Tag: позиция

Съботно за Гюро Михайловизма

Съботно за Гюро Михайловизма

Паметникът на Гюро Михайлов в ПловдивДнес, малко позакъсняло, през Facebook feed-a ми премина очакване за избухване на справедливо обществено разгневяване по повод ПРЕМЕСТВАНЕТО на паметника на Гюро Михайлов от площад “Централен”.

Аз пък съм “ЗА” това преместване. Мисля, че е добра идея.

Гюро Михайлов е часови, загинал и предизвикал смъртта на още четирима войници, поради липсата на разум и мисъл в собствената му глава. По време на пожар, отказва да напусне поста си, освен ако не бъде сменен от началника на караула (така е според Устава). В отчаян опит да го спасят, началника на караула и още трима се връщат в разпадащата се от пламъците сграда, подът пропада и загиват и те, заедно с часови Гюро Михайлов(Уикипедия)

Може би тези, създали паметника, са искали той да олицетворява войнската дисциплина и смелост. Според мен обаче той олицетворява военщинската глупост и липса на разум и гъвкавост, понякога за най-елементарни и първични неща. Неща, които фолклорно определяме като “здрав разум”, “common sense”. Всеки, който е бил по един или друг начин част от военщината знае колко много глупости и неефективност има, “благодарение” на тези правила. И колко липса на здрав разум можеш да намериш в казармата, особено в онази казарма, през която минавахме “преди”.

За мен паметникът няма място на площад “ЦЕНТРАЛЕН” в Пловдив. Нека отиде някъде, където феновете на смъртта заради една точка в устава ще поднасят цветя и ще въздишат “какви войници имаше едно време, не мислеха, а изпълняваха и умираха заради Устава”. | Гюро Михайлов (на поста) всъщност е герой
| Гюро Михайлов e герой, а не посмешище.

Днес имаме нужда от по-малко гюро-михайловци.
Днес имаме нужда от повече мислещи и правещи хора.
Днес имаме нужда от паметник на Разума.

Нека паметникът се премести, на място, което няма да показва колко централна в съзнанието ни трябва да бъде гюро-михайловщината.

А Гюро и другарите му да почиват в мир!

Писането с Ум и Сърце

Писането с Ум и Сърце

Чашка с ментаКакво ли не може да предизвикат едни 150 гр мента със сода!

Ето, днес например, докато консумирах последната част от тези 150 гр., се замислих за Думите. За това как те извират, понякога от сърцето, понякога от ума.

Ако душата въобще съществува, тя би следвало да обитава сърцето, не ума. Умът е рационален, премисля, планира. Душата е повече ирационална: обича, мрази, плаче или се смее. Дали по навик, дали по инстинкт, когато нещо ни докосне с най-добрата си страна, слагаме ръка на сърцето. Пак така, когато нещо ни втрещи с глупостта си, се хващаме за главата. Някак естествено идват тези жестове, нали?

Същото е и с думите.

Когато те идват от ума, тогава те са делови, кратки, ясни и точни. Като седнем да пишем ревю на нещо, пишем с ума. Ако някой не хареса написаното, това рядко ни интересува. Ако някой е съгласен с нас, това го приемаме за естествено – нали затова сме седнали да го напишем?

Когато думите идват от душата, тогава те са по-хаотични и несвързани. В тях има емоция, цвят, вземаш страна и я защитаваш яростно. Готов си да намразиш някого, ако не е съгласен с теб. Или обратно – готов си да харесаш, да заобичаш някой за това, че е съгласен.

Аз по-често пиша с ума. Аналитичен съм. Планирам си писането, сядам, пиша, обмислям, често се връщам назад и пренаписвам части. Накрая винаги има “нещо” готово, което ми се е видяло подходящо и точно.

Когато ми се случи да пиша със сърцето, обикновено сядам и “изплювам” (да не използвам друга дума тук) нещото. Получава се стихийно. Има доста правописни грешки. Ако съм го писал и с мобилна клавиатура, може да изглежда така, че само аз да мога да си го разбера. Рядко се връщам назад да редактирам. Често и не ми пука. Но пък съм готов да си го браня докрай, само някой да има късмет да го оспори!

Проблемът ми идва, когато започна да пиша делово, и пиша със сърцето. Или обратното: когато трябва да напиша нещо по-лично или (голям автогол!) нещо по-романтично. Тогава някак умът излиза напред и казва “аз, аз, аз, аз”. И започва да пише конспект! Шок и ужас!

Когато пък в служебната поще прочета нещо, което пробуди бесовете в мен, тогава се мятам като един спортист по висок скок и започвам да беснея в писмена реч. Сърцето напира да си изкаже болката колкото се може по-силно. Лесно мога да изпиша триста думи, които по-скоро ще докажат тезата, срещу която пиша, отколкото ще ми позволят да изкажа моята теза обективно. Обикновено често натискам “Изпрати”, преди да прочета какво съм написал. И заради това първото нещо, което правя на която и да е поща, е да напиша правило за “отложено изпращане”, което да позволи да извадя нещо от изходящата кутия до две минути, след като съм го изпратил.

Доста често и благодарение на това правило, минута след като натисна “Изпрати”, изстивам и вече мога да погледна по-обективно на нещата. Тогава отварям нещото, и започва едно такова редактиране, че често крайния резултат няма нищо общо с началния. А понякога отварям, избирам целия текст, и започвам отначало. А понякога просто изтривам все още неизпратеното съобщение, давам си два-три часа да обмисля, и започвам отначало.

Да, емоционален човек съм. Не крия, че ми е трудно така, но пък като се знам какво чудо съм, успявам да направя така, че това да ми пречи минимално. Защото емоцията в бизнеса пречи. Виж, ако можех да пиша стихове, сигурно щеше да е много полезно, но не пиша. Писах програми едно време. Сега пиша е-пощи, правя презентации, пиша правила и понякога подписвам някой и друг официален документ. Говорете ми за падение в професионален план 🙂 !

Когато започа да чета написаното от някой друг, лесно мога да разбера дали е писал със сърцето. Много често на хората (блогърите най-вече!) им личи отдалече. Най-притеснително е, когато един блогър пише само със сърцето. Тогава става така, че рано или късно той спира да пише. Правил съм го многократно, това със спирането и започването. И на първи януари си обещаваш, че ще започнеш пак, и че ще си редовен, и че ще го разбиеш тоя блог на пух и прах, обаче накрая… нищо не става. Защото сърцето не иска да пише. Или не може, или не знае за какво.

Обратното на това са блогърите, които пишат и с ума си. Те се срещат много по-рядко. Те оцеляват по-дълго. За радост на всички. Защото когато сърцето се умори, умът поема нещата в свои ръце. Или когато пишеш и с двете, сърцето има възможност да си почива. Защото няма блогър, който да може да пише само с ума, за да започнеш блог трябва и сърце.

От началото на блогването ми, аз спадам повече от тези, които пишат със сърцето. Този странен орган, който се уморява, мързи го, липсва му прагматизмът “давай да седнем да пишем”. Затова съм доволен, че намерих помощ в механизъм, който да помага на сърцето да се мобилизира, а когато не може, умът да поеме нещата в свои ръце. Предвид непостоянната ми на писане природа не знам докога това ще продължи, но засега криво-ляво крета, откакто използвам механизма.

От нас: успешна седмица!

Веси пред бунгалото

Почивката на круиз

Почивката на круиз

ТерасатаДнес цял ден сме по море. И утре казваме “довиждане” на MSC Fantasia. Днес нямам кой-знае колко снимки, но ще опиша моето усещане за тази почивка като цяло. Правя го, защото пишейки за събитията през сегашното пътуване, из социалния ми кръг се чуха много мнения “за” и “против” почивката на круиз. Естествено, хората изразили ги бяха винаги в някоя от крайностите, защото да имаш мнение е точно това: да си убеден в “за” или “против”. Ако ти е все едно, значи нямаш мнение :).

Та мненията бяха и в двата краища на спектъра. Хора, които уважавам, не само че низвергнаха този начин на почивка, но и припомниха как “някои градове” всъщност не отчитали никакъв кой-знае какъв приход от круизите. Тези градове едва ли не изнемогвали пред бича, който няколко хиляди пасажери представлявали за иначе идиличната им градска среда.

Други хора пък много харесаха круиза и се заканиха, че “и те така” някой ден. Пожелавам им същите приятни емоции, от все сърце.
Дори няколко непознати за мен хора ме помолиха за контакт с фирмата, която ни помогна в организацията на пътуването. Свързах ги.

Хора много – мнения различни. Тук ще ви кажа моето мнение, а пък всеки е достатъчно голям, за да решава за себе си. Само да знаете: нещо, което не сте изпробвали, понякога може приятно да ви изненада. Казвам го от собствен опит, спрямо който досега, всяко едно от тези ми пътуванията беше за мен невероятно удоволствие. Без изключения.

Дори проблемите с връзката с Мрежата, които такъв тип пътуване неминуемо носи, не могат (или трудно могат) да развалят удоволствието ми от круиза. Най-вече защото така или иначе Мрежа има. Скъпа, неравномерна и бавна, но достатъчна за свършване на дневните ангажименти. Пълната липса на Мрежа определено ще е сериозен проблем и ще иска предварителна подоготовка (holiday mode тук-там из някои услуги), но поне в Европа това не се налага. Някои доктори наричат разновидност на това състояние номофобия, или “Internet addiction disorder”, или просто “Digital Addict”. Аз определено се виждам в описанието на последното. Накратко казано: без връзка с виртуалния ми свят не съм много поносим.

Също така нервността, която умерената ми (самодиагностицирана) енохлофобия предизвиква не може да пречупи общото удоволствие от седемте дни на кораба. Натоварените закуска и обяд категорично ме изказват малко извън нерви, но има начини да избегна пълната лудница, когато знам кога и къде да отида.

Хората, които ме познават добре знаят, че ставам доста непоносим, когато която и да е от горните ситуации се прояви. Но по време на круиза нещата не стоят чак толкова зле, защото удоволствието от преживяването успява да надделее над неволите, причинени от горните ми проблеми. Преживяването от това да си част от такова високотехнологично чудо, като плаващия град, ми действа много вдъхновяващо.

До днес съм бил на 4 круизни пътувания. Три от тях по море, сравнително скоро, с компанията MSC Cruises. Едно от тях беше с влак. Доскоро не осъзнавах, че точно първият ми круиз през живота е бил именно с влак, но вчера, като се замислих, “онази” екскурзия с родителите ми до Рига, Талин, Вилнюс, Москва, Ленинград и обратно през далечния септември 1989 беше точно класически круиз.

Спомням си го сравнително добре. И преди това бяхме ходили на екскурзии (първата ми беше в ГДР накъде около четвъри клас), но екскурзията през 1989 имаше всички елементи на круиза:

  1. Частта от композицията вагони си беше само “наша”, т.е. натоварихме се там в началото и слязохме в края, без да сменяме вагона или купето и да мъкнем багажи по гарите.
  2. Тримата бяхме в наше си купе, в голям, сравнително луксозен (съветски) спален вагон.
  3. Хранехме се във вагон-ресторант, част от композицията.
  4. Имахме точно определен маршрут, с точно определени екскурзии.

За мен, като тийнейджър-егоист, това беше страхотно преживяване. Това, което с кухата си кратуна не осъзнавах тогава ясно, беше през какво минават родителите ми, по-точно баща ми, докато аз съвсем нескрито се радвах на всек момент и на всичко около нас.

Ние заминахме в началото на септември. По-малко от две седмици преди това, на 28.08., влакът София-Пловдив беше убил баба, майката на татко. На село, на връщане от работа, при пресичане на релсите. Двойната линия я беше заблудила, и тя въобще не беше осъзнала, че влакът идва по релсата, по която нормално би се движил в другата посока. Погребението беше десетина дни преди да заминем на круиза. Положението беше такова, че един от двамата сина, чичо ми или баща ми, трябваше да поеме и да води цялата група. Нормално щяхме да сме и двете семейства, но сега едното трябваше да остане при дядо. Чичо ми беше в основата на организацията на цялото пътуване, и само той или татко имаха одобрението и документите (на МВР и Партията, разбира се) да водят групата “навън”. Някой път, може би, ще се опитам да си спомня повече за това, но днес ми е трудно да не бъда емоционален.

Да се върна на мислите за круза. Кое днес ми доставя най-голямо удоволствие в този тип почивка?

На първо място, това е разнообразието. Всеки ден си на различно място, всеки ден виждаш нов град, с нови неща за посещение.

На второ място, това е удобството на пътуване. Веднъж, след като се настаниш, не се грижиш да шофираш. Не мислиш за трафик, кога ще пристигнем, къде ще почиваме по пътя. Делегирал си това задължение на други хора. Те се грижат кога ще тръгнем, кога ще пристигнем, както и за безопасността и комфорта.

На трето място, това е разнообразието от неща за правене, докато пътуваш. Имаш възможността да преживяваш пътуването от точка до точка по възможно най-приятния начин: на твое разположение има магазини, кафенета, барове, ресторанти, спа, фитнес, дори театър и кино. Бакалската ми сметка за размера на “общите площи” на MSC Fantasia е, че те са около 60,000 м² (60 дка): 5 етажа по 300 м дължина по 40 м ширина.
Разбира се, използването на допълнителните услуги освен общото хранене и забавлението в театъра струва пари, но и никой не те задължава да го използваш: ако искаш, стой си в каютата по цял ден, чети си, спи си, прави каквото и както ти се иска, стига да не пречиш на останалите пътници.

СтаятаНа четвърто място, малко противоречащо с лудницата, която опитвам по-горе, е спокойствието, което можеш да имаш, когато искаш. Когато си в каютата си, ти е тишина, съвсем леко нарушавана от силно приглушените стъпки от някой по-тежичък (като мен) пътник. И от само, ако го слушаш и искаш да го чуеш.
Децата обикновено не играят в тесните коридори между каютите, те беснеят на местата, които са нарочно направени така, че да ги привличат по естествен път: басейните, зверилника (познат като “детски център”, не случайно на най-високото ниво и максимално отдалечен от спокойните места), електронните игри, и като цяло по-широките общите части. На хотелските етажи рядко може да налетиш на заиграла се група деца (но се случва понякога). Обслужването на персонала е изключително дискретно и тихо, засега не ми се е случвало никога камериерка да нахлуе в каютата ми. При други почивки, в хотелските ми стаи това се е случвало многократно, включително и по доста натрапчиви начини!

Имам една случка от един хотел на Тасос ли беше, на Халкидики ли беше, вече не помня. Май я няма описана в блога, но един ден може и да опитам да опиша тук как чисто гол, но пък побеснял от яд до степен да не ми пука, крещях и гонех из хотела една луда и много засрамена камериерка, която се осмели да нахълта без никакво предупреждение през терасата на стаята ми, докато аз се бях опънал, дремейки блажен и чисто гол на леглото в стаята! Така ме изкара акъла и адреналиновия удар беше толкова голям, че ми се щеше да я настигна, за да се накрещя като хората дирекно! Беше доста възрастна жена, та друго освен крещене хич не ми беше в приоритетите, но се оказа и доста пъргава, а и на мен адреналинът ми мина и ме досрамя да стигна така до общите части!

Изключвайки размера на стандартната стая с тераса, останалото в каютата напълно отговаря на петте звезди на круиза.

Описаното дотук би следвало да обяснява защо почивките на круиз са едни от най-приятните ми преживявания. Ще ми се да направя един ден отново влаков круиз, въпреки ограниченията откъм площ и възможности, сравнено с корабния. Но аз съм старо влаково чедо, детството ми е минало по вагони и локомотиви, така че това ще е много приятно завръщане към онова време. Цената на влаковия круиз е едно от нещата, които ме отблъскват, а предполагам и Веси няма да е въодушевена да платим повече за по-малко удобства. Но нищо не се знае, някой ден…

Ако имате въпроси, питайте. Но да знаете, че съм силно предубеден фен на круизните пътувания :).

Морето

Политически избор

Политически избор

“Да, България”

Преди няколко дни, след разговор с Йовко и доста мислене (преди и след това, и не в този ред) реших, че е крайно време да запиша първото истинско партийно членство в биографията ми. Това в бъдещата политическа партия “Да, България”.

Бях симпатизант на РБ. Покрай избори’2014 за малко да стана и член на ДСБ. Спестих си това тогава, сега не съжалявам, защото съм почти уверен, че поведението на Москов (и на ДСБ впоследствие) щеше да ме накара да се разгранича бързо от партията. Въпреки усилията на Радан. И въпреки това, че убежденията ми не са се променили кой-знае колко.

Христо Иванов, от друга страна, ми стана симпатичен още с опита си за категорична съдебна реформа още в първите месеци на мандата си на министър. Реформа, която да опита да пребори най-страшната корупция в България: тази в съдебната власт. Стана ми симпатичен не само защото съвсем безцеремонно му затвориха устата, но и защото той не се покори на това и не се поколеба да си подаде оставката в израз на протест. Честността е важен и много рядък капитал в днешната политика, а засега той се показва като честен човек.

Уважавам Маги Малеева още покрай борбата ни срещу тютюнопушенето на обществени места. Човек, допринесъл много за името на България. Фактът, че и тя подкрепи инициативата за създаването на новата партия ми резонира изключително добре. Бях се объркал между Маги и Мануела Малеева. Грешката е сравнително малка, защото всъщност… ами те са доста близки :). Благодаря на Маги Малеева за поправката. Мануела, сама по себе си, споделя приноса на фамилията Малееви за славата на България, но все пак предпочетох да уточня грешката, отколкото само да променя името по-горе.

Към тези хора се прибавят и немалко мои лични познати, на които вярвам и за които смятам, че са също толкова честни и почтени хора.

Речта на Христо Иванов при обявяването на инициативата ме накара да се замисля доста. Да се замисля за това доколко това, което той каза, се покрива и с моите представи. Да се замисля дали това не е поредната политическа инициатива, която започва само и единствено с идеята да ни нарисува утопично бъдеще, което никога няма да се случи. Или всъщност това е реално постижима за всички нас цел.

Честно казано, не мога да си представя как мислещи и интелигентни хора могат да бъдат против думите на г-н Иванов (познавам такива, затова и се чудя). В крайна сметка не е ли това целта на всички нас:

Моята мечта е съвсем проста: тя е да възпитам децата ми като българи с усещане за корен и да могат един ден, заедно с всички деца на нашата генерация, да изберат България за свой дом. Без да го усещат като някакъв труден избор. Това е съвсем просто нещо.

Фактът, че толкова хора, които лично познавам и на които вярвам, реално подкрепиха “Да, България” ме накара и аз да изляза от кожата на симпатизант и да вляза в тази на партиен член. “Да, България” има нужда от членска , има нужда от критичната маса от 2500+ човека, които да застанат с името и подписа си зад идеята на партията, за успеем да се регистрираме и да участваме още на следващите избори. Тази причина много натежа при вземането на моето решение да стана един от тези хора.

Аз имам много тънък праг на търпимост. Надявам се да не си представям едно много наивно бъдеще, в което “Да, България” ще води точна и категорична отчетност на всеки лев, ще публикува открито всички партийни документи и протоколи и ще бъде наистина отворена и честна не само към членовете и избирателите си, но и въобще.

В моите представи “Да, България” ще се съсредоточи изключително върху абсолютна нетърпимост спрямо корупцията, върху категорична реформа на съдебната система, и особено в частта ѝ, касаеща не само “независимия”, но и тотално всевластен башибозук, което в момента представлява институцията на Главния прокурор. Институция, която според мен е главния виновник за липса на наказани за властващите корупция и беззаконие.

Ще помагам. Ако ще, само със средства и с гласа си. Ако мога, и с повече. Но истината е тази: без активни политически действия очевидно нещата нямат шанс да се случат!

 

Снимката е crop на снимка от сайта на “Да, България”.
Използвам я без изрично разрешение и при заявка съм готов да я сваля.
Но и мисля, че сайт на политическа организация трябва да е под Creative Commons!

Местни избори 2015

Местни избори 2015

Избори 2015Отново реших да споделя публично с вас за кой ще гласувам. Нарочно не го правя утре, защото утре е забранено да се агитира.

Миналата година гласувах за Реформаторския блок. След това неколкократно имах “удоволствието” да съжалявам за този мой избор, а няколко пъти – дори да се срамувам от него. Тази година, за моя огромна горчивина, Реформаторският блок няма да получи моя глас. Две са причините за това и те имат имена: Москов и Лукавски! Моето мнение за тях след година тяхно управление: единият е чисто ляв политик, а другия – откровен лъжец (и след това – “мажец”, в смисъл лъже и маже) . А аз може да съм доверчив, но обикновено ме лъжат само веднъж.

За сметка на това, на тези избори ми е лесно, изборът ми е мажоритарен.

За кмет на Лозен моят избор е сегашния кмет, Васко Станчев. Смятам, че с наличния му бюджет (отчитайки обема на местния данък, които плащаме) той успява да постигне максимума за Лозен. Затова съм готов да дам гласа си за него. Надявам се следващият мандат да му е още по-успешен от този, с повече привлечени инвестиции. Това, че е кмет на ГЕРБ е само преимущество, защото ГЕРБ в момента (а и в обозримо бъдеще) са единствената политическа сила с управленски капацитет.

За кмет на София, безспорен лидер за мен е Йорданка Фандъкова. Имам безброй причини защо съм готов да ѝ гласувам отново доверие.

За Столична община ще гласувам за листата на ДЕОС с преференция 14 (Жюстин Томс). Познавам лично Жюстин и смятам, че мога да ѝ имам доверие. Въпреки рискът гласа ми да отиде напразно (т.е., да не успеят с нито един общински съветник). Ако ДЕОС успее да вкара съветник в СО смятам, че ще е едно добро политическо начало за тях. Само се надявам след време да не се коалират със (червено) “Зелените”.

За Община “Панчарево” не съм решил. Ако ДЕОС фигурира и там, ще гласувам за тях. Ако ги няма, за ГЕРБ.

На Референдума вече споделих защо смятам, че единственият разумен избор към днешна дата е категорично НЕ за електонно гласуване, реализирано от това НС, тези комисии, тези анализатори и тези фирми. Да започнем първо с успешно прилагане на електронната идентичност, да натрупаме малко повече опит, и тогава да ще видим. Електронното гласуване няма да реши никакви проблеми, само ще донесе огромен риск от тяхното задълбочаване.

Използвам картинка от сайта на ЦИК, защото 
по мое скромно мнение  тя би следвало да е 
Public Domain за българските граждани.

Избори – 5 октомври 2014

Реформаторски блок

Питат ме, затова и пиша. За да спра веднъж завинаги подмятанията от ляво и дясно 🙂 , и за “да не се оправдавам след изборите”, както някои близки и не толкова близки познати ме апострофират, когато споделям пристрастията ми.

Аз ще гласувам в 23ти МИР – София. Моите кандидати са от листата на Реформаторския блок, №7 в бюлетината. Смятам да гласувам преференциално: партия №7, кандидат №2, ген. Атанас Атанасов. Ето защо:

  1. Атанас Атанасов е заявявал открито, че е против засилващото се политическо влияние на Путинова Русия у нас
  2. Той е кандидат на ДСБ. И председател на софийската ѝ организация. ДСБ е партията, на която симпатизирам от години и на която е твърде вероятно един ден да стана член.
  3. Атанасов е заявил публично, че е против “спасяването на КТБ”

Не ми харесва, че е водач на листата в Благоевград (т.е., почти сигурно е, че ще бъде избран от там), но така или иначе това ми се струва най-смисления вот.

Ето накратко информация за листата на Реформаторския блок в МИР 23:

  1. Божидар Цецов Лукарски, председател на ПП СДС.
  2. Атанас Петров Атанасов, ДСБ, виж по-горе
  3. Корман Якубов Исмаилов (блог), изгнаник от ДПС.
  4. Петър Владиславов Славов
  5. Настимир Ананиев Ананиев, ДБГ
  6. Любен Ангелов Петров, СДС
  7. Деян Стойков Василев, ДСБ

ПП1: Учудва ме как може да има кандидати, за които информацията в Мрежатаа да е споредична или откровено липсваща.

 

ПП2: Връзките по-горе като нищо може да станат невалидно скоро след изборите. В България е доказано, че много от “блогърите”-кандидат депутати много бързо се “разблогват” след изборите. Редки изключения, разбира се, има!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text