Интересен уикенд в Старосел

Angelovi's KidsЧудесен уикенд с Ата и Ели. Винарска изба “Старосел” са страхотни. Е, също са и малко скъпи, но пък усещаш, че получаваш добра услуга за парите, които плащаш. Тази година сме за трети път там. Знам го от Google Maps, който услужливо ми каза дори точните дни, когато съм бил там преди.

Търсейки къде да се видим с Ата и Ели, Старосел беше един от най-добрите варианти. Има всичко, от което имаме нужда: добро настаняване, спа, басейн, близо е до Пловдив (и някак – до София), има WiFi (но не и интернет, когато то се натовари), но пък тогава МТел идва на помощ с 4G/H+.

При нас малко и цената беше фактор: в хотел “Калиста” на Старозагорските минерални бани ни поискаха скромната сума от 600 лв за два дни с включена закуска, което леко ни поизнерви, та Старосел вече не ни се видя толкова скъп с техните 400 лв за същото.

Речено-сторено. В петък, късен следобед, цъфнахме там с все менажерия. Мартин, който беше при баба си в Асеновград, беше докаран от Ата и Ели, та като се видяхме бяхме вече в пълен състав. Аз имам свойството, като видя Афанасчо, рязко да ми се допива с него. Той е много по-добър в пазенето от алкохол, но може би това е и заради Ели, която също не пие. Веси знаете как е, предполагам 🙂 ?

Благодарение на модерните технологии Цеци разбра, че сме там. Така резервацията за осем човека в ресторант “Тероар” изведнъж стана за 11. На същата маса. Хората в ресторанта, свикнали да преодставят отлична услуга, закършиха пръсти и започнаха да търсят варианти, но аз се опитах максимално да ги успокоя, че с тази менажерия около нас (получиха се реално шест деца) едва ли ще ни е проблем това, че ще сме малко по-нагъсто. Което и не беше проблем, наистина. Важното беше, че бяхме отвън и “на полето”, което направи шумът от децата много по-поносим за останалите, изцяло невинни клиенти на заведението.

Изкарахме си много приятно вечерта. Перфектна кухня, добро обслужване. Щурите деца дадоха своя отпечатък на вечерта: издрани от рози крака на Веси, докато търсеше една безценна, синя топка на Мартин. Но като изключим това, нямаше по-сериозни инциденти: нещо строшено, или сериозно повредено. Което за нас си е добро постижение!

React JS IconСъботата беше много яко. Преди обяд успях да отделя време за моите лични творби (не питайте!). След това се цаних за чирак по React при Афанасчо, който пък отнякъде извади нерви като въжета и търпение като слон и успя за няколко часа да ми предаде много ценни уроци по съвременна разработка с git, Javascript и платформата React. Малко е да се каже, че бях много впечатлен. И много доволен. Написах малко повече от “Hello, World” с негова помощ, но пък получих едно освежаване на devops процесите от преди много години, относно това как те са се променили в днешно време. Надявам се да имам възможност да продължа с обучението си, вече с Facebook React Tutorials и с възкресението на един мой отдавнашен проект. Бъдещето ще покаже. Но се очертава да е (по) интересно.

За събота вечер имахме резервация отново в ресторант “Тероар”. Бяхме запазили вътре маса за 8 човека. Персоналът вече с трепет ни увери, че всичко ще е наред, може би надявайки се да се откажем в последния момент и да ги оттървем от детската напаст, която им доведохме в петък вечер. Но не би. Развитието беше още по-интересно.
Докато кротко си учех React с Visual Studio Code, изведнъж отнякъде цъфна Кристиян (Морана), мой колега от Майлстоун. След очакваното учудване на всички как с Кристиян се улучихме в един хотел, при 4000+ възможни в България, се запознахме и с приятелката му Боряна. И решихме да изпробваме гъвкавостта на ресторанта: дали биха могли да ни приютят, но този път не ъпгрейд от 8 на 11, а от 8 на 14. Яко, а?
За да променя резервацията, в 18:30, след като събудих Калина, двамата нагло пристъпихме в ресторанта с джапанки и (почти) бански, игнорирайки категоричните знаци “без бански, моля!”. Калина помогна нарушението да е двойно, също по бански и джапанки, но пък в отвратително настроение, току-що събудена и търсеща майка си. Имам чувството си, че някой щеше да изживее чудо, ако ѝ беше направена забележка, та покрай нея и аз намазах.
Управителят, като ме видя, само въздъхна. Професионализмът му подозираше за какво идвам. Изслуша молбата ми търпеливо:
“Извинете, знам, че сте изцяло заети, но ако може, така, нашата маса, от 8 на 14 човека? Ммммм? МОЛЯ? Обещавам, няма да са повече от 4 деца?” :).

За наш голям късмет, те вече някак бяха увеличили масата, т.е. бяха ни преместили на маса за 10, защото нямаха други свободни. На втория етаж. Може би се надяваха по този начин да намалят бройката на децата, защото бяха преценили, че парапетът, макар и достатъчно висок, едва ли може да спре бесът в нашите скъпи наследници?
Та наглият ми въпрос, но с изпълнен с надежда, влажен, овчи поглед чудодейно получи положителен отговор. Хората бяха готови да направят каквото трябва, но да ни приютят в пълния състав.

Доволен се върнах на басейна, уговорихме се и в 20:00 бяхме на място.

Много приятна вечер, с понякога леко разгорещени спорове, но без твърде задълбочаване. Важното е, че всички бяхме прави :). Децата оцеляха, за огромно облекчение на родители и персонал никой не се преби, счупи нещо (скъпо) или пък разля спагети върху себе си или някой друг, невинен гост на ресторанта.

Перфектна кухня, както винаги. Малко по-бавно обслужване от обикновено, но предвид претоварването на ресторанта и това, че всички ние се изсипахме между 19:00 и 20:00, това беше някак очаквано. Или надявам се поне за останалите да е било очевидно. Някои бяха малко изнервени, но не винаги човек успява да прецени нещата и от другата страна.
Бялото вино, което сервират в “Тероар”, е жестоко. Не го продават, някакъв техен собствен купаж е. Розето им извади някакъв аромат на малини, въпреки че нямаше малини вътре. За жалост, и него не го продават. Но на другия ден обилно заредихме с наличното им бяло и розе, та засега имаме достатъчно. Беше удоволствие да разбера, че виното им също се продава в “МЕТРО” и “Кауфланд”, та ще знам откъде да го взема за в бъдеще.

На другия ден ни остана само половин ден, но беше доста интензивен. Поговорихме за неща, съгласихме се, че най-вероятно за Нова Година 2018 ще трябва да измислим нещо подобно на тази година, и поживо-поздраво всеки си тръгна.

На пътя към София минахме през Оризово, за да оставим Мартин там. Похапнахме страхотен пъпеш и отпрашихме за София. Новото включване от път 666 (имам си яко село, с път 666, водещ към него) към София е перфектно изпълнение, което много, много улесни трафикът към/за село. Иначе беше класическо, половинчато изпълнение в стил “електрификация и съветска власт”. От София-Бургас за/към 666 беше построено, но на гениален икономист беше хрумнало, че Бургас-София за/към 666 беше построен едва преди два месеца. Но важното е, че вече го има.

След Оризово минахме да поздравим Светлето за първия рожден ден на Слънчевата пекарна. Хапнахме фантастична “Френска селска” торта, поговорихме си, пихме едно кафе и хайде към София. Пътят от Пловдив до Лозен беше като цяло спокоен, въпреки свръх-натоварената магистрала. Успях да държа 110 в нормалната лента, в по-голямата част от пътуването. Последните 30 км бяха по-натоварващи, но отново без особени инциденти.

Интересен уикенд, с неочаквани неща. Харесвам!

На ти си куклите, дай си ми парцалките, или за “приятелството” във Facebook

От известно време съм си поставил за цел да “пощя” списъка с Facebook приятелите, които имам.

Когато Facebook не беше това, което е днес, и когато аз все още играех игри във Facebook, си позволих списъкът ми с приятели да набъбне неимоверно. Тогава, също така, нямаше сериозни инструменти за контролиране на достъпа до съдържание на различните групи приятели, както и нямаше Follow режима.

Е, сега вече положението не е такова. Facebook много порастна, настани се (почти) на всеки екран, независимо дали мобилен или не. От играчка се превърна в работен инструмент, а много компании го взеха насериозно и го интегрираха с платформите си (всяка съвременна мобилна платформа обикновено има пълна Facebook интеграция). Поради това, а и поради моята хиперактивност в тази платформа, реших че е време да отделя “приятелите” от приятелите там.

Като част от това решение идваше и селекцията, която трябваше да извърша. Т.е., започнах постепенно да отделям от списъка с приятелите си хората, които реално не познавам и ако срещна на улицата, има голяма вероятност да подмина. Е, далеч не за всички, признавам. Някои “оперативно интересни” на мен лица ще си останат в списъка с приятели, поне до момента, в който не е ясно, че не споделяме никакъв общ интерес. Такива хора, въпреки че не ги познавам IRL (In the Real Life), остават на стената ми.

Покрай случването на тази селекция неведнъж се е случвало някой от виртуалните приятели да бъде излишно ядосан или дори наранен, когато обясня защо съм го “разприятелил”. Естествено, не говоря за хора след определен конфликт, там е ясно. По-скоро говоря за хората, които са смятали или смятат, че виртуалното “приятелство” е напълно безопасно, че това да си виждаме локацията, телефоните, адреса и къде-какво в детайли е ОК, защото е виртуално.

Затова и реших да драсна тези редове, за да не ми се налага да правя copy/paste на едно и също съобщение. Т.е., още по-мързелив съм и смятам да copy/paste направо връзка оттук-насетне.

Защо ми се налага да “разприятелявам?

Просто е. Във Facebook аз държа важни данни. Неща като телефон, адрес и т.н. Ако човекът ми е случаен приятел, изпратил ми покана току-що (а ние никога не сме се виждали, или ако сме се виждали, сме били на “здравей-здрасти”), то е ясно че не би следвало да има достъп веднага до тези данни. Също така понякога нещата, които споделям за “приятели”, наистина са за приятелите, а не за всеки виртуален познат ever. Регионалните неща ми е лесно да филтрирам (просто ги пускам на български 🙂 ), но не винаги нещата стоят толкова просто.

Та, ако не познавам даден човек добре и ако не сме изградили взаимно доверие, съвсем нормално ми се струва да има известна дистанция, дори и във виртуалния свят на Facebook. Подобно нещо го има и в Google+, разликата там е, че никой не е обиден защото… ами защото не знае, че е филтриран в по-специален кръг, от който няма достъп до тази информация.

Защо е ОК, че не сме вече “приятели”?

FollowersАми в повечето случаи моите глупости са публични. 90%+ от статусите, връзките, снимките и т.н., които пускам, са Public. Това не е случайно и не е само защото не знам как да ги пусна “специални”. Това е, защото мисля, че са ОК да бъдат публични и нямам проблеми с това, че ще ги чете всеки с достъп до Мрежата и до съответната връзка.

Всеки, който съм “разприятелил”, ако иска да остане в час с моите глупости, може спокойно да натисне бутона “Follow” и да следва неспирния поток от простотии, които бълвам. Естествено, няма да има достъп до нещата за “приятели”, но то това е и целта на самото упражнение, нали така?

Естествено, за повече от нормално смятам и реципрочната мярка: всеки “разприятелен” да реши как и дали да ме “накаже” за действията ми. Щом съм се решил на това, готов съм да си нося и последствията. Разбира се, че би ми било неприятно да ме блокират като резултат от огорчение, и ми е криво, че това ще се случи рано или късно, но в крайна сметка по-скоро съм готов да нося този риск, отколкото да имам произволни “приятели” във Facebook.

Какво става, когато някой се почувства много засегнат?

Ами става това, което става и в реалния живот. Обикновено купища въпроси, от които личи негативната емоция. Ще използвам едно такова съобщение, за да се опитам да отговоря набързо на всеки един от емоционалните въпроси:

…само дето не разбрах с какво толкова те ”оголиха до неузнаваемост” моите коментари в твоите иначе симпатични постове…струва ми се ,че в тях няма нищо ”оголващо”- един интелигентен многодетен татко се радва на чудесното си семейство , ”спортува” във фитнес-клуб , управлява престижна IT фирма , симпатизира на протестите у нас , знам малко и за периода в Дания …в общи линии е нещо съвсем обикновено и човешко

Не става въпрос за “оголване” или разголване или каквато и да е форма на нудизъм. Става въпрос за това, което се опитах да обясня по-горе: виртуалното приятелство във Facebook, ако човек се отнесе към него несериозно, може да си причини неприятни, дългосрочни емоции. Аз вече не бих посъветвал никой да дава Friend на човек, който не познава и на който не може да разчита, наистина като приятел и в реалния живот. Facebook приятелството, покрай мощността на платформата и гъвкавостта ѝ, може да докара неприятни емоции, ако имаш 5000+ приятеля, от които можеш да разчиташ само на 50, а останалите просто гледат.

Не казвам и не трябва да се приема, че всеки непознат Facebook приятел е потенциален терорист или воайор, но най-добрия начин да се предпазим, е този: проверени хора в приятелския списък.

…какво толкова те ”притесни” и раздразни …?…моите коментари…?ами защо тогава благосклонно ми ”разрешаваш ” да те следвам ,за да се ”дърляме в коментарите”…?!?

Пак повтарям: аз разрешавам на всеки (който не съм блокирал) да ме следва и да ми чете глупостите, да коментира в/у тях, да ги споделя и т.н. Не виждам причина чак за такава рестрикция (да, Facebook я има, но аз умишлено не съм я включил). Защото ми е приятно да гледам как хората реагират на някои неща, да споря с тях и да споделяме заедно. Но би ми било неприятно ако някой бръснат фен на Атака се окаже пред нас с винкел, защото съм нарекъл Волен Сидеров “болен нацист” например (примерът няма нищо общо с действителността, нали 🙂 ? )

не може ли просто да ме игнорираш тотално…какви са тези полувинчати ”санкции”…?

Мога! Но не искам! Защото не си ми направил нищо, и защото предпочитам, ако е възможно, след този мой “враждебен акт” да си останем виртуални познати. Ако мога, аз следвам всички “разприятелени” от мен заради това, но някои от “разприятелените” просто не са включили “Follow” възможността на Facebook. Тогава нищо не мога да направя, след като те не желаят “непознати” да могат да ги следват, и аз съм вече в тази категория.

Аз не разбирам защо някой ще остане с тази рестрикция, но хора всякакви. Кой съм аз, че да съдя? Всеки има право на собствено мнение и да прави това, което иска (доколкото не влиза в личното пространство на другите).

защо се лишаваш от моите обективни всемирни постове , а ми даваш възможност да се ”дърля”…едва ли ще се възползвам от”Follow” …не виждам необходимост и да ми обясняваш какво трябва да направя ,за да стигна до ТЕБ…вземаш се прекалено на сериозно бе човек…смешно е

Признавам, че много хора може да си помислят това. И може би са прави. Според мен обаче те не могат да разберат, че аз наистина вземам насериозно откритостта към “приятелите” във Facebook. Дали това означава, че вземам себе си много насериозно? Възможно е. И ако си се почувствал така, се извинявам още веднъж. Но няма да променя решението си. Ще ми е криво, ако това значи, че няма да държим вече връзка, но съм готов на този риск пред възможността да знам, че в списъка “Приятели” са само хора, чието присъствие там съм премислил внимателно.

В заключение

На няколко пъти, подтикнат от решението на Йовко, съм се замислял дали да не си закрия Facebook сметката и да остана само в Twitter или Google+. С риск да обидя част от моите виртуално Facebook приятели, предпочетох това. Сигурно просто “изчезването” ми от Facebook би било по-демократично (еднаква мярка за всички), но не искам да си го причинявам, поне не и засега.

И пак да кажа: всеки, който се почувства засегнат, има искреното ми извинение и правото да направи каквото си иска реципрочно действие. А аз си обещавам оттук-насетне много внимателно да филтрирам новите познанства. И по-активно да използвам Friends vs. Acquaintances, за да организирам списъка.

Очертава се приятен уикенд!

Дано всичко да е наред! Уикенда изглежда толкова приятен от днес погледнато, че чак ме гони суеверен страх, че “нещо може да се обърка”!

Утре вечер ще скочим до Пловдив, за “Нощ на музеите”. Със сигурност ще бъде интересно, дано да не е много мокро, защото това би могло да ме разколебае, поне мен. И да отседна в клуб “Приятели” например… и след това ясно :).

Събота планираме малко “плажен” волейбол с приятели. Ако не ме домързи, или ако не се провали ставането по-раничко, за да мога 10 да съм на събитието. Ако ли пък ме домързи, остава варианта за скуош малко по-късно.

В неделята: рожден ден на (много) близко дете. След това – към Лозен.

Абе както ви казах: чакам с нетърпение. Дано децата само да останат здрави 🙂

…и 02.10. идва! Танците започват! На връх рожденния ден на Веси…

Летни разходки: Сопот-Дерменка

110716_1407_7785.2048x

Преди месец с Тишо и Дени решихме да си направим една разходка из планините. От многото варианти избрахме маршрут Сопот – х.Дерменка – Сопот. Удобно, защото можеш да оставиш колите на лифта, да се разходиш за ден-два и да се прибереш пак с лифта.

Уговорката за събота сутрин (17.07.) направо на лифта се оказа ефикасна, защото така изгубихме минимално време за мотане насам-натам. С Веси бяхме доста по-рано в Сопот с идеята да закусим добре и да си вземем сутрешната доза химия Smile.

В 09:00 вече бяхме на линия и около 09:30 вече бяхме на лифта към “Незабравка”. Бяхме леко неприятно изненадани от факта, че лифта работеше само до междинна станция, но нали сме тръгнали на разходка… пък и да не бяхме тръгнали на разходка, пак нямахме много избор: чакаше ни още 40-60 минути ходене, при това по доста стръмен маршрут. На мен лично ми дойде малко нанагорно, особено първите няколко минути, но след като влязах в ритъм вече нямах кой-знае какви проблеми (отне ми повече от половината склон, отначало си мислех, че ей тук сега ще пукна).

Някъде по този път се сетих да пусна и My Tracks, за да запиша разходката.


Вижте Сопот – х.Дерменка на по-голяма карта

Тук е мястото да кажа, че очаквах далеч по-слабо приложение, но My Tracks надмина очакванията ми, успявайки да запази добре нашия път и да не изхаби съвсем батерията на телефона ми. При всички положения обаче ще ми трябва допълнителна енергия, ако ще ходя повече с My Tracks. Вече поръчах едно такова, да видим дали ще свърши работа (подаръкът от Кирчо за съжаление се оказа от най-евтините соларни батерии и се скапа след 3-4 използвания).

110716_1207_7783.2048xПо пътя към х.Дерменка спряхме на х.Добрила. Много добро място, допадна ми доста. Като изключим огромната, зарязана соц, постройка в близост, мястото ще е фантастично за прекарване на няколко истински зимни дни там. Е, няма ски писта (освен една зеленееща, кратка такава за деца), но пък зимата едва ли ще е супер населено, т.е. по всичко изглежда, че може да даде много спокойствие и бял пейзаж. Още тогава си обещах да организирам нещо, вече работим по въпроса, дано се получи!

На х.Добрила “поехме” по една студена бира, взехме въздух и изсушихме фланелките. След което тръгнахме по останалата част от пътя към целта на деня.

Цялото ходене ни отне около 4-4.5 часа. Стара Планина като цяло е страхотно място, но денят беше толкова горещ, че добре че бяха малкото горички по пътя, иначе сигурно нямаше да стигне 1.5л вода на човек. А в Балкана няма вода така, както в Родопите.

Обичам статистиките, а вие? Според My Tracks, статистиката за цялото ходене този ден е:

Всичко изминати 13.63 km (8.5 mi)
Общо време (с почивки и всичко) 5:35:46 ч.
Чисто ходене 3:35:14 ч.
Средна скорост за цялото време 2.44 km/h (1.5 mi/h)
Средна скорост на ходене (вижда се какви пишман туристи сме Smile) 3.80 km/h (2.4 mi/h)
Макс. скорост 5.58 km/h (3.5 mi/h)
Мин. височина 1500 m (4922 ft)
Макс. височина 1890 m (6201 ft)
Общо изкачване 2153 m (7062 ft)

И х.Дерменка, и х.Добрила бяха много добре технологично оборудвани. Оставям настрана факта, че х.Добрила има webcam (което като че ли е върха на сладоледа вече), и на двете хижи имаше безжичен интернет. Вече като че ли се налага правилото “GSM може да няма, безжичен интернет – има”. Виждал съм го на повече от две планински места, което ясно показва кое е по-необходимо за човека Smile.

На х.Дерменка похапнахме както си следва, поговорихме си и по леглата. Единственото странно нещо в цялата ситуация там беше, че в стаята ни, мъничка и пълна с легла, нямаше отварящ се прозорец. Което ни принуди да внимаваме какво правим в банята, защото беше ясно, че ще се спи с отворена врата към нея.

Още вечерта се роди идеята на другия ден да не се връщаме към х.Добрила, а да слезем към с.Кърнаре и от там с обществения транспорт (какъвто хванем) да стигнем до Сопот. Така ще видим повече и по-различна планина, а и няма да се връщаме по маршрут, който вече познаваме. Жените малко помрънкаха (Веси се отличи!), но нямаха много избор.

И така, на другия ден потеглихме към с.Кърнаре. Местните ни увериха, че час и половина щяло да стигне, но с нашето ходене се оказа значително повече. Това, че основната част от маршрута беше слизане допълнително утежни нещата и към края вече оплитахме краката и колената сериозно се обаждаха. Маршрутът за деня беше както следва:


Вижте х.Дерменка – Кърнаре на голяма карта

Статистиката от този ден е:

Всичко изминати 8.83 km (5.5 mi)
Общо време 2:55:50
Чисто ходене 2:06:35
Средна скорост за цялото време 3.01 km/h (1.9 mi/h)
Средна скорост на ходене 4.18 km/h (2.6 mi/h)
Макс. скорост 6.53 km/h (4.1 mi/h)
Мин. височина 566 m (1857 ft)
Макс. височина 1614 m (5295 ft)
Общо изкачване 496 m (1627 ft)

Интересното дойде, когато пристигнахме в с.Кърнаре. Оказа се, че влака за Сопот сме го изпуснали, а автобус всеки знаеше, че има, но никой не знаеше кога го има. Чакайки на спирката се сетих за Шефа – стар казармен познат, родом от Сопот, за който друг приятел ми беше казал, че си карал отпуската в Сопот. Дръннах му един телефон и се оказа, че е наблизо и че (типично за него) няма да има никакъв проблем да удари едно рамо и да ни закара от Кърнаре до Сопот.

Речено-сторено. След по-малко от чак Шефа беше на място, награби остатъка от нас (някои вече бяха тръгнали с автобус, но аз бях дал дума да чакам) и ни закара тъкмо до лифта. По пътя ни открехна за интересни подробности относно Сопот, родовете там и генетичната им обвързаност с Вазов (публично вярване е явно, че поне 20% от Сопот са генетични потомци на големия писател, отличил се като голям и в една друга област). Също така по пътя ни показа и кръчмата, в която с голямо удоволствие похапнахме, преди да тръгнем за Пловдив. Шефе, голям си, едно голямо “благодаря” за теб, човече!

Като цяло за двата дни се събраха около 20-22 км ходене. Което за нашия начин на живот никак не беше зле. Видяхме две много добри хижи, върнахме се със здрава мускулна треска.

Но пак ще повторим. Райското пръскало ни чака. Не знам дали тази година, но ще го видим. Направих и снимки, но публичен албум не съм пускал… който трябва и знае къде, може да ги намери Smile

Пушенето и моята лудост

Искам да ви разкажа за една моя лудост. Мания, развита до такова състояние, че някой ден ще си изям боя заради това. Ако е само боя, добре ще е.

Принципно се смятам за толерантен човек. То кой ли не се смята за такъв. Малко са обаче истински толерантните, и аз най-вероятно не съм от тях. (И) Заради тази мания.

Пушенето ме влудява. Наркоманът, доволно отпиващ поредната доза отровен дим. Гледката е грозна и жалка. Но аз гледката я понасям. Това, което отприщва лудостта у мен е моментът, в който аз ставам жертва на тази наркомания. Ставам жертва заради това, че съм допуснал да направя компромис със себе си и с принципите си. Заради нечий комфорт. Или “защото ми то така е прието в заведенията”.

До сега не съм ял бой, когато лудостта ми се отприщи. Правил съм забележки на засукани госпожи(ци), правил съм и скандали в доста заведения. Оплаквал съм се, без регистриран резултат или обратна връзка. Гледали са ме лошо, гледали са ме с омерзение колко съм задръстен и как хич не ги разбирам работите с Истинската Толерантност. Гледали са ме и със съжаление: “горкият, той наистина е болен, че кой би реагирал така заради някакъв си дим, голяма работа”. Понякога съм излизал победител в конфликтната ситуация, понякога е трябвало да си подвивам опашката и да си трая. Може би и затова не съм още ял бой.

Днес обаче се случи нещо, което ме подтиква да пиша. Защото чрез писането някак човек сваля емоцията от душата си, понякога олеква, понякога – не. Надявам се сега да олекне. И да не олекне обаче, написаното си е написано.

Докато пиша това трябваше да съм на едно място, където да си прекарвам супер време с в повечето случаи приятни, но със сигурност изключително интелигентни хора. Горд съм да имам част от тях за приятели. Вместо това обаче така се сгърчи настроението ми, че реших да си остана в къщи. И пиейки по чаша розе с Веси (може да стане и бутилка, времето ще покаже), да нац(в)ъкам това писание.

Днес се създаде такава ситуация, че нямаше как да реагирам другояче, освен така както реагирах. Не съжалявам. Не се и извинявам. Лудостта ми ме кара да знам, че съм прав. Дали е лудост или не няма значение, защото съм сигурен, че съм прав. Действията ми нараниха приятел и може би го отдалечиха завинаги от мен. И преди ми се е случвало заради тази лудост. Но и преди съм бил прав. И едва ли някога нещата ще се променят, защото (благодарение на нездравото ми душевно състояние, както вече разбрахте) това ще се повтаря.

Няма да започна да правя компромиси с тютюневия дим.

Не само защото ракът на белия дроб изглежда да е орисията на рода ми.
Не само защото смятам, че никой няма право да разрушава здравето на другия, благодарение на пороците, които притежава.
Не само защото мисля, че на родители, които водят децата си с тях в запушено заведение трябва да се оспорят родителските права. Може би не да се отнемат, но поне да се оспорят, въвличайки тези родители в процедура по доказване на това доколко способни родители са.
И не само защото вече имам и защитата (макар и доста рехава, признавам) на закона.

Лудостта ми ще се засилва. Усещам, че може да загубя някой и друг приятел. Надявам се близките ми приятели-пушачи да ме разберат. Предварително им се извинявам, че ще ги засегна. Няма как да не се случи някой път. Горещо пожелавам на тях и на себе си да намерят сили да се откажат от ужасния порок. Но аз не мога да бъда по-различен. Приемете го като болест. И ако не можете да бъдете приятели с така болен човек, тогава май ще е всеки по пътя си. Надявам се – без лоши чувства.

Защото в България да си върл непушач е болест. Душевна. Хората смятат, че по подразбиране е ОК да си толерантен към пушачите. Ако не си толерантен към пушачите, предизвикващ горепосочените чувства у околните. И те определят като болен. А е ясно, че обществото в повечето случаи е право.

Да си върл непушач е българско душевно заболяване.