Днес е последния ден от почивката в Турция. През цялата почивка непрекъснато се канех да започвам писанията за нея и все отлагах, защото имаше нещо по-интересно за вършене. Но в последния момент вече няма накъде – трябва да се пише, иначе всичко ще избледнее, когато ежедневието и ежегеймието ( 😉 ) ме погълнат отново. А и време има – няколко часа трябва да минат, преди и ние да потеглим към полета за в къщи. Затова седнах при тенис масата и потръпвайки от падащия около мен дъжд започнах да описвам всичко, свързано с тази почивка. Ще се получи един голям материал, който ще разделя на парчета, а парчетата вероятно вече сте прочели.
Днес беше най-неприятния ден – този за раздяла и заминаване. Всеки път, когато оставям приятелите ми е криво. Но няма начин – животът ни е такъв, че с тези раздяла ще трябва да се свиква криво-ляво. Всяка почивка си има страхотните моменти на посрещането и горчивите моменти, когато трябва да си кажем “довиждане” поне за няколко месеца. Добре поне, че сега са само два месеца: Веси ще лети с малкия за лятната ни почивка на 6ти Юли, а аз – на 21ви Юли. А от сега до 21 юли остават малко повече от 3 месеца.
Мими и Юли заминаха в 11:30. Както сладко си говорехме, само 10 минути след това вече бяхме пак толкова сами, колкото бяхме и когато пристигнахме. Само че сега беше различно – нямаше я тръпката “ей, кога ще дойдат най-накрая, че да започваме с почивката”. Сега по-скоро я имаше вече досадата от това, че ни предстоят 5 часа чакане до нашия трансфер и след това до късно вечерта пътуване към къщи.
И ето, сега аз стоя и пиша това материалче, опитвайки да си спомня най-хубавото от тези 6 дни. Защото имаше много хубаво. Може би ще напиша и нещо за лошите неща, но това ще е по-късно и най-вече за да направя паралел между нас – българите, и това което видях в турците. Но сега няма да продължавам, нека минат няколко дни или седмици и ако все още имам какво да кажа – ще го направя.
Изчакахме чакането и в 17:15 благополучно се натоварихме на трансферния бус, който за 20 минути ни закара на летището. Времето направо се беше разкиснало днес – дъжд като из ведро заедно със силни гръмотевици. Докато чакахме за чек-ин изведнъж всичко изгасна и след няколко секунди до нас стигна здрав гръм – явно светкавица беше ударила електропровод. Отне само десетина секунди и всичко тръгна отново.
Имахме една интересна емоция при паспортния контрол. Явно чичото зад гишето не познава всички вариации на нашите документи и докато проверяваше паспорта на Веси (тя винаги минава първа) ме извика и мен, провери и моя паспорт, прибра паспортите в него и ни покани да го последваме. Ние, доста озадачени, тръгнахме до офисът им, където само след 10 минути се събра направо консилиум от мазни граничари, дърдорещи и усмихващи се странно и споменаващи множество пъти думата “Булгаристан” (т.е. България, по тяхному).
Паспортите ни бяха много внимателно и щателно разглеждани, човъркани, мирисани дори. Наизвадиха някакви щракала и с тях обходиха челната им страница. Дърдоренето не преставаше, а ние си стояхме и ги чакахме да кажат какъв е проблемът.
След около 10 минути изследвания, отново без дори да кажат дума, един друг чичо взе паспортите и ни направи знак да го следваме. Поради липса на друга алтернатива, ние си го последвахме. Оказа се, че той просто ни извежда от граничната ми полиция. Даде ни паспортите, направи международния знак “ОК е всичко” и си влезе обратно.
Няма смисъл да споменавам, че докато траеше тази досадна процедура ми минаха разни неприятни мисли през главата. Чувал съм лоши неща за турските арести и затвори, а и фактът че съмнителния паспорт се оказа точно Весиния, нещата можеше да са още по-черни. Очевидно беше, че турчинът-граничар беше отчайващо некомпетентен и не беше виждал може би най-новите ни паспорти – поне аз по друг начин не мога да изтълкувам подобна неприятна грешка. Още по-неприятен беше факта, че не ни казаха и една дума защо ни отклоняват от нормалния поток и какъв е точно проблема. Да не говорим, че и в двата паспорта се намира валидна тригодишна датска виза, даваща право на постоянно пребиваване и работа, да не говорим че моя паспорт има и десетгодишна американска виза. Просто те __трябваше__ да се заядат и __трябваше__ да не ни кажат нищо. Ориенталщина отвсякъде, нещо ме кара да си мисля, че нашите тулупи няма да са по-стока от турчолята. Дай на ориенталец униформа и пищов и му гледай сеира.
Остатъкът от бординга мина ОК. Последва много неравен път, три часа и половина друсане из бурите, бушуващи из тази част на Европа. Времето се успокои едва час преди Копенхаген. Важното е, че кацнахме без проблеми и без повече важничене от страна на хора с униформи стигнахме до Централна гара – Копенхаген, където изпуснахме последния влак за вкъщи. Наложи се да повървим пеша от една от по-близките до вкъщи спирки, но и това не беше кой-знае какво изпитание и благополучно в 01:00 си легнахме.
Почивката свърши. Сега остават още два почивни дни и ежедневието започва отново.
Днес бяхме на гости на Полина и Микел по случай Великден. Веси, Полина, Марта, Дани, Дони, аз и Ангел. Микел беше да играе бридж и дойде чак към края на разговора, но все пак дойде.
Докато Марта и Дани бяха да посрещат Дони, ние с Веси намерихме тези шапки и веднага се изфалшифицирахме като едни датски футболни фенове. Спомняте ли си тези шапки, как нас, българите, ни беше яд на тях преди няколко години. Днес чак съжалих, че България и Дания не са в една група за предстоящите квалификации за евро-финалите. Щеше да е купон с колегите, особено с датските такива! Всъщност с кои сме в една група? Ние имаме доста различни националности, така че все пак може да има майтап?
