Последните две седмици започна леко да ми се разказва играта от пътуване. От 12.06 до сега успях да навъртя две посещения на Прага за по 2 дни и едно до Дубай – за 5. Останалото време беше уикенд и каквото успея за “спася” за българските ни клиенти.

Когато започвах ми казаха, че ще дойде момент, в който това ще се случва. Е, моментът дойде и не личи да отминава – като си погледна календарът за юли, август и септември положението изглежда “интересно”. Юли вероятно ще се ходи пак до Дубай, но този път за разнообразие и до Любляна (споменавал ли съм колко много ми хареса тя?), както и едно бързо “кръгче” до Редмънд. Ако успея да си спестя няколко пражки вечери през юли ще бъде просто идеално. Ще ми остане време да видя как растат синовете ми!

Горното може да звучи малко като оплакване, но всъщност не е съвсем такова. Истина е, че когато се понатрупа път започва да писва, но ако има по няколко дни при семейството нещата са малко по-добре. Въпреки хилядите километри, които прелиташ за часове, когато става въпрос да се прибереш вкъщи това ти се вижда въобще без значение.

Например: имаше вероятност за дълъг проект в Нант, който щеше да продължи 3 месеца. Това означаваше, в прав текст, да прекарвам 5 дни там и да летя понеделник и петък. Щеше да ми се вземе здравето от полети и летища, но не се случи. Причината да не се случи беше, че както беше за 3 месеца, проекта внезапно стана 6. И аз се отказах точно заради това, в което щях да се превърна. Иначе беше ужасно интересно предизвикателство, свързано с разработка под платформата Composite Application Blocks. Много ми се ще някой ден да намеря време за себе си и да я поразчепкам по-детайлно: това е най-накрая реализираната идея за Model-View-Controller архитектурата със средствата на .net и под Windows Forms.
Жалко за проекта, не стана, щеше да е мега-яко.

Прага

Винаги е удоволствие човек да отиде до Прага. Дори и след работа да му се ще единствено да положи морни кокали в хотела. Прага ми прилича на бъдещето на София. Или поне ми се ще да вярвам, че Прага е бъдещето на София. И тук понякога можеш да видиш разбити плочки или ръждясали заграждения покрай светофарите. Или пукнатини, в които расте някакъв троскот. Което напомня за минало от типа на софийското. И тук има квартали, в които ти се ще да не замръкваш.

Ще ми се да вярвам, че с времето София бавно ще се промненя и ще заприличва все повече на Прага. С вътрешно-градски магистрали, със санирани жилищни блокове, строени през мрачното и с дъх на умряло време на социализма. Прага вече е поела своя европейски път, докато София все още се лута между Европа и Ориента. Но ми се да вярвам, че някой ден това ще се промени.

Работата ми в Прага беше много интересна. Удоволствие е да усещаш как проект минава от фаза на летаргия във фаза на развитие. Защото понякога такава е моята роля: да донеса в проекта техническата експертиза, липсата на която е предизвикала летаргията. Защото хора няма. Дори и в Прага хора за ИТ индустрията няма.

Пак ще се връщам в този красив град, ако не юли, то август. И със сигурност септември. Само да видя какво ще стане с графика ми.

Дубай

Това беше една съвсем друга бира. Безалкохолна. И много, много изкуствена. Защото в Дубай всичко, освен пясъка, бедуините и камилите, е изкуствено. Построено от човешка ръка и поддържано с цената на много безумно евтин труд и ресурси.

Евтиния труд го доставят индийците. И всичките им съседи. От 4,5 млн. постоянно пребиваващи 2,5 млн. са много нископлатени работници, ангажирани в строителството и в осигуряване на изключително високия стандарт на живот на останалите. А стандартът за останалите е висок. Среден наем на двустайно жилище там, където колегите ми живеят, се движи между $30-35К на година. Което прави между над $2500 на месец. Храната и цената на живота, за сметка на това, е сравнително евтина за “нормалните” заплати.

Евтините ресурси, разбира се, идват от черното злато. Дори в тези времена на енергийна криза в Дубай като че ли това най-малко се усеща.

Като цяло на мен Дубай не ми хареса. Противно на очакванията ми. Причината може би е времето. През целия ми престой имаше някакви пясъчни бури и въздухът беше мътен като престоял на топло ябълков сок. Друга причина може би е това, че бях в страхотен хотел, който се намираше в центъра на окръжност от поне километър и половина, в която окръжност течеше бурен строеж на всякакъв вид небостъргачи. Въпреки комфортът на хотела нямаше как да пренебрегна грозотата от строежите. Сега започвам да разбирам горките туристи, които идват на почивка в нашите курорти, където строежите са нещо подобно, но много по-мръсно и безконтролно.

В Дубай доста поработих, включително и уикенда. Тези хора имат странна представа за това кое е уикенд и кое не, но аз така или иначе не можех да се съобразя с нея, защото ужасно много проекти ме притискаха и имаше доста да се свърши по тях. Надявам се следващия път да имам повече време и да разказвам и по време на самото пътуване, а не така най-накрая да се получават огромни материали.

Ако сте стигнали до края – благодаря ви. Завиждам ви за търпението 🙂 ! Аз се готвя за малко моренце, защото е крайно време да си почина след 12 дни нон-стоп работа.