Днес е тежък ден. Тежък за мен, за :Веси: и за всички, които ни обичат и имат нужда от нас. Тежък, защото днес е Денят на преместването. Денят на нашето отпътуване от България – с полет OK 857Y до Прага, след това с полет OK 508Y до Копенхаген. Много неща би следвало да се променят след тези два полета – за добро или за лошо. Дано е само за добро!

Не ми се мисли как ще се разделим. Не ми се мисли и как родителите ни ще понесат раздялата. Само мога да се надявам да мине по-бързо и възможно най-безболезнено. И най-безвредно (моите не са вече първа младост, а това е малко или много стрес – основно за тях, защото ние сме млади).

Майка със сигурност ще плаче много. Баща ми – той (като мен) плаче повече само наум и на сън. Иначе само очите му блестят. Родителите на Веси като че ли повече са свикнали – макар най-близкото им същество да отива далече от тях, те имат опита от 25-годишните раздели и посрещания на чичо и. Но със сигурност и на тях им е много тежко.

Днес, пътувайки на седалката до :Мария:, си спомних за купона уж за нашите рожденни дни, но реално – за нашето изпращане към Дания. За прощалните прегръдки с приятелите. И ужасно много се натъжих. Онова чувство, което ти стяга сърцето като в менгеме, и от това стягане избиват сълзи в очите. Даже сега, когато описвам преживяването си, очите ми се навляжняват. Но… времето лекувало. Надявам се да не „излекува” и приятелството ни – защото аз наистина оставям прекрасни хора и добри приятели в България. Като повечето емигранти.

Сутринта на днешния ден мина бързо и лудо. Последни покупки (основно някои често използвани медикаменти – да не дава Бог). Последни приготовления на багажа. И последен оглед на къщата, в която 20 години се връщах поне веднъж месечно… с изключение на казармата и някои по-дълги командировки. Е, сега няма да ме има поне половин година.

В 11:00 тръгнахме за София. С много натежали сърца.

Пристигнахме навреме, въпреки проливния дъжд. Този дъжд ми напомни пороя в Стара Загора, когато се прибирахме от морето. Пред София имаше реки от дъжд, но магистралата си е магистрала – само дето се движихме бавно. На летището все още валеше, но не много силно.

В лудницата на летище София човек не може да се изпрати лесно. Личи си, че летището ни е малко и мизерно – даже хората, които никога не са пътували със самолет могат да го усетят. Претъпкано, едва няколко терминала, народ, народ, народ. Ясно се вижда – държава от емигранти. Иначе защо ще са всички тия изпращачи? Или може би защото салона е колкото една от чакалните на летище Прага? Не е ясно…

Багажи, билети, check-in… и времето ни свърши. Прощалните прегръдки с родителите – не знам колко им е тежко. Просто… не знам. Мога да се опитам да си го представя, но може би и това е като повечето тежки неща – човек разбира истински как се чувства, когато съдбата го постави в тази ситуация. Майка ми, разбира се, се разплака. Не само тя. Но няма да говоря повече за това. Надявам се само с по-чести разговори, макар и по телефона, да облекчим остротата на болката от раздялата.

15:20 излетяхме. Навреме. Нормален полет, макар :Веси: малко да бра страх в началото. След това се отпусна, и се забавляваше. В Прага кацнахме навреме. Хукнахме към В11, където трябваше да се намира полета за Копенхаген. Оказа се обаче, че те са преместили полета, и от В11 сме на А8 – което беше доста изнервящо, имайки впредвид че от В11 до А8 е 10 мин пеша, а ние сме с багаж и с дете. Поне чехите от В11 бяха достатъчно любезни да се обадят на А8 и да им кажат, че идваме, и че сме с малко дете – защото оставаха някакви си 15 мин до края на check-in времето (не ние сме виновни, че имаме само 25 мин да стигнем от единия изход до другия, при това без да знаем за тази промяна). А аз си записвам отсега нататък, като имам трансфер, да не вярвам на информацията от билета ми, а винаги да търся полета на дисплеите преди да хукна към съответния изход.

Полета за Копенхаген, разбира се, закъсня. Цели 20 мин. Иначе щяхме да сме доволни от бързането. А така се оказа, че и нямало нужда от бързането. Но това са законите на Мърфи – те са весдесъщи. В Копенхаген кацнахме навреме, въпреки 20 минутното закъснение. Едно бързо такси ни закара в самия център на града, където се настанихме във временното си жилище, предоставено от фирмата. Запознахме се с една приятелка на собственичката, която от своя страна ни даде ценни указания по жилището, след което си тръгна. Апартамента е големичък – бих казал поне 100 квадрата. И е на страхотно место. Такова нещо със сигурност няма да може да си позволим, когато сами ще трябва да му плащаме наема. Но засега ще му се порадваме два месеца.

Утре ще е денят, в който ще има регистрации, посещения на разни власти, и т.н. – въобще – ще е първия натоварен ден в Дания. Ще видим…