За бягството
Преди време прочетох “Бягството” при Йовко. След като прочетох, и след като прочетох и коментарите, имах нужда да мисля. Защото със сигурност трябваше да пиша, а да пиша дълъг коментар при положение че имам (зарязан) блог някак не върви. Преди няколко дни Вера ме попита защо не съм коментирал там. След като ѝ обясних, че смятам да пиша, получих незабавно виртуално смушкване в ребрата да съм побързал.
Та нека ви кажа нещо и аз по тази тема.
Преди 3 години за мен и Веси стана ясно, че напускаме България. За неопределено време, т.е. до тогава, до когато “издържим”, дори може би и завинаги. Подбудата не беше Първанов, Станишев или масовата епидемия която е обхванала по-голямата част от българския народ. Епидемия от слепота и безумие, подкрепена с немалко мързел и “очакване на Годо”. Подбудата тогава беше “чисто бизнес”. Не се чувствах като човек, който бяга, а като човек, който се мести на друго место, защото работата му го изисква. Въпреки това обаче, тогава твърдо бях решил в себе си, че тръгвам с мисълта, че никога няма да се върна. Някак е по-лесно, ако тръгнеш така, защото захвърляш назад календари и моливи и спираш да зачертаваш “дните от заминаването”.
Три години след онази дата, отново се връщам на темат. Струваше ли си? Какво спечелихме? Какво загубихме? Можеше ли другояче? Да продължаваме ли така? Въпросите чакат отговор. Не защото някой припира такъв да бъде даден. А защото ако спрем да си задаваме тези въпроси, значи наистина връщане назад няма.
Статията на Йовко мен лично малко ме уплаши. Защото с Веси напоследък все по-често се замисляме дали да не купим някой ден обратния билет. И при какви условия бихме го направили. Четяйки обаче “Бягството”, усетих как ме полазват тръпки. За мен Йовко винаги се е нареждал сред оптимистите. Сред хората, които ще бъдат последни на гише “Заминаващи”. И изведнъж:
трезвата ми преценка за следващите десет български години се заключава в словосъчетанието _кретащ прогрес по инерция_.
Панически ужас ме обзема само от мисълта, че децата ми трябва да живеят тук.
Меко казано, бях стреснат. Статията на Весо, прочетена само няколко дни преди Йовковата, дойде като едно “подгряване” на рефрена като цяло.
Въпреки всичко сега, когато прочетеното се уталожи, оптимизмът бавно се завръща. Кой оптимизъм ще попитате? Оптимизмът, че животът в България все пак не е толкова лош. Да, тези думи са изненадващи не само за този блог, ами и за самия мене си. Ще обясня защо по-долу.
Преди известно време се замислих върху един проблем. Ако, да речем, животът ми сервира “обратна разписка” (например: епикриза че ми остават не повече от 2-5 години), къде ще предпочета да изживея тези години? Дали ще предпочета да остана в чужбина?
Странното беше, че след немалко мислене успях да открия категоричен отговор на този въпрос. Ако, да не дава Бог, такова нещо ми се случи и е сигурно че дните ми са преброени, почти веднага ще започна да си стягам багажа. За България. Значи какво излиза в крайна сметка? От една страна, в Дания е спокойно, хубаво и се живее добре. От друга обаче – виж предишното.
Може би не всеки стига до тези изводи. Като нищо това може да е специфично за мен (и Веси). Специфични или не обаче, изглежда пътят е ясен. Рано или късно ние ще сме обратно в България, въпреки лошото, което всички ние говорим за нея (по блози или други медии, без значение). Както Йовко казва, там ще ме е повече страх за детето. Ще се притеснявам къде е, кога ще се върне и т.н. Не че тук не бих го правил, но когато основния продавач на наркотици са полицаите, нещата с притесненията имат един друг порядък. Със сигурност в България много бързо ще ми омръзне отново непукизмаът, мързелът и безхаберието, с което ще се сблъсквам ежедневно.
Но пък там ще бъда често при хората, които правят животът ти да има смисъл. Ще намалеят (надявам се) и родителските сълзи. И ще престанем да бъдем само статистици на хубавите неща, които се случват на хората, които обичаме и при които се връщаме цяло лято.
Иначе Йовко е прав. В България нещата не вървят добре. И дано синът ми не ме мрази някой ден заради това, че може би няма да намеря сили да остана още далеч от нея. Рано или късно.
