Държавата на пациентите
Предишният път споделих набързо какво се случи, когато си смених постоянния адрес и трябваше като резултат да си сменя личната карта и шофьорската книжка.
Накратко:
- Отидох в службата по лични документи на 7-мо РПУ (“Младост”) с намерението да подам едновременно смяна на лична карта и книжка.
- Приеха ми документите, провериха всичко (нямах нарушения).
- След три седмици ми се обадиха да отида в МВР (централата)
- Където ми казаха, че поради това, че съм си сменял постоянния адрес, не можело то така наведнъж и първо трябва да си извадя новата лична карта, а след това да отида и отново да подам за шофьорска книжка.
Освен загубеното ми време (четири ходения до учрежденията засега, петото предстои), днес (на четвъртото ходене общо, и второто до КАТ) леко се вбесих. При изясняването на случая ми, който явно е “много тежък”, госпожа от КАТ звънна на 7-мо РПУ, за да им обясни как (те) са създали проблем. Сигурен бях, че говори за моя случай, защото си знам постоянният адрес, а едва ли друг на гишетата е имал същият постоянен адрес като моя (надявам се всъщност никой освен семейството ми да го няма).
Та госпожата от КАТ, обяснявайки на госпожата от 7-мо РПУ “Младост”, спомена нещо от рода “ами то така се получава, и след това вие ни ги изпращате вашите пациенти да се оправяме ние с тях тука”.
Дали причината беше това, че симпатичната упътваща полицайка на входа първо ми даде билет за грешно гише, където изчаках времето си (около 10 минути), и след това трябваше да чакам отново с нов билет за правилното гише? Или може би фактът, че идваше време да търча за децата? Не мога да кажа кое.
Но тогава се случи това, което на живописен градски жаргон се нарича “завря ми говното” (моля, извинете за кретенския език).
Докато изчаквах врящ, но учтив да се приключи въпросния разгорещен телефонен разговор за пациента Ангелов, видях нейна колежка, също млада госпожа, да върши нещо по папките, които се намираха в близост до моето гише. Тъй-като ми беше нетърпеливо я попитах дали би предала нещо важно на колежката си, която говори по телефона.
Дали защото момичето предположи, че се касае за важен, конкретнен детаил за разговора (то и така си беше), дали от обща любезност, тя дойде при мен, готова да ме изслуша за това, което имам да добавя.
Въпреки врящото ми, съвсем спокойно ѝ обясних, че я моля да предаде на колежката си, че не е правилно да нарича гражданите, които посещават КАТ “пациенти”. Да не говорим, че казано в контекста на случката, е и обидно.
(Не, не е "слово на омразата", само е обидно и неучтиво, също показва неуважение на упражняващият професията към самата му професия).
Момичето се засмя леко първо, но тъй-като и аз се усмихвах учтиво, но в същото време бях сериозен в молбата си, а и гневът ми личеше (винаги ми личи), тя каза, че ще ѝ предаде.
Не знам дали ѝ предаде, но въпросната госпожа приключи разговора и дойде след малко при мен, да ми каже, че да отида на тридесето гише, на което ме чакат, за да ме обслужат бързо и да подадат наново заявлението ми за СУМПС.
Госпожата не засегна темата за “пациентът“, затова аз предположих, че не ѝ беше предадено все още. Попитах я и нея, дали смята за правилно гражданите, които чакат за обществена услуга “подмяна на СУМПС” да бъдат наричани “пациенти”.
Да, приятели, ние наистина сме пациенти. Пациенти в психиатрия. От тази за най-болните психично хора. Защото тридесет и една години не бяха достатъчни за нас да работим и да гласуваме така, че да имаме и (още) по-реформирана администрация.
Не, не ме разбирайте грешно. Администрацията няма нищо общо с това, което беше 1989-а. Даже 1997-а.
Много по-напред е: и като организация, и като начин на предоставяне на услугите. Но все още има много да се желае. На първо място наистина това прословуто обслужване “на едно гише”. Да не говорим, че на второ място целият този процес на преиздаване на документи може да стане и по пощата. Както Александър ми е разказвал, че е в Обединеното кралство. Но това е една друга тема.
Госпожата се засрами. Бая се изчерви, личеше си не е (само) от яд, просто я хвана срам. Отстрани две нейни колежки с интерес слушаха разговора ни (вече беше 16:45 и нямаше почти никакви хора в КАТ, може би и заради дъжда отвън). Госпожата отговори нещо от рода, че нямало нищо и то било на шега. Аз обаче ѝ казах, че е обидно и макар, че и в момента да се чувствам като пациент в психиатрията на държавната администрация, все пак не е правилно да бъда наричан така, защото не съм дошъл за лечение, а за да ми бъде предоставена услуга, за която си плащам два пъти: веднъж през данъци и втори път 25 лв за ново СУМПС и 4 лв за нов златен талон.
Чест прави на госпожата, че както и аз, не си позволи да стане груба или заядлива, а се опита да замаже случая. Не, не се извини, но направи опит (нещо от рода “ама няма нищо, де”). Да ви кажа честно, на мен този нейн опит ми стига. Повече ми стигна това силно излъчвано чувство на срам, което тя показа, когато я попитах дали смята, че е правилно да се говори така. на гражданите.
Отначало бях твърдо решен да ѝ искам името и длъжността, за да подам оплакване. Но съм доволен, че не го направих. Че остана само със срама, което тя изпита пред мен и пред колежките си. Вярвам, че често пъти този тип неудобство е източник на повече положителна промяна, отколкото дори административно наказание, пък било то и само мъмрене в кабинета на началника.
Много се надявам следващият път, когато ѝ дойде да ни нарича така, да си спомни. И може би в половината случаи да каже “гражданите” или дори “клиентите”. Макар, че в случая не отговаряме точно на дефиницията за “клиент”.
Та толкоз за моите преживявания по смяната на постоянния адрес. След тридесет дни даже ще имам ново СУМПС. И продължавам да се надявам, че 2030-а вече това ще става електронно и по куриер.
Седя в стаята на