Мартин – doncho.net

Tag: Мартин

Уикенд на “Катарино”

Posted on 8/26/20128/26/2012 by Doncho

Веси изкопа отнякъде ваучери (то ние все с ваучери ходим там май) и този уикенд го посветихме на това, което всеки от нас обича да прави на “Катарино”. Разбирайте: Веси, Мартин и Ангел цопат из басейни, сауни и др. спа чудесии, докато аз обикалям виртуалните дебри.

Първия път, когато бях на “Катарино” не бях супер-очарован. След това обаче няколко други посещения ме накараха да си променя мнението. Не че хотелът стана много по-добър от тогава, дори напротив – малко позападна. Аз обаче осъзнах, че след като на Веси и харесва (проклета липса на “ударено и” на маковската клавиатура 🙁 ), то и аз ще имам приятни мигове за мен си, докато тя се радва на хотела.

Така и беше – последните няколко пъти винаги си изкарвахме добре. Защото тя е толерантна към моята пристрастеност към виртуалните светове, а аз понасям високите цени в ресторанта за сметка на останалите приятни емоции. И интернет връзката не е “ужасно зле”, особено предвид факта, че “Бисквитката” на Макс Телеком свети в жълто. Разбирай: много читаво покритие на определени места, което значи бърз и непрекъсваем интернет! Е, лоби-бар интернета е по-добре, но когато го има. А него често го няма, защото като се качат 100 маймуни на клона, той се чупи.

И така: два дни приятни емоции, доволни Веси и Дончо и като цяло – търпими деца. Не че Мартин не пробва да си счупи главата на мокрия басейн. И не че Ангел не показва вече (все още – рядко) близостта си с тийнейджърските години. Но като цяло беше приятно.

Иначе лудницата в хотела беше пълна. От въпросните ваучери се бяха продали над 3800. И въпреки няколкото свободни уикенда, нямаше как да не е пълно, защото 3800 ваучера не се оползотворяват лесно, а и “Катарино” е стандартна цел за македонци и сърби (доста такива автомобили имаше). И като за капак: последен уикенд на детски голф-лагер, което значи доста мами и татьовци, дошли за един уикенд, а и да си приберат отрочетата (ние с Веси сме го правили, когато Ангел беше по хотели за разни лагери).

Имахме първоначални планове с Кирчо и Ина да “качваме Вихрен” в събота. Разбирай: ние с Кирчо (и Марти, от немай-къде) да си пием биричката в кръчмата на завоя, а Ина, Ангел и Веси да бъхтят цял ден до Вихрен и назад. За наше съжаление, на тях им изникна спешна работа и трябваше да пропуснем. И като отпадна този план, Веси реши и тя да мързелува съботата. И като цяло не мръднахме от хотела. И беше супер 🙂 .

И сега, пишейки това от терасата на хотелчето (и едновременно с това пренасяйки ценни виртуални стоки от една виртуална планетна система в друга, на път за най-големия пазар в Eve Online, а и май във виртуалните светове въобще), се радвам на последните спокойни часове от неделята. След малко ще яхнем пак колата на път за Лозен. На идване минахме през Юндола… не е истина колко е разбито, добре правят, че го ремонтират, но докато свърши проекта, ще мине време. Аз съм доволен, че колата (и гумите) оцеляха.

Довечера ми се върти една муха в главата, да ходим с Веси да гледаме “Brave” (“Храбро сърце”, по нашенски). Приятелка го е гледала, останала е доволна. И ние като нея ще подходим без особени претенции към филма, дано да ни хареса :). А и дано да стане, че го има риска, като се приберем, да не ни се мърда от село. От възрастта ли е вече, от спокойствието в Лозен ли е… малко трудно започваме да се навиваме на излизане към “центъра” (разбирай, където и да е в София).

Толкоз засега. В “опашката” имам да пиша за двете не особено ефективни почивки тази година и за липсата ни на късмет при избора на хотел/условия, за зъбите на Мартин… абе битовизми.

Ски 2012

Posted on 2/15/2012 by Doncho

Пътуване, пътуване, пътуване. След като сте се напътували почти 24 часа, минали сте през 4 държави, гонили са ви италиански полицаи, за да ви спрат буса и да ви поискат документите за проверка, слагали сте вериги и сте преодолявали 18% наклон на пътя при -13 градуса, та след всичко това пристигате от София в Сорага, Италия.

Пътуването

…беше интересно. Случките от по-горе бяха напълно реални. Може би си струва да се спомене още тежкия сняг, който ни валя в Хърватска и Словения. След 400+ км в Хърватска при тежък, нощен снеговалеж и без кьорав снегорин мога да кажа, че всеки който се оплаква как не сме чистили нашите пътища ще го пратя да си гледа работата! Платена магистрала в Хърватско беше оставена на снежния произвол повече от 6 часа, докато пътувахме по нея. Не срещнахме нито един снегорин, единствените “почистващи” снега бяха безотговорните автобуси, летящи с 80-120 км/ч при максималнодопустими 60 (с оглед на обстановката). Ние бяхме принудени да караме с не повече от 60-70 км/ч, точно поради тежкия сняг. Но не се виждаше и помен от снегопочистваща техника!

В Словения нещата бяха с няколко идеи по-добри: виждаха се снегорини, макар магистралата отново да беше непочистена.

И в двата случая смело мога да твърдя, че нашите магистрали са с пъти по-добре обгеижвани, поне ако сравним нещата тази зима! Смело го твърдя, защото използвам доста нашите магистрали, и всеки ден гледам състоянието им, поне на тройните платна преди София. Така че следващия път, като се оплакваме, не е зле да знаем как стоят нещата при съседите!

Веднага след Любляна зачестиха предупреждения, че подходът към Италия откъм Триест е затворен поради силен вятър. Силен вятър наистина имаше, но пътят си беше отворен, за голям наш късмет (иначе маршрутът ни се увеличаваше поне с 300 км отгоре).

Имахме интересно преживяване веднага, след като влязохме в Италия. По това време аз шофирах. До два километра, след които влязохме в Италия (няма граница между Словения и Италия) зад мен светнаха две сини лампи и полицейски автомобил ни отби от пътя. Слава Богу, не беше заради нарушение. Поискаха ни документите на всички, провериха ги и ни пожелаха приятно пътуване. Явно български бус им се е видял твърде съмнителен по този маршрут.

След тази случка спряхме да похапнем (страхотно телешко, мммм!), и след интересен извънградски маршрут (който се оказа, че сме могли да избегнем, ама пуст GPS) пристигнахме в хотела.

Интересно пътуване беше, да видим как ще е връщането.

Ден 1-2: Алпе Лусия

Първия ден решихме да следваме указанията на ски-екскурзоводката и заедно с нея (и с буса на хотела) отидохме до Alpe Lusia. От там тръгва кабинкова линия до един от курортите, част от Dolomiti Super Ski. Dolomiti Super Ski представляват няколко несвързани един с друг комплекса, всеки един от които е поне толкова голям, колкото Пампорово или Банско. Комплексите са навързани само и единствено с безплатен транспорт, но понякога придвижването от един в друг комплекс може да отнеме до час и половина, покрай силно насечения терен (пътен наклон от 14% е нещо нормално за местността, най-тежкия наклон, по който минахме, беше 18%).

Беше време за най-сериозния разход: лифт картите. Имахме вариант да вземем лифт карти за част от комплексите (цена за възрастни: около EUR200), но предвид че щяхме да сме силно ограничени само в съответния комплекс, преценихме че е по-добре да дадем EUR240 на човек и да можем да караме където и да е в Dolomiti Super Ski. Ох! Но това “ох” беше очаквано, предвид че лифт картата винаги е най-солидния разход от всяка една ски почивка. Двама възрастни и едно дете: ~EUR650.

За EUR40/ден/човек получаваме:

Безплатен автобусен транспорт в региона
Достъп до стотици километри лифтове и писти
Безплатен достъп до всички съоръжения (от типа на Ski Park, детски комплекси и т.н.)

Като цяло сделката си струва, и ако го разделим на единица километър писти, излиза около три-четири пъти по-евтино от България. Това, разбира се, не значи че трябва да не се ходи в България, а че е крайно време в България да направят ски курорт с повечко километри ски писти (Банско, например, е много добър кандидат, друг такъв е Витоша).

Областта Тревали е страхотна! Първите два дни ние се завъртяхме основно около пистите на Alpe Lusia. Те ни се сториха доста подходящи, така че и втория ден “въртяхме” пак там. Дълги червено-сини писти, които като цяло добре отговаряха на нивото на компанията.

Ние с Веси се отделихме за малко, за да може да минем всички червени и две от черните писти (по които повечето хора от компанията предпочитаха да не минават), но като изключим това отделяне, си карахме с децата и приятелите.

Дни 3-4: За малко… но все пак

Новината на втория ден беше, че Мартин се разболя. Доста сериозно. Ние го оставихме с вирус и контролирана температура, оказа се че предписаното лечение не е подействало и се е наложило минаване на инхалации и венозен антибиотик. Състояние, близко до пвнемония, а той с неговия риск в белите дробове… нищо добро не би дошло от това. Като цяло много притеснително състояние, което веднага ни подтикна да търсим варианти за спешно прибиране на семейството ни към България. За съжаление, не беше възможно лесно да намерим такива варианти (говорим варианти на приемлива цена, защото Ал Италиа беше готова веднага срещу EUR1500 да ни превози, стига да стигнем до Милан). Слава Богу, след около 20 часа детето се стабилизира, след това тръгна към поправяне и като цяло, към момента в който пиша това (края на четвъртия ден), не се налага да се прибираме по спешност. Баба и дядо се справиха геройски с предизвикателството, макар че не ми се мисли през какво са минали… сигурно така и няма да научим.

Вторите два дни отново бяхме в Тревали, но този път в областта Сан Пелегрино. Там се оказа, че има много подходяща писта за Боян (4 г.), на която с майка му могат да си въртят колкото искат. А за останалите има добър “коктейл” от червени писти (компанията вече беше за червени писти и аз не им давах много-много да се отпускат по сини такива). Покрай моите усилия да ги карам по червени писти “ударихме” и един леко черен участък, но фактът че всички се справиха с него само ме обнадежди да не им позволявам повече да се “отпускат” по синьо :). Е, може от време на време, но в никакъв случай основно сини писти, както беше в началото.

Първия ден около Сан Пелегрино разучавахме и карахме. Втория, за съжаление, повече пиехме! В областта имаше чудовищен вятър, който доведе до това да спрат лифтовете точно в момента, в който компанията се беше разделила по различни склонове. Аз и Юлиян успяхме да се приберем с (извънреден) градски транспорт от края на една писта, а Веси с децата запънаха между пътищата и им се наложи с много клатещи се лифтове и червено-черна писта да слязат до автобусната спирка. То добре, че пак беше възможно… но като ги видяхме как изглеждат след слизането, веднага поръчахме топъл шоколад за децата и бира за Веси (аз мислех, че ще иска греяно вино, но тя реши бира… странна работа 🙂 ).

Досега, четири дни, всичко се развива по план. Като изключим една много тежка вечер, пълна с притеснения, спешни телефонни разговори, безкрайно и безуспешно ровене из Мрежата за възможни билети за самолет, автобус и коли под наем. Важното е, че детето сега е добре, чуваме се редовно и много се надяваме да не се стига до ситуация, в която да трябва отново да търсим спешни билети.

Мисля, че всички от компанията си почиват много добре. Единствено Ангел се опита да се разболее, но въпреки 37.8 температура заяви, че ще кара ски с нас. Дойде, беше на пистата със ските цял ден, и вечерта беше ОК. Много се радвам за страхотната му имунна система и за каления му организъм. И ще благославям винаги датчаните за това, че в детската градина го калиха по същия начин, както каляват всички деца там. Въпреки ужасените преживявания, при които баба му трябваше да го прибира целия мокър и с кал в гърба, при минусови температури. Оцеля, кали се, и сега боледуванията му се заключават обикновено с това: една вечер температура и готово. Да е жив и здрав!

Парк-хотел “Авизио” е страхотен, но мисля, че хората тук заслужават по-истинско ревю и на английски език.

Да се надяваме, че оставащите два дни ски и един ден пътуване ще минат пак така страхотно!

Още сняг

Posted on 1/26/2012 by Doncho

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!

Nintendoвски неволи

Posted on 1/10/2012 by Doncho

Днес едно тръгнало да се чупи нещо се дочупи окончателно. Двойката “Мама и Ангел” бяха успели преди повече от 5-6 месеца да видят сметката на една от пантите на Nintendo DS-а на Ангел, та той беше взел моя, а “великодушно” беше дал този на Мартин.

Марти, въпреки няколкото изпускания, успя да изкара с така счупените панти повече от три месеца, но днес се изсипал с тях от стола на земята и те съответно се дочупили.

Преди време бях проверил за резервни части и бях поръчал комплект капаци. Оказа се обаче, че капаците нямат т.нар. “fuse” (панти?), та днес поръчах и панти (тия или тия, надявам се поне едни да станат)! Заедно с пантите се наложи и поръчка на специалните отверки, с които се развиват винтовете на конзолата. Така и така поръчвах, взех и комплект от 5 пръчици за конзолките, че моите хора успяха да загубят всичко и сега имат само една (за две игри!)

Надявам се, като пристигнат всичките неща, отново да злоупотребя с търпението на приятелите от Магитон Сервиз и да им отнеса частите, заедно с Нинтендото, за поправка. Смяната на капаците не е шега работа, така че ме е страх да го правя аз: свързано е с отлепяне/залепяне на дисплеите (двойнозалепящите са в комплекта), с разпарчосване на цялата конзола, както и след това със сглобяването и, при това без да остават излишни части! А в това аз не съм особено добър, но за сметка на това пичовете от Магитон са!

За съжаление, докато пристигнат частите, ще минат около 20-25 дни. След това поне седмица-две, докато се оправи конзолката… абе ако отнеме по-малко от два месеца, преди да имам работеща конзола пак, ще го считам като голям успех.

От известно време си мисля какво да правя. Инвестирали сме доста мерак, усилия и пари в тези две конзолки: една игра е близо 60-80 лв, а Ангел и Мартин за толкова време са събрали над 20 (Ангел има Нинтендо от тригодишен). Не върви ей-така да ги отсвириш, още повече че нови игри все още излизат и си работят на конзолката, нищо че е модел от повече от 7 години. Така че ще ремонтираме, ще купуваме по-новите модели и така… тръгнали сме по този път и ще го караме, докато спрат да им бъдат интересни (сигурно и след 10 години ще играят… ако докарат игрите до тогава).

Спомям си, когато Ангел беше на четири, така се беше ядосал на една игра, че беше “ухапал” конзолата. Така я беше ухапал, че беше счупил горния дисплей, и той беше почернял. Изпратих Нинтендото до Швеция за ремонт (струваше колкото половин конзола ремонта), те пък на връщане ми я изгубиха по пощата. След което, като им писах, че не съм я получил, ми пратиха чисто новичка. И тази чисто новичка сега е счупената сега.

Втората конзола взех, за да можем да играем с Ангел multiplayer игри. Много е яко, и доста бяхме задобряли, но след това на мен ми писна. Сега двамата с Мартин играят зверски, Марти въпреки че е мъниче още, започва да дава сериозен отпор на брат си в доста игри, макар че Ангел (разбира се) може буквално да го смачка. Но с времето това ще се промени навярно.

Засега обаче, щат не щат, ще се оправят с една конзола!

7 години блог

Posted on 2/22/20112/20/2011 by Doncho

На днешна дата, преди 7 години стартирах моя блог. С тогавашната версия на WordPress (като гледам блога на Матт, 1.0.1 ще да е била). С неясната идея за какво ще пиша и колко често. С много ентусиазъм и значително повече свободно време, отколкото сега.

Не мога да повярвам колко много време мина. За седем години човек от една мръвка става “отгледан”, ходещ на училище, учещ се на отговорности и на това колко живота е едновременно гаден и прекрасен. Ангел, тогава на година и 10 месеца, сега ходи и се връща сам до училище, гледа брат си, пише домашни, и прави от глупостите на по-порасналите деца вече. Марти въобще не му беше ясна съдбата тогава.

Аз работех тогава в Object Builder Software и идея си нямах, че ме чака предизвикателството Майкрософт. И Дания. Веси и тя си нямаше идея :).
Тогава го имаше и ССС и някои хора даже вярвахме тогава, че идеята и подобно сдружение имат бъдеще в България. Сега поне за себе си съм сигурен, че 99.95% от ИТтата в България сме консуматори и идеята за свободен софтуер свършва там, където идва момента да дариш от себе си. Да дариш време, или пари, или каквото ще. Да откъснеш нещо и да върнеш на обществото. Нъц, не става. Поколения ще минат, а ние ще сме прах, когато (може би) повечето хора по нашите ширини ще научат какво е team player.

Тогава 40така ми се виждаше далече. Бях доста по-фин и убаф. Сега 40така чука на вратата, а аз съм все по-дърт и дебел :). Но това е правилото на живота, то и на Ангел тогава кожата му беше бебешка, а сега понякога си личи как пубертета предстои. На Веси ѝ се чудя как въобще не се промени, въпреки (а може би и точно заради?) още едната бременност и Марти!

Абе каквото и да говоря – много неща се случиха. Лошото е, че спрях да пиша толкова често, колкото го правех в началото. Особено Дания ми се отрази зле: работата в Майкрософт изискваше много да внимавам какво пиша и споделям, а и WoW съвсем лошо подейства върху свободното ми време. А свикне ли веднъж човек да не пише…

Накрая – да си пожелая повечко писане. Повече време за писане, повече теми. Теми и сега не липсват, но време – все още липсва. Въпреки, че влизам във WoW много, много по-рядко.

И съвсем накрая – да ви благодаря, верни фенове. За това, че четете глупостите ми, за това че коментирате, за това че някои даже харесвате блога. Давайте все така, а аз ще гледам да ви разочаровам по-малко :).

Събота по китайски

Posted on 1/23/20101/23/2010 by Doncho

Ама че събота се заформи! Интересна в китайския смисъл.

Уж почивен ден, но пълен с важни и неотложни задачи.

На първо място беше подкарването на новия блог на (lady)Вера. Най-накрая тя се нави за нейн си домейн и хостинг. А за мен остана техническата част: регистрация, осигуряване на хостинг, миграция на материала от стария ѝ блог в новия. И междувременно – борба с DNS-а на Мегалан, който (поради моя грешка) 6 часа стоя кеширан грешен NS на ladyvera.net. И сега, разбира се, някои настройки – ето вече изскочи проблем с permalinks – старият ѝ блог имаше такива, а засега на новия ще трябва да го кара с “?p=число”.

Та както казва Вера, ако имате абонаменти към нейните RSS потоци, сега е момента да ги обновите (новия RSS за постове, новия RSS за коментари).

След LadyVera дойде ред на сайта на детската градина, който Веси с толкова много желание и любов направи. Платформата пак е WordPress, но този път си е класическо статично съдържание. Е, има и една празна галерийка, която се надявам с времето да започне да се пълни със съдържание.

Докато аз се занимавах с тези задачи, Веси се грижеше за четирима ни. Мартин от вчера е болен, единият от най-популярните в момента вируси го намери и хлапето сега се мъчи със зверски нос/гърло! Интересно е да чуеш прегракнало бебе… Чакаме утре майка ми да дойде, че ще трябва да оздравява до края на идната седмица, когато с Веси сме си замислили “нещо”.

Следобедът имаше малко WoW. Малко, в сравнение с това което си мислех де. Иначе пак строших един-два часа игра (че може и малко повечко).

Таман си мислехме с Веси, че вечерта ще си гледаме нещо спокойно, и Ангел взе че се тръшна – този път пък той с болки в корема. Дадохме там каквото имахме, не мина. Чайове пихме – не мина. Е, извикахме Бърза помощ. Не друго, ами в този студ навън трябваше да се разделяме с Веси (аз с едното болно дете – в Бърза помощ, а тя с другото – в къщи). А това не ни се виждаше добра идея.

Бърза помощ бяха изключително коректни, макар и госпожата по телефона да беше поизнервена. Отначало се опита да ме убеди, че няма нужда от лекар, но след като ѝ обясних симптомите каза, че “ако желаете, ще ви изпратя лекар”. Е, пожелах си! И лекарят дойде след около 20 мин, което за неспешния случай е повече от постижение в заледена София.

Слава Богу, Ангел си е наред, като изключим че коремът му е поразбъркан. Имам чувството, че това е втория по популярност вирус – този който е със стомашно-чревните проблеми. Утрешния ден ще покаже какво е, но най-много бабата да се окаже с два болни внука, вместо с един… Дано да няма!

Та толкоз за този “почивен” ден. Да кажем накратко – имал съм и далеч по-добри 🙂 . Но това да са проблемите – ще се справим!

Здравно-делнично

Posted on 1/19/20101/19/2010 by Doncho

Вчера правила на НЗОК ми вдигнаха кръвното. И по-точно не правила на НЗОК, а кощунственото им прилагане от някои аптеки.

Вчера трябваше да взема ново лекарство за Мартин, че сегашното му свършва. Не знам в други държави как е, но в България ни накараха да му даваме “профилактично” въпросното лекарство, защото настояват че след три неприятни бронхиолита детето има “детска астма с преобладаващ алергичен компонент”. Убедиха ни, че лекарството не е със сериозни странични ефекти, и затова ще го вземаме около 6 месеца, за да не се получава тази реакция отново (проблемът е, че при лечението на реакцията се вземат много по-тежки и неприятни медикаменти).

Та значи имаме си ние книжка от НЗОК за безплатни лекарства. Няма да ви казвам (дано не ви се налага) каква е процедурата по “легализирането” ѝ, само искам да благодаря на хората от РЗОК в кв.”Младост”, че се оказаха хора и бяха изключително гъвкави, за да намалят моя разход на работно време за тази цел. Днес приказката е за друго.

Вчера дойде време за поредната “покупка” на лекарството (то не е покупка, ами вземане от аптеката, 100% безплатно е както казах). Издава значи лекарката рецепта и клати съчувствено глава: “Ох, ама вие имате за още един ден, те няма да ви дадат”. И ме гледа с едно искрено съчувствие, все едно отивам да вземам лекарството от регионалния клон на “Наглите”.

Питам аз “абе как така, ние имаме и за утре и свършва?”. “Ами така, те дават само на денят”. На въпроса кои са тези “те” се оказа, че били аптекарите. “Защото НЗОК ги кара така”.

Имайки наум предишното ми вземане-даване с НЗОК, аз съм все пак оптимист. Вземам рецептата и се отправям към аптеката, точно срещу прозореца на кабинета на лекарката. Там “винаги има”. Макар че си имам “регионален аптекар?” – в нашия блок има аптека и пичът е точен, ама не ми се губи още половин час да се връщам до апартамента.

Влизам аз в аптеката, вътре две симпатични продавачки. Давам си чинно книжката и рецептата и заставам в поза “мирно”, надявайки се да уважат почитта, която им отдавам.

Уви: “съжалявам, господине, вие имате лекарство за още един ден, елате утре”.

Позата “мирно” преминава в стандартната, леко прегърбена стойка на дългогодишен програмист. “Е хубаво де, имам за още един ден, ама утре пак ли да излизам от работа? Нали се сещате как е?”.

Тя: “Ами съжаляваме много, НЗОК ни кара да правим така, глобява ни солено, ако даваме предварително”. Аз: “Вижте сега, на мен ми се струва че един ден предварително не е чак толкова много време, а определено не искам утре пак да губя половин час работно време, за да получа лекарството за детето ми”. Тя: “Ами нищо не мога да направя”.

Тогава се усещам, че неусетно съм сменил позата… Прегърбения програмист леко е поизчезнал и съм готов да я хвана за врата. Леко даже ми личи колко съм ядосан (или поне отражението във витрината показва така). Поемам си бавно дъх, и продължавам: “Ако обичате, обадете се сега в НЗОК, искам да го чуя от техен служител. Готов съм да се боря против това глупаво правило, така че ми трябва да го чуя от тях, за да знам срещу кой и къде да се жалвам”. Тя казва “Добре”, отива и започва да набира.

Следва нечленоразделен разговор, от който долавям “Ами да…”, “…ама вие нали ще ни глобите после…”, “…е как да му го дам…” и т.н. След малко идва госпожицата и ми ми подава рецептата и книжката с думите: “Съжалявам, казаха ми че не мога да ви го дам, елате утре”. Аз питам с недоумение: “Вие не чухте ли, че аз искам лично от тях да го чуя? Как се казваше служителката, с която говорихте?”. Тя: “Ами не се представи!”. Аз: “А как се казвате вие и кой е регистрационния номер на аптеката ви?”

Следва леко объркване, не знаят кой е номерът на разрешителното им. Аз съм сигурен, че не може да няма поне едно разрешително с номер, което да им трябва за дейността им, все пак сме в България. Пак питам същото, оказва се че “ами тя шефката знае, аз не знам”. Аз: “Може ли да ми дадете номерът, с който говорихте, за да звънна аз? Или и той като номера на аптеката е секретен?”. Иронията или объркването свършват работа и тя ми дава телефона, с който е говорила.

Звъня аз по телефона. Вдига ми госпожа, на която се представям, обяснявам ѝ проблема и това че току-що са говорили с тях по този въпрос. Естествено, с 99% вероятност попадам на същата, с която е говорено. И тя с досада ми казва “Ама аз им казах да ви дадат лекарството!”. В това време поглеждам фармацевтката, която в момента не може да ме гледа в очите. Което все пак значи, че има някаква съвест в нея, макар и дребно, трудно забележимо количество. Аз по телефона: “Може ли да дам сега телефонът на фармацевтката, за да ѝ обясните вие отново, че може да ми даде лекарството?”. Разбира се, съгласяват се. Давам телефона, следва къс разговор (глобата пак се споменава). Разговора приключва (преди това съм попитал, разбира се, за името на служителката на НЗОК, “за всеки случай”). Връщат ми телефона и започват да попълват бумащината, за да ми дадат заветния “Сингулер”.

След макс. още 5 минути излизам от аптеката, доволен че чак след 28 дни ще ми се наложи пак да се занимавам с тези неща. Чудя се дали има начин да ангажирам аптеката ми в съседство, вместо да се занимавам с “по-свети и от папата” аптекарки и аптеки. Защото НЗОК може да има някакви правила, но определено аптеката в случая беше тази, която беше преекспонирала правилата, създавайки сериозна неприятност и времегубене на хората. И въпреки, че взех лекарството този път, не ми се разправя следващия.

Или пък да пробвам пак така? Вярно, ще има малко нерви, вярно – може да не успея тогава, но пък ако 2-3 пъти успея така, току-виж съм успял да ги пречупя и започнат наистина да спазват правилата, които НЗОК налага, а не своеволно да увеличават рестриктивни периоди с цел да си предпазят задника с парче дебела ламарина? Не знам, времето ще покаже.

И не става въпрос за този половин час, който иначе щях да загубя. Аз и сега загубих около 10 мин., разправяйки се в аптеката. И около 30 мин, пишейки това 🙂 . Въпросът е, че отдавна ми е писнало от малоумни правила, и от хора, които като чуят две и правят двеста, само и само за да избегнат и най-малкия риск, за да не им се налага на тях да си търсят правата. Защото така се опитаха да направят във въпросната аптека. А такова овчедушие ме дразни много повече от загубения половин час. И затова май оттук-насетне винаги в тази аптека ще пробвам. Поне докато ме научат и започнат да ме лъжат, че “ние го нямаме в момента” 🙂 .

Като след дълго мълчание

Posted on 12/24/200912/24/2009 by Doncho

…продължило около три месеца.

Дългогодишните читатели знаят, че има такива моменти. Те и затова са дългогодишни читатели, останалите отдавна са ме отписали 🙂

Предколедно ще ви разкажа накратко какво се случи за последните три месеца:

Нова позиция в компанията

От 01.09.2009 преминах на малко по-различна, не толкова дълбоко техническа позиция. От дебрите на консултантството скочих в тези на development platform evangelism-а. Няма нищо общо с религия, любопитните да знаят какво значи точно това определение може да прочетат тази прекрасна онлайн книга.

Засега не крия пред никого колко много доволен съм от промяната. Стария екип ми липсва, ежедневното дърляне с Маги още повече, но пък са ми само на половин офис разстояние. В новата работа ежедневно се сблъсквам с предизвикателства, свързани с най-новите (дори още неизлезли официално) технологии на компанията, както и с това да обяснявам и показвам истинската им стойност пред нашите клиенти и партньори.

Също така се включих и в екипа (след като се включих всъщност то стана екип), с който списваме българския Development and Platform Evangelism Blog. Ако се интересувате от технологиите (основно тези за разработка) на Майкрософт, добавете го в четците си. Няма да съжалявате.

Децата растат

Наистина растат. Мартин вече търчи като изпуснат, катери се, пада! Доказателство е тази снимка, направена сега, докато пиша тези редове. “Бушонът” се получи онзи ден, от двуетажното легло. Качи се човекът на третата стълба (около метър и половина над земята) и от там падна юнашки. Не знам къде точно се е цепнал, за да му стане този красив синьо-зелено-виолетов ефект, но му дръпна сериозен рев. Сериозен рев, ама 20 минути след като го утешихме беше на същото място, качен и настояващ да извърви пътя до горе сам!

Докато Мартин се чудеше как да си счупи по-качествено главата, Ангел взе че тръгна на училище. Колосално предизвикателство за него и за неговите родители 🙂 . Сега още по-добре разбирам горките ми мама и тати, с класическото идиотче-първолаче в мое лице. Всичко ми се връща (качествено, така да се каже). Хлапето се справя, но е мега-разсеяно. Онзи ден сключил блестяща сделка: разменил 20ст за неговия 1 лв. При това имаше префектната причина: “ами на мен ми трябваха 20ст за бонбони, докато на нея (забележете: “нея!”) ѝ трябваше 1 лв за пица”.

Марти, да не остане по-назад, и той тръгна на ясла. Една седмица ясла, две седмици болен. Преди поредното прекъсване беше ходил обаче цели три седмици на яслата, така че може да се каже че ще свикне. Има си хас и да не свикне – там дават ядене, а той с места, където хранят, няма особени проблеми.

Абе да са живи и здрави. Че Марти напоследък с тая алергична астма… Но ще се оправи, да се надяваме!

Веси започна работа

Не ни стигаше предизвикателството “Ангел – ученик”, та и мама стана труженичка. Отново на нормален, пълен работен ден, след повече от 5 години прекъсване.

Добра работа, добър пакет, но… няма мама вкъщи. Търсене и намиране на бавачка, търсене и намиране на ясла, свикване с мисълта, че се прибирам и Веси я няма вкъщи.

Но това рано или късно става, не мога да искам от нея да прави кариера на “мама”. А и сега започваме да се замисляме за по-сериозен семеен проект (не, не сестричка!), като че ли са започнали да ни липсват неща, за които да се притесняваме.

Три месеца – три важни неща. Ако се сетя за четвърто, ще пиша. А сега да ви пожелая Весела Коледа, щастлива Нова 2010 година, много здраве и късмет, а останалото ще го намерим в магазините.

MicroМечо

Posted on 6/4/20086/4/2008 by Doncho

Днес в службата имахме месечната си HR среща. Наред с другите интересни неща, които се случиха тогава и които са си наша вътрешна работа, колегите истински ме изненадаха с още един подарък за малкия Мартин. Наистина не очаквах, при положение че вече бяха събрали сума ти пари за бебефон и какво ли не още друго…

Подаръкът за бебо е този огромен мечок, който позира и в албумчето по-долу. Огромен и много симпатичен, за остатъка от деня мечокът се настани на бюрото, което е пред мен, за обща радост на всички преминаващи колеги. Част от подаръка също така беше и “луксозно” копие на “Internal announcement” мейлът, с който ги уведомих за раждането на синът ми 🙂 .

Така се запази традицията колегите да ми подаряват плюшена играчка за (поредния) ми малък син 🙂 . С много умиление си спомням моментът, когато през 2002-а колегите от Пловдивския офис на OBS подариха на Ангел големия син слон (пак в албумчето по-долу). Ангел дълго време, поне до 18-месечна възраст, го беше страх от този син слон. Сега дойде редът на и българския офис на Microsoft. Кой ли офис ще подарява следващата голяма, плюшена играчка на евентуалната ни щерка, която ще си родим след време 🙂 ? Интересно как Мартин ще се отнася както към слона, така и към този голям мечок. Засега обаче Мартин само успя да посмуче козината на мечока, докато се опитвах да направя поня няколко читави негови кадри. Бях решил да го снимам преди ядене и бебето беше убедено, че ей-сега, още мааалко да се обърне и там някъде е цицата на мама. Много трудни кадри, наистина!

Мечо иначе на височина е колкото Ангел, т.е. колкото 6-годишно дете. На обем, разбира се, е доста по-голям, защото има симпатично бирено, закръглено коремче, а Ангел към днешния ден може да спечели конкурс за “най-кльочаво дете”.

Иначе имаме малко новини за промяна на ТТ-данните на Марти. Вчера с Веси са били на първата му консултация. Там са установили, че за 10 дни Мартин е качил 250 гр, т.е. вече е 3050 гр, както и че е порасъл с 3 см, достигайки завидната височина от 51 см. Растем, не се шегуваме. Има си хас, с това сукане по 8 пъти на ден и спане през повечето от останалото време.

Ето го и албумчето. Имам още няколко снимки, но са горе-долу същите, просто Мартин е застанал в по-изчанчени пози, опитвайки се да смуче козината на Мечо:

Видео на Мартин

Posted on 6/1/20086/1/2008 by Doncho

Друго си е, когато човек си има камера :). Може да е най-ментеливата и евтина такава, но позволява да снимаш и след това да споделяш.

За всички, на които може да им е интересно как изглежда малкия Мартин, ето едно видео, което днес съвсем спонтанно заснех. Основно го направих, за да може тези, които са далеч от нас, да си видят новия роднина, но и другите сте добре дошли да разгледат Веси, Мартин и Ангел вкъщи, 1 юни 2008.