проблем – doncho.net

Tag: проблем

Държавата на пациентите

Posted on 2/11/2020 by Doncho

Предишният път споделих набързо какво се случи, когато си смених постоянния адрес и трябваше като резултат да си сменя личната карта и шофьорската книжка.

Накратко:

Отидох в службата по лични документи на 7-мо РПУ (“Младост”) с намерението да подам едновременно смяна на лична карта и книжка.
Приеха ми документите, провериха всичко (нямах нарушения).
След три седмици ми се обадиха да отида в МВР (централата)
Където ми казаха, че поради това, че съм си сменял постоянния адрес, не можело то така наведнъж и първо трябва да си извадя новата лична карта, а след това да отида и отново да подам за шофьорска книжка.

Освен загубеното ми време (четири ходения до учрежденията засега, петото предстои), днес (на четвъртото ходене общо, и второто до КАТ) леко се вбесих. При изясняването на случая ми, който явно е “много тежък”, госпожа от КАТ звънна на 7-мо РПУ, за да им обясни как (те) са създали проблем. Сигурен бях, че говори за моя случай, защото си знам постоянният адрес, а едва ли друг на гишетата е имал същият постоянен адрес като моя (надявам се всъщност никой освен семейството ми да го няма).

Та госпожата от КАТ, обяснявайки на госпожата от 7-мо РПУ “Младост”, спомена нещо от рода “ами то така се получава, и след това вие ни ги изпращате вашите пациенти да се оправяме ние с тях тука”.

Дали причината беше това, че симпатичната упътваща полицайка на входа първо ми даде билет за грешно гише, където изчаках времето си (около 10 минути), и след това трябваше да чакам отново с нов билет за правилното гише? Или може би фактът, че идваше време да търча за децата? Не мога да кажа кое.

Но тогава се случи това, което на живописен градски жаргон се нарича “завря ми говното” (моля, извинете за кретенския език).

Докато изчаквах врящ, но учтив да се приключи въпросния разгорещен телефонен разговор за пациента Ангелов, видях нейна колежка, също млада госпожа, да върши нещо по папките, които се намираха в близост до моето гише. Тъй-като ми беше нетърпеливо я попитах дали би предала нещо важно на колежката си, която говори по телефона.

Дали защото момичето предположи, че се касае за важен, конкретнен детаил за разговора (то и така си беше), дали от обща любезност, тя дойде при мен, готова да ме изслуша за това, което имам да добавя.

Въпреки врящото ми, съвсем спокойно ѝ обясних, че я моля да предаде на колежката си, че не е правилно да нарича гражданите, които посещават КАТ “пациенти”. Да не говорим, че казано в контекста на случката, е и обидно.

(Не, не е "слово на омразата", само е обидно и неучтиво, също показва неуважение на упражняващият професията към самата му професия).

Момичето се засмя леко първо, но тъй-като и аз се усмихвах учтиво, но в същото време бях сериозен в молбата си, а и гневът ми личеше (винаги ми личи), тя каза, че ще ѝ предаде.

Не знам дали ѝ предаде, но въпросната госпожа приключи разговора и дойде след малко при мен, да ми каже, че да отида на тридесето гише, на което ме чакат, за да ме обслужат бързо и да подадат наново заявлението ми за СУМПС.

Госпожата не засегна темата за “пациентът“, затова аз предположих, че не ѝ беше предадено все още. Попитах я и нея, дали смята за правилно гражданите, които чакат за обществена услуга “подмяна на СУМПС” да бъдат наричани “пациенти”.

Да, приятели, ние наистина сме пациенти. Пациенти в психиатрия. От тази за най-болните психично хора. Защото тридесет и една години не бяха достатъчни за нас да работим и да гласуваме така, че да имаме и (още) по-реформирана администрация.
Не, не ме разбирайте грешно. Администрацията няма нищо общо с това, което беше 1989-а. Даже 1997-а.
Много по-напред е: и като организация, и като начин на предоставяне на услугите. Но все още има много да се желае. На първо място наистина това прословуто обслужване “на едно гише”. Да не говорим, че на второ място целият този процес на преиздаване на документи може да стане и по пощата. Както Александър ми е разказвал, че е в Обединеното кралство. Но това е една друга тема.

Госпожата се засрами. Бая се изчерви, личеше си не е (само) от яд, просто я хвана срам. Отстрани две нейни колежки с интерес слушаха разговора ни (вече беше 16:45 и нямаше почти никакви хора в КАТ, може би и заради дъжда отвън). Госпожата отговори нещо от рода, че нямало нищо и то било на шега. Аз обаче ѝ казах, че е обидно и макар, че и в момента да се чувствам като пациент в психиатрията на държавната администрация, все пак не е правилно да бъда наричан така, защото не съм дошъл за лечение, а за да ми бъде предоставена услуга, за която си плащам два пъти: веднъж през данъци и втори път 25 лв за ново СУМПС и 4 лв за нов златен талон.

Чест прави на госпожата, че както и аз, не си позволи да стане груба или заядлива, а се опита да замаже случая. Не, не се извини, но направи опит (нещо от рода “ама няма нищо, де”). Да ви кажа честно, на мен този нейн опит ми стига. Повече ми стигна това силно излъчвано чувство на срам, което тя показа, когато я попитах дали смята, че е правилно да се говори така. на гражданите.

Отначало бях твърдо решен да ѝ искам името и длъжността, за да подам оплакване. Но съм доволен, че не го направих. Че остана само със срама, което тя изпита пред мен и пред колежките си. Вярвам, че често пъти този тип неудобство е източник на повече положителна промяна, отколкото дори административно наказание, пък било то и само мъмрене в кабинета на началника.

Много се надявам следващият път, когато ѝ дойде да ни нарича така, да си спомни. И може би в половината случаи да каже “гражданите” или дори “клиентите”. Макар, че в случая не отговаряме точно на дефиницията за “клиент”.

Та толкоз за моите преживявания по смяната на постоянния адрес. След тридесет дни даже ще имам ново СУМПС. И продължавам да се надявам, че 2030-а вече това ще става електронно и по куриер.

Stethoscopes Image by Lelia Milaya 🌿 [Reshot]

Краят на отношенията ми с “Макс Телеком”

Posted on 7/10/20138/9/2013 by Doncho

Напоследък бях свикнал, че в днешните времена клиентът е най-важния за всеки. Големи компании са готови на солидни отстъпки, само и само за да те запазят като клиент. За малките не говорим, кризата при тях е толкова сериозна, че правят и невъзможното, за да работите задно.

Тези дни обаче ми се наложи да отвикна. Причината за това е една компания, която много харесвах, до тази случка. Компанията е Max Telecom (Макс Телеком, по нашенски).

Миналата година Макс Телеком (по-точно изключително коректните му служители) ми бяха в изключителна услуга. Тогава ми трябваше backup Internet на добра цена и те успяха да задоволят моята потребност. Продадоха ми „Бисквитка“ за 20 лв на месец, за период от 15 месеца. Предплатена, прекрасна, удобна и гъвкава услуга, на която се радвах година и три месеца и ако някой ми беше казал, че ще пиша този текст, нямаше да му повярвам тогава!

Тези 15 месеца изтекоха в началото на юли. И тогава дойде Голямото разочарование. Само преди няколко дни.

Оказа се, че Макс Телеком, за да ми подновят договора, ми искат 50% увеличение на месечната такса за абсолютно същата услуга. Т.е., ако искам да си продължа договора с тях, ще плащам по 30 лв/месец. Без да получа нищо повече. Така било правилно, защото моята „Бисквитка“ била на промоция тогава и вече „било невъзможно“ да бъде продължен договора. Или, ако предплатя отново една година, ще платя 25 лв/месец. Пак за абсолютно същата услуга, която досега ползвах за 20 лв.

Нищо, че Макс Телеком имат и предплатена услуга. При това на условия и цена, която би ме удовлетворила. Тази услуга обаче се предлага с грозно, ненужно и нефункционално USB устройство, което не ми върши никаква работа. Защото аз ползвам много wireless устройства, и този USB мога да го използвам, само ако го сложа в друг уред, който да ми направи wireless от него.

Ще кажете „ама ти си имаш бисквитка, ползвай си я за това“. Да, “Бисквитката” без проблем би могла да се използва като крайно устройство и за тази услуга, но ако Макс Телеком бяха компания, на която ѝ пука за нейните клиенти. Щяха да ми вземат Mac адреса, да го въведат в системата си, да си предплатя и да си ползвам до лимита, който си платя. Да, ама не. Не може. За да ми е гадно. На мен, техния клиент. Човекът, който като другите такива им плаща месечните сметки (или поне би следвало да им ги плаща, доколкото знам финансовото им състояние е зле, защо ли?)

Така щеше да бъде, ако отношенията бяха нормални. Не и в този случай обаче: „поддръжката“ на „оператора“ ми обясни, че не е възможно да използвам „бисквитката“ за това, защото тази услуга се предлагала само през USB чекнята. Т.е., да го духам. И аз го издухах.

Опитах какво ли не. Разговори по телефона, молби. Не ме свързаха с никой от отдела за обслужване на клиенти, който би могъл да ми реши случая. Дори отидох на крака до централата им, където не бях допуснат да се срещна с който и да е, отговарящ за клиентите. Явно дребния клиент в мое лице не е в никакъв интерес за Макс Телеком.

Няма да крия, че си тръгнах от там с много горчивина. И яд. И безпомощност. И твърдо решен никога повече да не препоръчам услуга на Макс Телеком. Защото аз може да съм дребен клиент, но пък се водя „influencer”, т.е. човек, който бива често питан от познати и приятели какво да ползват. И ако досега съм довел поне 10 клиента на Макс Телеком, само давайки им моето положително мнение и препоръка, това вече е история.

Явно с Краси Стойчев и екипът му от Макс Телеком си е тръгнала и грижата за клиента. Което е много, много жалко. И за мен (защото ще ползвам по-бавен, но backup интернет), и за Макс Телеком (защото можеха да вземат едни 300 лв за 15 месеца, но предпочетоха да не го направят). И за една много, много симпатична “бисквитка”, на която едва ли вече ѝ е писано някога да бъде полезна. Ще се превърне в поредната ненужна вещ, която няма да изхвърля, само защото някой ден може и да я презаредя 🙁

Много жалко. И ако един ден Макс Телеком започнат да потъват, надали ще се замислят, че малките, недоволни камъчета обръщат голямата, тромава кола…

Update от 9 август 2013: Реакцията на Макс Телеком беше повече от приятелска и бърза, и в крайна сметка нещата се оправиха. Описал съм ги в материала си “Бисквитиера”.

Здравно-делнично

Posted on 1/19/20101/19/2010 by Doncho

Вчера правила на НЗОК ми вдигнаха кръвното. И по-точно не правила на НЗОК, а кощунственото им прилагане от някои аптеки.

Вчера трябваше да взема ново лекарство за Мартин, че сегашното му свършва. Не знам в други държави как е, но в България ни накараха да му даваме “профилактично” въпросното лекарство, защото настояват че след три неприятни бронхиолита детето има “детска астма с преобладаващ алергичен компонент”. Убедиха ни, че лекарството не е със сериозни странични ефекти, и затова ще го вземаме около 6 месеца, за да не се получава тази реакция отново (проблемът е, че при лечението на реакцията се вземат много по-тежки и неприятни медикаменти).

Та значи имаме си ние книжка от НЗОК за безплатни лекарства. Няма да ви казвам (дано не ви се налага) каква е процедурата по “легализирането” ѝ, само искам да благодаря на хората от РЗОК в кв.”Младост”, че се оказаха хора и бяха изключително гъвкави, за да намалят моя разход на работно време за тази цел. Днес приказката е за друго.

Вчера дойде време за поредната “покупка” на лекарството (то не е покупка, ами вземане от аптеката, 100% безплатно е както казах). Издава значи лекарката рецепта и клати съчувствено глава: “Ох, ама вие имате за още един ден, те няма да ви дадат”. И ме гледа с едно искрено съчувствие, все едно отивам да вземам лекарството от регионалния клон на “Наглите”.

Питам аз “абе как така, ние имаме и за утре и свършва?”. “Ами така, те дават само на денят”. На въпроса кои са тези “те” се оказа, че били аптекарите. “Защото НЗОК ги кара така”.

Имайки наум предишното ми вземане-даване с НЗОК, аз съм все пак оптимист. Вземам рецептата и се отправям към аптеката, точно срещу прозореца на кабинета на лекарката. Там “винаги има”. Макар че си имам “регионален аптекар?” – в нашия блок има аптека и пичът е точен, ама не ми се губи още половин час да се връщам до апартамента.

Влизам аз в аптеката, вътре две симпатични продавачки. Давам си чинно книжката и рецептата и заставам в поза “мирно”, надявайки се да уважат почитта, която им отдавам.

Уви: “съжалявам, господине, вие имате лекарство за още един ден, елате утре”.

Позата “мирно” преминава в стандартната, леко прегърбена стойка на дългогодишен програмист. “Е хубаво де, имам за още един ден, ама утре пак ли да излизам от работа? Нали се сещате как е?”.

Тя: “Ами съжаляваме много, НЗОК ни кара да правим така, глобява ни солено, ако даваме предварително”. Аз: “Вижте сега, на мен ми се струва че един ден предварително не е чак толкова много време, а определено не искам утре пак да губя половин час работно време, за да получа лекарството за детето ми”. Тя: “Ами нищо не мога да направя”.

Тогава се усещам, че неусетно съм сменил позата… Прегърбения програмист леко е поизчезнал и съм готов да я хвана за врата. Леко даже ми личи колко съм ядосан (или поне отражението във витрината показва така). Поемам си бавно дъх, и продължавам: “Ако обичате, обадете се сега в НЗОК, искам да го чуя от техен служител. Готов съм да се боря против това глупаво правило, така че ми трябва да го чуя от тях, за да знам срещу кой и къде да се жалвам”. Тя казва “Добре”, отива и започва да набира.

Следва нечленоразделен разговор, от който долавям “Ами да…”, “…ама вие нали ще ни глобите после…”, “…е как да му го дам…” и т.н. След малко идва госпожицата и ми ми подава рецептата и книжката с думите: “Съжалявам, казаха ми че не мога да ви го дам, елате утре”. Аз питам с недоумение: “Вие не чухте ли, че аз искам лично от тях да го чуя? Как се казваше служителката, с която говорихте?”. Тя: “Ами не се представи!”. Аз: “А как се казвате вие и кой е регистрационния номер на аптеката ви?”

Следва леко объркване, не знаят кой е номерът на разрешителното им. Аз съм сигурен, че не може да няма поне едно разрешително с номер, което да им трябва за дейността им, все пак сме в България. Пак питам същото, оказва се че “ами тя шефката знае, аз не знам”. Аз: “Може ли да ми дадете номерът, с който говорихте, за да звънна аз? Или и той като номера на аптеката е секретен?”. Иронията или объркването свършват работа и тя ми дава телефона, с който е говорила.

Звъня аз по телефона. Вдига ми госпожа, на която се представям, обяснявам ѝ проблема и това че току-що са говорили с тях по този въпрос. Естествено, с 99% вероятност попадам на същата, с която е говорено. И тя с досада ми казва “Ама аз им казах да ви дадат лекарството!”. В това време поглеждам фармацевтката, която в момента не може да ме гледа в очите. Което все пак значи, че има някаква съвест в нея, макар и дребно, трудно забележимо количество. Аз по телефона: “Може ли да дам сега телефонът на фармацевтката, за да ѝ обясните вие отново, че може да ми даде лекарството?”. Разбира се, съгласяват се. Давам телефона, следва къс разговор (глобата пак се споменава). Разговора приключва (преди това съм попитал, разбира се, за името на служителката на НЗОК, “за всеки случай”). Връщат ми телефона и започват да попълват бумащината, за да ми дадат заветния “Сингулер”.

След макс. още 5 минути излизам от аптеката, доволен че чак след 28 дни ще ми се наложи пак да се занимавам с тези неща. Чудя се дали има начин да ангажирам аптеката ми в съседство, вместо да се занимавам с “по-свети и от папата” аптекарки и аптеки. Защото НЗОК може да има някакви правила, но определено аптеката в случая беше тази, която беше преекспонирала правилата, създавайки сериозна неприятност и времегубене на хората. И въпреки, че взех лекарството този път, не ми се разправя следващия.

Или пък да пробвам пак така? Вярно, ще има малко нерви, вярно – може да не успея тогава, но пък ако 2-3 пъти успея така, току-виж съм успял да ги пречупя и започнат наистина да спазват правилата, които НЗОК налага, а не своеволно да увеличават рестриктивни периоди с цел да си предпазят задника с парче дебела ламарина? Не знам, времето ще покаже.

И не става въпрос за този половин час, който иначе щях да загубя. Аз и сега загубих около 10 мин., разправяйки се в аптеката. И около 30 мин, пишейки това 🙂 . Въпросът е, че отдавна ми е писнало от малоумни правила, и от хора, които като чуят две и правят двеста, само и само за да избегнат и най-малкия риск, за да не им се налага на тях да си търсят правата. Защото така се опитаха да направят във въпросната аптека. А такова овчедушие ме дразни много повече от загубения половин час. И затова май оттук-насетне винаги в тази аптека ще пробвам. Поне докато ме научат и започнат да ме лъжат, че “ние го нямаме в момента” 🙂 .