Tag: паметник

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Разходка до паметника на Димитър Списаревски

Отдавна възнамерявах да посетя това място. Сгушено в полите на Лозенска планина, непосредствено над Долни Пасарел, се намира паметника на Димитър Списаревски. Освен паметник на един български герой от Втората световна война, това място също така е и мемориал на всички български летци, загинали за защита на нашите земя и хора.

До паметникът води туристическа пътека, която тръгва от Долни Пасарел. Ние обаче, бидейки едни нови, но заклети лозенчани, решихме да стигнем до него, тръгвайки от къщи и преминавайки през билото на Лозенска планина. Цялата разходка е записана в тези две Garmin активности: от Лозен до паметника и от паметника до спирката на градския транспорт. Първата е записана като “Walking”, но си беше яко планинско ходене. Изкачването на билото на Лозенска планина, от 750 м (нашата къща) до 1100 м (самото бѝло) ни отне час и половина. След това беше по-лесно, но общата разходка стигна около 8.1 км. Определено с Веси очаквахме да бъде по-кратка, но се излъгахме: беше си много интензивно преживяване, около три часа. Към краят Мартин доста се измори (добре, че решихме да оставим Калина на Ангел), а това е много показателно за самия път. Мартин обикновено минава маршрутите поне по 1.3 пъти по-дълго, защото непрекъснато търчи напред-назад. Е, този път се беше скапал.

Въпреки това разходката си струваше. През голямата част от нея, когато не гледах GPS-а (за да не пропуснем някоя отбивка) си мислех за мястото, където отиваме. Мястото, на което на 20.12.1943 се е разбил самолетът на полк. Списаревски. За съдбата на този 27-годишен мъж, който дава живота си, за да спаси възможно най-много хора.

На война, като на война. Тогава ескадрила американски бомбардировачи се отправят към София, за т.нар. “наказателни бомбардировки”. През онези времена това се е правело не, за да се поразят някакви военно-важни цели, а за да се избие колкото се може повече население и се разруши колкото се може повече инфраструктура в тила на врага. Ясно защо: обезкървява се тила, а в същото време моралът на войската бива попарен от притеснения за близките там. Задачата на американците вероятно е била да покрият София с “бомбен килим”.

Накратко, защитната ескадрила от “Божурище” ги пресреща, преди града. В небето се разразява се бой между нашите изтребители и техните. Списаревски някак успява да се измъкне от американските изтребители, пробивайки през реда им да стигне до V-образния ред на бомбандировачите В-24, които носят ироничното име “Освободител” (“Liberator”) и да свали водача на крилото, блъскайки самолета си в него. Бомбандировачът пада от едната страна на Долни Пасарел, Списаревски пада от другата. Вероятно вече мъртъв, защото иначе не мога да си обясня защо не е катапултирал. Погребан е в Софийски централни гробища, на Алеята на летците. Изключително образован (за времето си тогава, а дори и погледнат от днешна перспектива). Колко човека тогава са имали висше образование? Колко са имали възможност да посетят чуждестранна школа, където да усъвършенстват уменията си? И в крайна сметка, един въздушен бой и всичко това става минало, потъва в праха на забравата. Да, войната е ужасно нещо. Най-ужасното изобретение на нациите, за да начесват една-друга крастата си.

Такива мисли имах в главата си, докато вървяхме по планинския път. Неволно правех паралел с “Европа на нациите”, образувание, в която отделни партийни централи и вождове искат да превърнат днешния Европейски съюз. Да нямало ЕС в сегашния му вид, а общност от “независими държави”. Мечтата на Путин, мечтата на нацитата, които намират в това вероятна реализация на болни фантазии. Ей го – и главното наше наци ще връща наборната служба. Що се отнася до мен, аз ще се боря против подобни политически безумия винаги, когато имам възможност. За да може да има по-малко бъдещи поводи за паметници, като този на полк. Списаревски.

Когато пристигнахме на паметника бях малко разочарован. Мястото е добре поддържано, но някак очаквах повече. Вярно, че е труднодостъпно. Самолетът е паднал в гората, до там сега има две пътеки: едната от Лозен, другата от Долни Пасарел. Но въпреки трудната достъпност, свестни хора и наследници от рода Списаревски са се погрижили да има паметна плоча, повечето неща да са боядисани в националните ни цветове, а и да има импровизиран пилон, на който се вее българското знаме. Героят е почетен!

Чувал съм, че от време на време има тържествени чествания на това място. Чества се храбростта на пилотите, дали живота си за България. Може би един ден ще се поинтересувам и ще присъствам на подобно събитие. Макар да ме притесняват точно тези националистически издънки, които със сигурност биха се появили на едно такова място. Чувал съм оттук-оттам, че историята на полк. Списаревски се използва и за да се нагнетява омраза от страна на русоробите към американците. Все едно само американци са бомбандирали. Бих се почувствал много отровно, ако на подобно честване се натъкна на такива изроди. Затова и съм с особено мнение, но бих рискувал.

Нашият първоначален план, тръгвайки от Лозен, беше да се върнем обратно по пътеката до къщи. Предвид обаче колко беше уморено детето (а и ние) решихме да продължим надолу, покрай езерото и да вземем автобусът до София. Мисля, че беше добро решение, защото Мартин вече беше също доста гладен, а и аз очаквах да се влачим поне три, три и половина часа по обратния път, т.е. той съвсем щеше да “фалира”. Макар и по обратният път изкачването да е значително по-полегато, все пак трябваше отново да стигнем до билото и след това да се спуснем по много стръмен път до къщи. Някой друг път ще направим тази разходка, а днес се прибрахме с автобусите. №3 до МЕТРО, и №5 до Лозен. След това още 600 м нагоре по улицата до нас, което в сравнение с изминатото през деня си беше направо нищо.

По път откъснах два стръка здрав бръшлян. Веси вече е насадила охридски зелено-бял в до едната ни ограда. Върви трудно и мъчително, може би му е студено тук. Ако оцелее и тази зима обаче, сигурно ще се хване. Този от днес аз мисля да го засадя, за да пълзи по белия калкан на съседа, за да може да скрие грозния, бял бетон. Ако се получи, ще се получи много добре. Бръшлянът е здрав, планински, с големи зелени листа. Мисля, че добре ще се чувства, все пак това си е неговия климат.

Общата равносметка от деня беше около 11 км ходене и няколко трилиона км из космоса на Elite Dangerous. Никак не беше зле.

А от утре предстои много интересна седмица в Белград…

Съботно за Гюро Михайловизма

Съботно за Гюро Михайловизма

Паметникът на Гюро Михайлов в ПловдивДнес, малко позакъсняло, през Facebook feed-a ми премина очакване за избухване на справедливо обществено разгневяване по повод ПРЕМЕСТВАНЕТО на паметника на Гюро Михайлов от площад “Централен”.

Аз пък съм “ЗА” това преместване. Мисля, че е добра идея.

Гюро Михайлов е часови, загинал и предизвикал смъртта на още четирима войници, поради липсата на разум и мисъл в собствената му глава. По време на пожар, отказва да напусне поста си, освен ако не бъде сменен от началника на караула (така е според Устава). В отчаян опит да го спасят, началника на караула и още трима се връщат в разпадащата се от пламъците сграда, подът пропада и загиват и те, заедно с часови Гюро Михайлов(Уикипедия)

Може би тези, създали паметника, са искали той да олицетворява войнската дисциплина и смелост. Според мен обаче той олицетворява военщинската глупост и липса на разум и гъвкавост, понякога за най-елементарни и първични неща. Неща, които фолклорно определяме като “здрав разум”, “common sense”. Всеки, който е бил по един или друг начин част от военщината знае колко много глупости и неефективност има, “благодарение” на тези правила. И колко липса на здрав разум можеш да намериш в казармата, особено в онази казарма, през която минавахме “преди”.

За мен паметникът няма място на площад “ЦЕНТРАЛЕН” в Пловдив. Нека отиде някъде, където феновете на смъртта заради една точка в устава ще поднасят цветя и ще въздишат “какви войници имаше едно време, не мислеха, а изпълняваха и умираха заради Устава”. | Гюро Михайлов (на поста) всъщност е герой
| Гюро Михайлов e герой, а не посмешище.

Днес имаме нужда от по-малко гюро-михайловци.
Днес имаме нужда от повече мислещи и правещи хора.
Днес имаме нужда от паметник на Разума.

Нека паметникът се премести, на място, което няма да показва колко централна в съзнанието ни трябва да бъде гюро-михайловщината.

А Гюро и другарите му да почиват в мир!

Theme: Overlay by Kaira Extra Text