Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

Разликата, Андрешко… (или хотелски комплекс “Арда”)

Не мога да се понасям. Напоследък все повече съм станал мрънкащ. Може да е от възрастта. Може да е от обкръжението. Може да е просто каприз. Знам ли какво е, но е факт: мрънкане, до немай къде! И ето го, поредното.

Не мога да разбера. Не мога да разбера къде и как се получава така, да имаш прекрасен, уреден комплекс, в комбинация обаче с жалка мизерия откъм предлагане на продукти и обслужване. Примери бол, но сега ми е супер пресен!

Иде реч за хотелския комплекс, в който отседнахме, за да сме близо до бивака на нашите приятели. Хотел “АРДА” всъщност е много красив, изглежда доста поддържан, прекрасна окосена зелена ливада, хубав (макар и не много голям) басейн, и като цяло ако дойдете просто за да хвърлите едно око, изглежда много добре:

НО…

  • …за 10 лв закуска на човек получавате “компле” сет, с пет резенчета евтин шпек, малко масълце, малко конфитюрче и малко медче (на което пише “големина за чай”).
  • …ако поискате мляко, няма! Не, не се шегувам, няма! Въпреки че сте в местност, в която всяко село има домашно мляко поне два вида: краве и овче или козе.
  • …кафето е отвратително.
  • …ресторантът работи от 09:30, но ако очаквате в 09:30 да видите работещ ресторант, намирате “Управителя” (главната буква е умишлена) да си пие кафе със “Сервитьорките” със становището “работното време не се спазва много”
  • …стаите са по-скоро ОК, определено не отговарят на останалата част от комплекса. Чистотата вътре е под въпрос, чистачката обяснява, че “те за има-няма 20 дни стават такива големи паяжини” (wtf, не чистят ли никога за тия 20 дни!?)
  • …аз, Веси, Мартин и Калина плащаме 70 лв/ден за тройна стая със закуска. Цената е повече от добра… за хотела!

Въобще, набутката е солидна. Не, не бих се върнал никога, не, не бих препоръчал на никой мястото. Вчера си мислех дали да не планираме евентуално дори един team building тук, но това беше, когато само гледах хотела отвън. Това обаче беше до момента, когато се докоснах до обслужването, мизерията и липсата на елементарни услуги и продукти.

И сигурно, 3-4 години отсега, някой от “меринджеите” или собствениците на мястото ще мрънка пред някой, че “не може да се прави бизнес в тая държава”. И пак някой друг ще му е виновен!

Уикенд на “Катарино”

И пак малко “Катарино Спа”.

Веси изкопа отнякъде ваучери (то ние все с ваучери ходим там май) и този уикенд го посветихме на това, което всеки от нас обича да прави на “Катарино”. Разбирайте: Веси, Мартин и Ангел цопат из басейни, сауни и др. спа чудесии, докато аз обикалям виртуалните дебри.

Първия път, когато бях на “Катарино” не бях супер-очарован. След това обаче няколко други посещения ме накараха да си променя мнението. Не че хотелът стана много по-добър от тогава, дори напротив – малко позападна. Аз обаче осъзнах, че след като на Веси и харесва (проклета липса на “ударено и” на маковската клавиатура 🙁 ), то и аз ще имам приятни мигове за мен си, докато тя се радва на хотела.

Така и беше – последните няколко пъти винаги си изкарвахме добре. Защото тя е толерантна към моята пристрастеност към виртуалните светове, а аз понасям високите цени в ресторанта за сметка на останалите приятни емоции. И интернет връзката не е “ужасно зле”, особено предвид факта, че “Бисквитката” на Макс Телеком свети в жълто. Разбирай: много читаво покритие на определени места, което значи бърз и непрекъсваем интернет! Е, лоби-бар интернета е по-добре, но когато го има. А него често го няма, защото като се качат 100 маймуни на клона, той се чупи.

И така: два дни приятни емоции, доволни Веси и Дончо и като цяло – търпими деца. Не че Мартин не пробва да си счупи главата на мокрия басейн. И не че Ангел не показва вече (все още – рядко) близостта си с тийнейджърските години. Но като цяло беше приятно.

Иначе лудницата в хотела беше пълна. От въпросните ваучери се бяха продали над 3800. И въпреки няколкото свободни уикенда, нямаше как да не е пълно, защото 3800 ваучера не се оползотворяват лесно, а и “Катарино” е стандартна цел за македонци и сърби (доста такива автомобили имаше). И като за капак: последен уикенд на детски голф-лагер, което значи доста мами и татьовци, дошли за един уикенд, а и да си приберат отрочетата (ние с Веси сме го правили, когато Ангел беше по хотели за разни лагери).

Имахме първоначални планове с Кирчо и Ина да “качваме Вихрен” в събота. Разбирай: ние с Кирчо (и Марти, от немай-къде) да си пием биричката в кръчмата на завоя, а Ина, Ангел и Веси да бъхтят цял ден до Вихрен и назад. За наше съжаление, на тях им изникна спешна работа и трябваше да пропуснем. И като отпадна този план, Веси реши и тя да мързелува съботата. И като цяло не мръднахме от хотела. И беше супер 🙂 .

И сега, пишейки това от терасата на хотелчето (и едновременно с това пренасяйки ценни виртуални стоки от една виртуална планетна система в друга, на път за най-големия пазар в Eve Online, а и май във виртуалните светове въобще), се радвам на последните спокойни часове от неделята. След малко ще яхнем пак колата на път за Лозен. На идване минахме през Юндола… не е истина колко е разбито, добре правят, че го ремонтират, но докато свърши проекта, ще мине време. Аз съм доволен, че колата (и гумите) оцеляха.

Довечера ми се върти една муха в главата, да ходим с Веси да гледаме “Brave” (“Храбро сърце”, по нашенски). Приятелка го е гледала, останала е доволна. И ние като нея ще подходим без особени претенции към филма, дано да ни хареса :). А и дано да стане, че го има риска, като се приберем, да не ни се мърда от село. От възрастта ли е вече, от спокойствието в Лозен ли е… малко трудно започваме да се навиваме на излизане към “центъра” (разбирай, където и да е в София).

Толкоз засега. В “опашката” имам да пиша за двете не особено ефективни почивки тази година и за липсата ни на късмет при избора на хотел/условия, за зъбите на Мартин… абе битовизми.

Ски 2012

 Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

  • Безплатен автобусен транспорт в региона
  • Достъп до стотици километри лифтове и писти
  • Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Среща на потребителските групи 2011, Банско

imageТози уикенд се състоя срещата на българските потребителските групи на Майкрософт. Едно събитие, началото на което беше поставено миналата година, когато съвсем от нищото с Тишо и Маги решихме “абе защо да не направим оффсайт среща на потребителските групи?” Тогава срещта беше страхотен успех (по мое скромно мнение). И поради това колегите от Майкрософт решиха да повторят тази година.

Миналата година бяхме на Катарино Спа. Тази година – в хотел “Св.Иван Рилски” в Банско. Не че в Катарино ни беше зле миналата година, просто организаторите явно решиха да заложат и на разнообразието.

Много неща се промениха от миналата година. Нито аз, нито Маги вече сме в Майкрософт, но ентусиазмът за това събитие остана. Аз чаках с нетърпение потвърждението на моята регистрация, сигурен съм че и всички, които са заявили регистрация също са тръпнали дали ще бъдат одобрени. Тъй като събитието е безплатно, винаги има много желаещи, а бюджетът за съжаление е ограничен.

И поради това много се ядосах, когато колегите споделиха, че от 140 места минимум 15 човека не са се появили на събитието. Т.е., регистрирали са се, имали са късметът да бъдат потвърдени, и след това просто не са дошли. Не са се обадили предварително (за да може някой друг да заеме тяхното място), не им е пукало никак… нали не са плащали, те кво губят?

Затова и си говорихме, че за в бъдеще може би това събитие трябва да стане платено. Символично, но да има такса, която например да покрива нощувката и част от кетъринга. Примерно – 50-80 лв на човек. И така селекцията ще стане от само себе си, защото който пръв е платил, той получава гарантирано място. И когато платиш, тогава сто пъти ще се замислиш дали да се отнасяш така лекомислено към твоите собствени парички! А 50-80 лв е повече от нормален разход за такова събитие, който ще отсее и хората, които дойдоха, но дойдоха, за да си направят кефа в басейна, а не да участват в семинарната част. Тези хора вероятно не биха дошли, ако трябва да извадят парички. Но на безплатна софра, що не?

Въобще много мога да пиша, но ще спра до тук, че започнах да се паля! Надявам се само догодина да не се получава така, точно благодарение на нови регулационни механизми. Хубавото е, че и колегите малко или много са съгласни.

Иначе, тази година съдържанието надмина миналогодишното. Windows 8 Developer Preview беше това, на което аз обърнах специално внимание. И останах много доволен. Всички презентации, които гледах, бяха перфектни. Е, имаше малко технически затруднения при едната, но това са рисковете на живото предаване.

Емо ни показа най-важното от //Build. Стана страхотна дискусия.

Бранко продължи с по-дълбоко представяне на новото в METRO приложенията.

Марти накрая ни довърши с благините, които Visual Studio подготвя за нас в следващите си версии.

Казах ли колко много съм доволен? Получи се точно така, както очаквах: “жива” презентация, с дискусия и обмен на мнения. Със спор там, където се яви нужда, и с шеги там, където е още рано да се каже как ще стоят нещата след година, когато Windows 8 вече ще бъде между нас.

Дочу се слух (той витае от доста време), че се подготвя Market поддръжка и за България… дано! Предвид факта, че Apple отвориха iTunes за България, Майкрософт е длъжен да направи нещо. Или… алтернативите няма да ми харесат.

След семинарната част имаше т.нар. chalk talk, на който аз лично наблегнах на биричка и на сладки приказки с бившите колеги (но все още истински приятели). Поговорихме си за “живота от нещата”. Радвам се, че този път повечето новини бяха добри.

Вечерта се завихри див купон. Чак да не повярваш develpers какви неща могат да покажат на дансинга. Аз, естествено, бях себе си, но поне поиграх доволно много хоро. Аз също така пазих и поведение, защото все пак на другия ден трябваше да съм читав. Легнах си в 01:00, доколкото се чу, купонът е свръшил към 05:00. Няма да ви казвам как гледаха на сутринта някои от участниците Smile .

На другия ден всички поживо-поздраво си казахме “довиждане” и така до следващата година.

Аз лично много се надявам тов да се превръне в традиция, подобна на “Дни на Майкрософт”. Сигурен съм, че за истинските участници, за които събитието не беше само безплатна софра, също е било много полезно. Както презентациите, така и възможността да обменят мнения и контакти с колегите.

Благодаря много на Майкрософт за дадената възможност и за тези два дни. И до догодина!

Пак почивка в Гърция, пак “Палини бийч”

Отдавна не съм писал. Въпреки всички обещания, които си даваме с моя блог, времето ми за него все не стига и не стига. Изключвайки телеграфния пост от Роженския манастир, който по-скоро беше моментно усещане.

Днес обаче имам време. Имам и желание. И имам за какво.

Най-накрая сме на по-дълга почивка. На море, на място, на което сме били и преди. Веси рядко се съгласява на подобни неща, може би защото и напомнят N-те  пъти със семейство на Несебър, когато беше малка (2-3 от тези пъти ги помня лично) :). Този път обаче, като никога, сме обратно в х-л “Палини” на Халкидики. Бяхме тук през септември 2008ма, когато Марти беше мръвчица на 3 месеца. И си изкарахме прекрасно, въпреки че бяхме само четиримата. Сигурно личи и от снимките.

Бидейки толкова доволни, решихме да се върнем пак, този път с компания. И вече втори ден 6 големи и пет малки пишем поредния сценарий на епизод на “С деца на море”.

Първите 24 часа започнаха малко напрегнато. За мен, като запален адвокат на мястото и за останалата част от компанията, като за хора, платили са нещо, което не получават. Спокойно мога да кажа, че за три години промяната е основно негативна:

* В ресторанта обслужването е като в “Балкантурист” ресторант от миналия век (точни думи на Иво)
* Разруха вилнее из иначе близките до морето бунгала, които обитаваме: наложи се да ни сменят бунгалото (т.е. да не сме заедно и трите семейства), защото нашето се оказа без врата на тоалетната – разбирай все едно акаш в спалнята. Не знаеха кога ще оправят вратата. Може би в сряда? А може би не.
* Хладилникът в бунгалото на Иво и Петя не работеше. Казаха, че нямало да го оправят. След “преговори” на четири нива вече ползват хладилника в неизползваемата стая без врата на банята.
* Интернетът е платен, мизерен и само на рецепция. И преди беше само в лобито, но беше безплатен.

Въобще май се потвърждава старото правило “не ходи, ако е пълно с руснаци”. Само където никой не ни каза, а и нямаше начин да разберем, че е пълно с руснаци. А като се замисля колко доволен бях 2008а и колко възторжено говорех за мястото пред приятелите, направо ми се сгорещяват бузите от срам. Но каквото-такова, “the damage is done”, да видим сега как ще компенсираме.

Единия вариант: с времето. То прекрасно компенсира засега. Е, днес ръсна малко дъждец, но за кратко и по време на “обедната почивка”. Е, и сега се мръщи нещо, но като цяло мисля, че времето ще е хубаво. Може би защото не зависи от гърците…

Снощи, като един виден простак от село се замъкнах на вечеря с къси гащи и фланелка.  Каката, която проверява на входа да не би да се вмъкне някой, който не си е платил ми направи забележка. Днес смятах да и опъна нервите, като отида по бански, но май ще се направя на културен и ще си сложа дънките. Не че нещо, но снощи ми направиха ярко впечатление каки в къси полички, толкова къси, че моите гащета направо за Атон можеха да се класират, ако тяхните са били ОК като дължина. Ще кажете “да, ама техните крачета са девичи и красиви”, но няма да сте прави. Да, някои бяха девичи и красиви, но в растителността на други успешно можеше да се скрие пъдпъдък – все пак говорим за рускини, които в повечето случаи са една от двете крайности – или “лачени”, или (многоточие). За общите ми впечатления от гъркините по-добре да не започвам…

Та така, зает от екзистенциални мисли прекарах повечето от вечерята си. Няма да споменавам отвратителното деде-сервитьор, неучтив, намръщен и груб, готов винаги да ти се скара. Затова пък говорещ само гръцки. Поля ме с виното, което си поръчах и даже не се извини. Няма да го споменавам само защото искрено се забавлявах, когато на молбата на Веси за малко лед за бялото и вино той невъзмутимо и посочи ледницата (не знам как се казва), в която стоеше бутилката (там, естествено, имаше лед, но имаше и бутилка). Въобще обслужване с класа, само дето много ниска класа…

Ако не ме беше толкова срам от факта, че аз препоръчах мястото, със сигурност щях да вдигна колосален скандал. Но си мълчах… Защото и моите гащи ги чувствах посрани някак… Много неприятно чувство, казвам ви!

Сега чакам вечерята с интерес. И обещавам да ви снимам сиренето, ако заедно с него в зехтина пак плуват 3-4 удавени мухи. 🙂

Като изключим тези дребни недостатъци, като че ли има вероятност да си изкараме добре. Бунгалцето пак е на 15 метра от морето, компанията е добра (и се надявам като свикнат с мизерията да се отпуснат), времето обещава и то да е добре.

Но определено вече няма да се върна в х-л “Палини”.

Фото-семинар SimpleTours ST-01

Семинарът

Този уикенд се състоя първия семинар от SimpleTours семинарите на тема “Основи на фотографията за начинаещи”. Семинарът беше в хотел “Сезони” в Цигов чарк, Батак. Темите бяха за начинаещи. Аз определено имах нужда да чуя тези неща отново, защото макар и с повече от 30,000 снимки съм много зле откъм теоретичната част и прилагането ѝ на практика.

Та така прекарахме половин ден теоретичен семинар и още половин ден мои опити да измъкна апарата от ръчичките на Веси. Тя уж щеше да снима с нейната сапунерка, но в крайна сметка естествено аз се оказах прецакан. А тя – снимаща. Както и да е, може би тя имаше и повече нужда от практика, знам ли!

Аз нямах възможност да се усамотя и да си щракам каквото искам. Пък и честно казано нямах огромно желание да го правя, за разлика от Веси, която имаше снимачен ден, така да се каже. За да снимам аз трябва да съм повече или по-малко сам, да оглеждам пейзажа, за да си харесам кадър и т.н. Не става с пърхаща Веси около мен, която когато няма фотоапарат се мъчи да вземе моя. Въобще, както виждате си имам перфектното оправдание за липсата на снимки.

Забавлявах се само с панорамата, която се вижда в този материал. Също така използвах и възможността да проверя дали монопод ще е добра инвестиция. Оказва се, че ще е повече от добра, защото е доста по-удобен откъм големина, Веси го хареса (апаратът иначе ѝ тежи доста), а и успокоява треперливите ми ръце. Въобще – следващата фото-покупка ще е това.

Хотел “Сезони”

Условията в хотела бяха добри. Як интернет, който нито веднъж не се предаде, въпреки средно по 2-3 wireless устройства на човек.

Ресторантът беше с перфектна кухня. Нямаше ястие, което да не беше приготвено добре, или поне аз не уцелих такова.

Мениджмънта на ресторанта обаче беше плачевен. Имат два големи гряха, които аз не мога да простя. Поне не мога да простя лесно.

Първо, пушачите. Въпреки че си имаха обособена зала за непушачи, по някаква причина бяха разрешили да се пуши в нея. Когато обърнах внимание на сервитьора, той ме изгледа с неприязън, с която вече съм свикнал и ми каза, че с оглед да им е приятно на клиентите са им разрешили да пушат. Това, което той определено не очакваше беше да тръгна след него и да продължа полемиката, докато стигнем до стандартното “повикайте, ако обичате, управителя”. Управителката ми се извини веднага, и веднага взе мерки да се преместят или да спрат да пушат пушачите. И след 20-на минути почти не се усещаше гадната смрад в залата.

Второто нещо, което ме удиви страшно, беше фактът че на блок-масата за закуска липсваше вода! Вода бе, най-обикновеното нещо, критично важно за поддържането на живота в нашите тела. Имаше два вида гнусни химически сокове, но нямаше една кана вода! Първия ден поисках и ми донесаха, но вторият ден същия сервитьор, явно повлиян от предишната вечер, със злобен поглед ми отказа. Не била включена вода закуската и ако искам, трябвало да си я поръчам и да си я платя. Когато пак говорих с управителката, тя каза че ще вземе моите препоръки (wtf, препоръки, ама наистина ли до сега не са се сетили?) под внимание и ще обмислят идеята (поредно удивление от моя страна).

Като ударя една черта си правя извода, че хората са инвестирали много пари в хотела и в ресторанта, но и стотинка не са инвестирали в хората си. Не са ги пратили на курс по хотелиерство, не са ги научили да уважават клиентите си (и законите на страната). Въобще мега-селския манталитет на региона ярко оказва влияние върху всичко.

Не бих се върнал по мое желание в този хотел. Не харесвам хотели, в които трябва на закуска да си плащаш водата и преди вечеря да ти вдигнат нервите, защото когато искаш да седнеш с две деца, за кеф на пушачите управата им е разрешила да пуши в залата, в която това е абсолютно забранено по закон.

Като цяло

Изкарахме си добре. Ако не бяха горните две идиотски неща, щеше да е перфектно. След две седмици ще е втората част на семинара, чакам с нетърпение!