около главния път също ме обнадежди. Стегнати, реновирани постройки. Доста заведения (из центърчето), разбира се затворени в момента. Имаше и хора, явно слънчевият ден ги беше изкарал по улиците (естествено, с маски). Но си личеше, че има досататъчно поминък. Или аз, убеден в това, бях намерил знаци, които да затвърдят убеждението ми.

Пирдоп също не беше никак зле, поне частта, през която минах аз. Отново имаше хора, включително даже ми се стори, че видях работещи магазино-кръчми :).

Българинът много обича да му слагат абсурдни правила, които самите слагащи правилата не спазват. Тогава най-много обича да им покаже на “помазаните” комбинацията от три пръста с преобладаващ среден. Това просто правило нашите “лидери” (кавичките са умишлени) не проумяха: най-голямата сила на убеждението не са високопарните слова, подплатени с генералски, доцентски, професорски или каквито и да е титли. Най-голямата сила на убеждението е личният пример.

А личен пример, в техния случай, липсва!

Колкото и Чоко и Боко, или Гешефта, или Генералисимусът да ни налагат правила, било те абсурдни или логични, докато ние не ги видим тези там, на масата, пред журналистите, да си носят маските и да спазват необходимата дистанция, дотогава ще им се смеем в лицето и “ще си правим, каквото си искаме” (по думи техни),. Ами ние правим точно това, което правят и тези господа: подражаваме им в поведението.

От сега ми е интересно какви нови мерки ще измислят утре. Какво ново нещо ще наложат, на коя свобода ще посегнат. Или някой нов заем ще предложат? Чакам с нетърпение да им гледам сеира. Не, че ми е смешно или радостно. Но някак ми е едно такова забавно! Подобно забавно, както онзи юнски ден на 2013-а, когато Мая Манолова предложи Делян Славчов Пеевски за шеф на ДАНС!