Две хиляди и седемнадесета: лично и политично

Spain Mountain Panorama23 декември. Две хиляди и седемнадесета върви усилено към край. Човек го връхлитат мисли за равносметка.

Оглеждам се. Щастлив съм. Миналата година по това време се вълнувах повече от политика. Тази година ме вълнуват (и) други неща. 2017-а ми подейства много отрезвяващо откъм осъзнаване на реалността. Колкото и да ми е нелицеприятно, аз съм и оставам малцинство, погледнато в електорално отношение. Струва ми се, че в България масата търка фишове на лотарията, пуска тото, и чака да ги огрее късмета. Или чака някой друг да ги “оправя”. Оправячите не липсват. Всеки избори има кандидат-оправячи. И облъчените гласуват за този, който ще им обещае светло бъдеще без усилия. Разбира се, никой не мисли как ще се реализира това светло бъдеще, важното е, че “държавата ще го осигури”.

Когато миналата година Да, България направи заявка за нещо по-различно, това естествено беше потопено в лайната на българската “журналистика”, а след това и беше направено всичко възможно откъм юридическа гледна точка да не бъдем допуснати до избори. Взехме решение да се коалираме с формации, някои от които със съмнителна цел и програма. Което отблъсна хора от нас. Като резултат, останахме на резервната скамейка. И сега изграждаме структурите на партията. Да се надяваме, че на следващите избори ще сме по-разумни. Когато и да са те.

Както казах, цялата реалност по изборите ми подейства доста отрезвяващо. Да не говорим, че междувременно вече се борех с две други, много важни предизвикателства: в личен и служебен план. Щастлив съм, че към края на тази година откровено мога да кажа пред себе си, че успях да се справя и с двете. Засега, разбира се. И двете не са приключили, и двете имат нужда от една успешна и спокойна 2018-а, за да се случат. Надявам се на най-доброто.

Изминалата година донесе много яснота по моите приоритети. Осъзнах, че колкото и да съм инженерен и технологичен човек, истинската ми страст изглежда клони повече към работата и управлението на хора и екипи. Възможността с усилията ми да предоставя възможност на хората да си свършат работата по най-добрия начин. Възможността да помогна със съвет, технология или процес. Възможността заедно да доставим нещо по-добро и заедно да се гордеем от него. Всичко това са е в основата на мотивацията ми днес. И се надявам и догодина да продължи да е толкова мотивиращо, колкото и сега.

Калина много порастна тази година. Бебешкият период отдавна е зад нас. Сега сме по-скоро в ситуацията “как да е опазим сама от себе си”. Бесовете са силни в нея, горе долу толкова силни, колкото бяха силни и в Мартин. Късметът обаче да има балансираната, женска страна, засега я спасява от белези на какви ли не места. Белези, с които Мартин може да се похвали доста. Детето се оформя повече към артистична страна, по-малко към технологична. Може би и момичешкото обкръжение помага, но и Калина засега заобикаля конструктурите, а посяга към четката и моливите повече. Вече започна и да открива другите възможности на таблета, не само като мултимедиен екран. Мисля, че по-малкия ѝ брат успешно се погрижи “да ѝ отвори очите” :). Аз храня още някакви надежди, че детето може да има силна логична, структурирана мисъл и да се наложи в точните науки. Но засега поне не я показва.

Мартин е повече “технологичният човек” в семейството. Силен по математика, с желязна логика, и железен характер. Луд, както винаги, само че разумът като че ли започва да има повече контрол над лудостта. С него сутрин често водим задушевни разговори за технология, космос, планети. Даже ме е питал за неща като “душа” и “бог”, на които ми беше много трудно да отговоря, защото не искам да му давам моя отговор. По-скоро му обясних моето мнение. И го питах за неговото. Объркан е, а за тази възраст е нормално. Когато се прибираме следобяд отново си говорим за техника. Понякога и за отношения между хората. Най-вече когато той или негов съученик са имали проблеми в училище. При Мартин започва все повече да ми харесва факта, че той чете с удоволствие и мерак. Буквално изяде с кориците “Хвърчащата класна стая”. Не знам дали защото му казах, че ми е една от най-любимите книги въобще. Или защото и на него му хареса. Прочете я за около седмица-две. Което за него е доста сериозен ритъм, вземайки предвид че става в 06:20 и ляга около 21:30-22:00. Доволен съм и му се радвам. Главна задача ми е да запази и развие още повече любовта към книгите. Сега Веси му е взела “Книга за джунглата”. От любим автор. Но за него – някой друг път.

Ангел! Най-големият, най-разумният и най-трудният от всички. С неговите петнадесет години, които ту го карат да се държи като по-възрастен от мен, ту го тласкат към такива решения, на които се чудя “абе аз правилно ли разбирам”? И за него 2017-а беше страхотно предизвикателство. Което според мен той в началото подцени, но сега, към края на годината, като че ли започва да преодолява. Не е лесно да си част от учениците на 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. Нивото е изключително високо, изискванията също. Той определено се препъна в първите месеци, когато подцени жестоко испанския език. Надявам се да сме успели да му помогнем след това. Гледайки го днес си мисля, че предизвикателства все още остават, но постепенно той започва да преодолява препятствията, само за да разбере, че след това идват още по-високите такива. И че животът, както е днес, е низ от такива предизвикателства: тези, които преодолеем, ни правят по-силни и по-способни. Тези, които ни победят, ни правят по-умни и по-предпазливи. И от двете се учим. Ангел, подобно на Калина, е повече артистичен, отколкото логичен. Поне така го виждам аз днес. Разбира се, той ще се променя тепърва, ще открива кое го мотивира и кое му носи най-много удовлетворение. Девети клас… Голям е!

Веси е лепилото, което ни свързва и обединява всички в едно. И тя порастна тази година. Все още търси следващото професионално предизвикателство. Искам да намери и да прави това, което ще я прави щастлива и мотивирана. Тя опита много неща тази година, не се е отказала от някои от тях и догодина. Харесва ми как търси и пробва най-различни неща. Ще стане. И то ще стане така, че да ѝ харесва.

Майка е около нас, с нейните болежки, разбира се. Но е тук, грижи се за нас, когато ѝ даваме тази възможност. Радва се на децата. И плаче за татко. Такъв е живота.

Щастлив съм. Те са добре, значи и аз съм добре. И ако сме така добре и след една година, значи всичко е било наред.

Продава се сегашната мебелировка на детската ни стая

>> Всичко вече е продадено, текстът по-долу стои само за архив.

Дойде време да имаме ново оборудване на детската ни стая. Поради това продаваме цялата сегашна мебелировка, за да освободим място за новата.

Мебелите се продават в състоянието, в което са в момента. Използвани са добре и интензивно, но според мен имат още много години в тях.

Мебелировката е изцяло изработена от евтин масив и включва следните елементи:

  • Две легла 200х90 см, с едностранни матраци
  • Две нощни шкафчета
  • Кръгла маса с диаметър 100 см
  • Четири стола (на снимката са само два, другите два са налични)
  • Един голям гардероб (височина 200 см, ширина 80 см, дълбочина 50 см)
  • Една ъглова етажерка (която на снимката не е под верния ъгъл)

Цената целия комплект оборудване от по-горе е 250 лв. Ако имате оферта за отделни неща, пишете в коментарите.

Транспортът е изцяло за сметка на купувача: трябва да си осигури бус или друг транспорт и хора, с които да могат да се натоварят и превозят нещата.

По-долу ще намерите снимки. Не сме си играли да раздигаме играчките, но е повече от ясно, че нищо освен мебелите от масив не се продават:

Обявата и в Продавалник: Мебелировка (втора ръка) от детска стая.

На ти си куклите, дай си ми парцалките, или за “приятелството” във Facebook

От известно време съм си поставил за цел да “пощя” списъка с Facebook приятелите, които имам.

Когато Facebook не беше това, което е днес, и когато аз все още играех игри във Facebook, си позволих списъкът ми с приятели да набъбне неимоверно. Тогава, също така, нямаше сериозни инструменти за контролиране на достъпа до съдържание на различните групи приятели, както и нямаше Follow режима.

Е, сега вече положението не е такова. Facebook много порастна, настани се (почти) на всеки екран, независимо дали мобилен или не. От играчка се превърна в работен инструмент, а много компании го взеха насериозно и го интегрираха с платформите си (всяка съвременна мобилна платформа обикновено има пълна Facebook интеграция). Поради това, а и поради моята хиперактивност в тази платформа, реших че е време да отделя “приятелите” от приятелите там.

Като част от това решение идваше и селекцията, която трябваше да извърша. Т.е., започнах постепенно да отделям от списъка с приятелите си хората, които реално не познавам и ако срещна на улицата, има голяма вероятност да подмина. Е, далеч не за всички, признавам. Някои “оперативно интересни” на мен лица ще си останат в списъка с приятели, поне до момента, в който не е ясно, че не споделяме никакъв общ интерес. Такива хора, въпреки че не ги познавам IRL (In the Real Life), остават на стената ми.

Покрай случването на тази селекция неведнъж се е случвало някой от виртуалните приятели да бъде излишно ядосан или дори наранен, когато обясня защо съм го “разприятелил”. Естествено, не говоря за хора след определен конфликт, там е ясно. По-скоро говоря за хората, които са смятали или смятат, че виртуалното “приятелство” е напълно безопасно, че това да си виждаме локацията, телефоните, адреса и къде-какво в детайли е ОК, защото е виртуално.

Затова и реших да драсна тези редове, за да не ми се налага да правя copy/paste на едно и също съобщение. Т.е., още по-мързелив съм и смятам да copy/paste направо връзка оттук-насетне.

Защо ми се налага да “разприятелявам?

Просто е. Във Facebook аз държа важни данни. Неща като телефон, адрес и т.н. Ако човекът ми е случаен приятел, изпратил ми покана току-що (а ние никога не сме се виждали, или ако сме се виждали, сме били на “здравей-здрасти”), то е ясно че не би следвало да има достъп веднага до тези данни. Също така понякога нещата, които споделям за “приятели”, наистина са за приятелите, а не за всеки виртуален познат ever. Регионалните неща ми е лесно да филтрирам (просто ги пускам на български 🙂 ), но не винаги нещата стоят толкова просто.

Та, ако не познавам даден човек добре и ако не сме изградили взаимно доверие, съвсем нормално ми се струва да има известна дистанция, дори и във виртуалния свят на Facebook. Подобно нещо го има и в Google+, разликата там е, че никой не е обиден защото… ами защото не знае, че е филтриран в по-специален кръг, от който няма достъп до тази информация.

Защо е ОК, че не сме вече “приятели”?

FollowersАми в повечето случаи моите глупости са публични. 90%+ от статусите, връзките, снимките и т.н., които пускам, са Public. Това не е случайно и не е само защото не знам как да ги пусна “специални”. Това е, защото мисля, че са ОК да бъдат публични и нямам проблеми с това, че ще ги чете всеки с достъп до Мрежата и до съответната връзка.

Всеки, който съм “разприятелил”, ако иска да остане в час с моите глупости, може спокойно да натисне бутона “Follow” и да следва неспирния поток от простотии, които бълвам. Естествено, няма да има достъп до нещата за “приятели”, но то това е и целта на самото упражнение, нали така?

Естествено, за повече от нормално смятам и реципрочната мярка: всеки “разприятелен” да реши как и дали да ме “накаже” за действията ми. Щом съм се решил на това, готов съм да си нося и последствията. Разбира се, че би ми било неприятно да ме блокират като резултат от огорчение, и ми е криво, че това ще се случи рано или късно, но в крайна сметка по-скоро съм готов да нося този риск, отколкото да имам произволни “приятели” във Facebook.

Какво става, когато някой се почувства много засегнат?

Ами става това, което става и в реалния живот. Обикновено купища въпроси, от които личи негативната емоция. Ще използвам едно такова съобщение, за да се опитам да отговоря набързо на всеки един от емоционалните въпроси:

…само дето не разбрах с какво толкова те ”оголиха до неузнаваемост” моите коментари в твоите иначе симпатични постове…струва ми се ,че в тях няма нищо ”оголващо”- един интелигентен многодетен татко се радва на чудесното си семейство , ”спортува” във фитнес-клуб , управлява престижна IT фирма , симпатизира на протестите у нас , знам малко и за периода в Дания …в общи линии е нещо съвсем обикновено и човешко

Не става въпрос за “оголване” или разголване или каквато и да е форма на нудизъм. Става въпрос за това, което се опитах да обясня по-горе: виртуалното приятелство във Facebook, ако човек се отнесе към него несериозно, може да си причини неприятни, дългосрочни емоции. Аз вече не бих посъветвал никой да дава Friend на човек, който не познава и на който не може да разчита, наистина като приятел и в реалния живот. Facebook приятелството, покрай мощността на платформата и гъвкавостта ѝ, може да докара неприятни емоции, ако имаш 5000+ приятеля, от които можеш да разчиташ само на 50, а останалите просто гледат.

Не казвам и не трябва да се приема, че всеки непознат Facebook приятел е потенциален терорист или воайор, но най-добрия начин да се предпазим, е този: проверени хора в приятелския списък.

…какво толкова те ”притесни” и раздразни …?…моите коментари…?ами защо тогава благосклонно ми ”разрешаваш ” да те следвам ,за да се ”дърляме в коментарите”…?!?

Пак повтарям: аз разрешавам на всеки (който не съм блокирал) да ме следва и да ми чете глупостите, да коментира в/у тях, да ги споделя и т.н. Не виждам причина чак за такава рестрикция (да, Facebook я има, но аз умишлено не съм я включил). Защото ми е приятно да гледам как хората реагират на някои неща, да споря с тях и да споделяме заедно. Но би ми било неприятно ако някой бръснат фен на Атака се окаже пред нас с винкел, защото съм нарекъл Волен Сидеров “болен нацист” например (примерът няма нищо общо с действителността, нали 🙂 ? )

не може ли просто да ме игнорираш тотално…какви са тези полувинчати ”санкции”…?

Мога! Но не искам! Защото не си ми направил нищо, и защото предпочитам, ако е възможно, след този мой “враждебен акт” да си останем виртуални познати. Ако мога, аз следвам всички “разприятелени” от мен заради това, но някои от “разприятелените” просто не са включили “Follow” възможността на Facebook. Тогава нищо не мога да направя, след като те не желаят “непознати” да могат да ги следват, и аз съм вече в тази категория.

Аз не разбирам защо някой ще остане с тази рестрикция, но хора всякакви. Кой съм аз, че да съдя? Всеки има право на собствено мнение и да прави това, което иска (доколкото не влиза в личното пространство на другите).

защо се лишаваш от моите обективни всемирни постове , а ми даваш възможност да се ”дърля”…едва ли ще се възползвам от”Follow” …не виждам необходимост и да ми обясняваш какво трябва да направя ,за да стигна до ТЕБ…вземаш се прекалено на сериозно бе човек…смешно е

Признавам, че много хора може да си помислят това. И може би са прави. Според мен обаче те не могат да разберат, че аз наистина вземам насериозно откритостта към “приятелите” във Facebook. Дали това означава, че вземам себе си много насериозно? Възможно е. И ако си се почувствал така, се извинявам още веднъж. Но няма да променя решението си. Ще ми е криво, ако това значи, че няма да държим вече връзка, но съм готов на този риск пред възможността да знам, че в списъка “Приятели” са само хора, чието присъствие там съм премислил внимателно.

В заключение

На няколко пъти, подтикнат от решението на Йовко, съм се замислял дали да не си закрия Facebook сметката и да остана само в Twitter или Google+. С риск да обидя част от моите виртуално Facebook приятели, предпочетох това. Сигурно просто “изчезването” ми от Facebook би било по-демократично (еднаква мярка за всички), но не искам да си го причинявам, поне не и засега.

И пак да кажа: всеки, който се почувства засегнат, има искреното ми извинение и правото да направи каквото си иска реципрочно действие. А аз си обещавам оттук-насетне много внимателно да филтрирам новите познанства. И по-активно да използвам Friends vs. Acquaintances, за да организирам списъка.

Още сняг

Червен код. Страшна работа, ви казвам! В Лозен основно червено вино предпочитат хората, но щом ще да е код – код да е!

Иначе при нас от сутринта е червен код. Жалко, че не можеше да е червено вино от сутринта. За добро, сутринта беше спряло да вали, та реших да ходя да изровя колите. Не беше лесно: предвид как беше спряна колата на Веси, предвид многото сняг и очакванията за деня, още в самото начало взех решение да оставим едната кола в снега, а да ходим двамата с другата (шкодата). Въпреки, че шкодата е автоматик, тя е по-тежка и по-стабилна от джетата на Веси (макар джетата да е с 16″ гуми). А и в багажника на шкодата имах вериги, както и багажника на шкодата може да побере лопата!

Заех се аз да изривам колата. Снегоринът се беше погрижил отстрани да има сняг до половината на вратите, та ми отне доста време. Докато Веси дойде, почти бях успял, след което се пробвах да я изкарам на пътя. За съжаление, при изкарването се омотахме и нагазихме в една сериозна пряспа, та отиде и там доста усилия.

Изводът се налагаше от само себе си: слезем ли с шкодата, няма качване обратно. Пътят не беше докаран до паваж, имаше солиден слой от леден сняг и беше доста хлъзгав. Възхитих се на един-два джипа как цепеха нагоре, но те най-вероятно са от мото-клуба на Лозен, занимаващ се основно с автомобили с висока проходимост. И наистина бяха с висока проходимост, снегът не беше никакъв проблем за тях.

Докато Веси пеша заведе Марти на градина, аз се опитах да сложа веригите на шкодата. Пълен провал. Страхът от едно друго неуспешно слагане на вериги точно на тази шкода ме беше обладал, и лесно се отказах. Веси междувременно се върна и отиде да си сложи сериозни обувки, а аз се наложи спешно да сляза до основния път, защото бях позапушил съседите.

Докато чаках Веси се разходих до центъра на селото. Положението с всички улици беше такова, каквото очаквах: при продължаващия валеж нито една не беше почистена “до асфалт”. Ясно беше, че ще има драма и на връщане.

Докато чаках Веси да дойде, се заговорих с една съседка, която има магазин на главната улица на Лозен. Тя, естествено, се оплакваше от организацията на почистването, как се мъчи с греблото (давам и кредит за това, благодарение на почистеното от нея аз успях да спра така, че да не преча на движението), а като дойдели чистачите нахвърляли снега от улицата върху почистеното от нея. Предвид интелектуалните способности на чистачите не се учудвам, че точно така са постъпвали, но някак ми се ще да вярвам, че хората които ръководят тези полу-идиоти, разбират от управление…

Като дойде Веси тръгнахме за града. Положението навсякъде беше еднакво: бял път, сипещ се сняг. Бавно и полека стигнахме до МОЛ “Сердика”, където аз я оставих и (много нервен) реших да отида до “Коста кафе” за едно сутрешно кафе. А и гледайки каква опашка имаше към “Цариградско”, моето кафе нямаше да ме забави особено, защото опашката така или иначе трябваше да се размине.

В “Коста” си преподредих деня. Въпреки, че бях забравил зарядното, и служебния, и личния компютър имаха достатъчно заряд да изкарат няколко часа, така че нямах особени притеснения. Бях даже решил първата онлайн среща да я направя от кафенето, но като си изпихме кафето с Веси и си изядох кроасана, нервността ми попремина и реших да ходя към офиса. Успях навреме.

С Веси се бяхме разбрали около 16:00 да я взема, за да тръгваме обратно. Имахме да прибираме Мартин, а ако се случи като вчера (за което имаше достатъчно предпоставки), кой знае колко време щеше да ни отнеме да се приберем.

Изпълнявайки този план, тръгнахме към Лозен. Имах идеята да мина през автосервиз, за да ми сложат те веригите, но се отказах. Реших да пробвам да стигна до центъра така, надявайки се да е почистено, като ако не успея, да се върна в първия автосервиз в София.

Успяхме благополучно да стигнем до читалището, Веси припна да вземе някакво ядене от магазина, а аз си плюх на ръцете, извадих лопатата от багажника и изкопах (буквално!) едно каре в снега, в което набутах шкодата така, че да не пречи на изчистената част от площата. И сега, надявам се, шкодата нощува благополучно там. Утре ще си я приберем (или това, което е останало от нея).

От детската на Марти до къщи повървяхме пеша. Разстоянието е 300-600 метра, но в снега си е нещо! Мартин използва случая да омрънка всичко около него, как му било студено, и как искал вече да сме стигнали… що ли ми е познато това отнякъде? Нейсе, за десетина минути издрапахме до къщи, още 2-3 докато влезем. Беше наваляло поне още 20тина сантиметра от сутринта, отделно снегоринът пак се беше погрижил да “дозапечата” колата на Веси, както и входа, който бях изчистил сутринта.

Тук усетих тактическа грешка: бях оставил лопатата в колата. Но не ми се мъкнеше тежката лопата с мен! Ще видим утре как ще се оправя без нея, най-много да изтрамбовам аз една тясна пътека в снега.

Дворът иначе приличаше на снежен басейн: като изключим липсата на сняг около къщата, всичко останало беше зарито поне под 40 см сняг, а на някои места Марин спокойно можеше целия да бъде заринат в преспите. Много красиво, но и малко страшничко: не бях виждал двора в това състояние.

Сега вън продължава да вали. Интересно ми е утре как ще изглеждат нещата. И колко време ще изравям колата от снега. И дали някой няма да е поднесъл тази вечер в предната и броня…

Нейсе, ще се разбере. Ние да сме живи и здрави. Пролетта ще дойде! Казаха, че е тръгнала вече, пеша, ще дойде до два месеца!

LAN през електрическата мрежа

От известно време мисля да свържа електрониката около телевизора със сървъра, като използвам LAN, но през електрическата мрежа, а не с отделен кабел (Веси мрази всякакви кабели, а и на мен не ми се ще да опъвам кабел през цялата къща). Понеже Wireless-а около телевизора е слаб реших, че подобна инсталация ще работи по-добре (сега понякога дори губи wireless сигнала, какво да се прави, долу в ниското е сложено).

Стандартът (май от известно време е стандарт) се нарича “Home Plug”. Звучи малко като заглавие на лош порно филм, но всъщност има даже алианс на производители, които поддръжат протоколите за обмен. Решението по този стандарт прилича на зарядно за батерии, но всъщност има куплунг за мрежов кабел. Ръчвате едното в контакта, свързвате  мрежовия кабел. Ръчвате другото в контакта, свързвате и другия мрежов кабел. И така имате все едно един switch, чиито портове за “разхвърляни” по контактите в къщата ви.

От търсенето, което направих, изскочи D-Link Powerline 200M HomeplugAV Starter Kit, предлаган от Pro-BG. Понеже никой от хората покрай мен нямаше опит, който да сподели реших, че аз ще съм първия, който ще го пробва.

Днес ми доставиха кутийчето и като се прибрах от работа го инсталирах. Не директно на TV устройството, защото исках първо да премеря скоростта (така и не ми остана време да го инсталирам на самото устройство, но нали и утре трябва да се прави нещо).

От единия до другия контакт имам някъде около (по много груба оценка) 50м кабел. За съжаление, има доста шумящи непрекъснато устройства в мрежата, така че устройствата не успяват да стигнат повече от 1.2MB/sec, но за сметка на това ги държат стабилно. Това е около 10% от максимално допустимата скорост, но не мога да си представя при какви условия ще постигнат максималноr допустимата скорост от 100Мбит. Тези устройства се влияят силно от работещите в къщата уреди, а по време на пробата доста уреди работеха. Още повече, че дори при “спокойна зимна вечер”, четирите климатика пак си бръмчат, т.е. смущения в мрежата ще има.

Въпреки ниската скорост обаче, трафикът беше “стабилен”, т.е. нямаше пикове “нагоре-надолу”, както понякога се получава с безжичния. Мисля, че като цяло решението ще свърши работа, но за съжаление пак няма да може да се гледа Bluray директно от сървъра. Както и да го смятам, при под 2MB/sec ще накъсва сериозно. Но нищо не пречи да се пробва, разбира се. Но това, типично по Димитровски, го оставих за утре :).

Nintendoвски неволи

Счупеното Nintendo DS

Счупеното Nintendo DS

Днес едно тръгнало да се чупи нещо се дочупи окончателно. Двойката “Мама и Ангел” бяха успели преди повече от 5-6 месеца да видят сметката на една от пантите на Nintendo DS-а на Ангел, та той беше взел моя, а “великодушно” беше дал този на Мартин.

Марти, въпреки няколкото изпускания, успя да изкара с така счупените панти повече от три месеца, но днес се изсипал с тях от стола на земята и те съответно се дочупили.

Преди време бях проверил за резервни части и бях поръчал комплект капаци. Оказа се обаче, че капаците нямат т.нар. “fuse” (панти?), та днес поръчах и панти (тия или тия, надявам се поне едни да станат)! Заедно с пантите се наложи и поръчка на специалните отверки, с които се развиват винтовете на конзолата. Така и така поръчвах, взех и комплект от 5 пръчици за конзолките, че моите хора успяха да загубят всичко и сега имат само една (за две игри!)

Надявам се, като пристигнат всичките неща, отново да злоупотребя с търпението на приятелите от Магитон Сервиз и да им отнеса частите, заедно с Нинтендото, за поправка. Смяната на капаците не е шега работа, така че ме е страх да го правя аз: свързано е с отлепяне/залепяне на дисплеите (двойнозалепящите са в комплекта), с разпарчосване на цялата конзола, както и след това със сглобяването и, при това без да остават излишни части! А в това аз не съм особено добър, но за сметка на това пичовете от Магитон са!

За съжаление, докато пристигнат частите, ще минат около 20-25 дни. След това поне седмица-две, докато се оправи конзолката… абе ако отнеме по-малко от два месеца, преди да имам работеща конзола пак, ще го считам като голям успех.

От известно време си мисля какво да правя. Инвестирали сме доста мерак, усилия и пари в тези две конзолки: една игра е близо 60-80 лв, а Ангел и Мартин за толкова време са събрали над 20 (Ангел има Нинтендо от тригодишен). Не върви ей-така да ги отсвириш, още повече че нови игри все още излизат и си работят на конзолката, нищо че е модел от повече от 7 години. Така че ще ремонтираме, ще купуваме по-новите модели и така… тръгнали сме по този път и ще го караме, докато спрат да им бъдат интересни (сигурно и след 10 години ще играят… ако докарат игрите до тогава).

Спомям си, когато Ангел беше на четири, така се беше ядосал на една игра, че беше “ухапал” конзолата. Така я беше ухапал, че беше счупил горния дисплей, и той беше почернял. Изпратих Нинтендото до Швеция за ремонт (струваше колкото половин конзола ремонта), те пък на връщане ми я изгубиха по пощата. След което, като им писах, че не съм я получил, ми пратиха чисто новичка. И тази чисто новичка сега е счупената сега.

Втората конзола взех, за да можем да играем с Ангел multiplayer игри. Много е яко, и доста бяхме задобряли, но след това на мен ми писна. Сега двамата с Мартин играят зверски, Марти въпреки че е мъниче още, започва да дава сериозен отпор на брат си в доста игри, макар че Ангел (разбира се) може буквално да го смачка. Но с времето това ще се промени навярно.

Засега обаче, щат не щат, ще се оправят с една конзола!

07.01.2012: Много сняг, температура и някои други работи

Днес имахме велики планове, които включваха пътуване до Пловдив, Ивановден при скъп за нас човек, виждане с приятели там и каквото още остане за това време.

Вместо това, снощи Мартин удари 38.2 температура, имахме сравнително тежка нощ (реши да се “пресели” при нас още в 03:00), и на сутринта беше с 39.2. При тези обстоятелства за пътуване до Пловдив и дума не можеше да става. Затова още сутринта се обадихме да уведомим Иван и планирахме цял ден вкъщи.

Времето навън беше… разкош! Разкош! Цяла нощ валя, натрупа поне 20-25 см. Като по чудо електричеството ни още се държи (пу-пу-пу, че ако спре, трябва да се спасяваме само след 8 часа). В Лозен обикновено електричеството е много лабилно в такива ситуации, но засега – евала!

Веси ни награди с палачинки сутринта! Ако не трябваше да се пазя, сигурно бих изял много, но нали уж внимавам, та изядох “само” три :).

През деня се разбра, че благодарение на приятел от САЩ (и на благословия от Веси, разбира се) май ще се уредя най-неочаквано с едни Canon EF 70-200mm f/4L USM Telephoto Zoom Lens. Добра цена, практически нови лещи, проверени от приятел! Може би най-добрия за мен вариант. Вече ги чакам с нетърпение 🙂 !

Денят беше изпълнен с боледуването на Марти, гушкането в мен (следобеда заспа най-неочаквано в скута ми, но беше толкова скапан, че без проблем го пренесох в леглото му), игра на Eve Online, оправяне на купчина други онлайн неща, и следене на обстановката в страната. Оказва се, че не е било лесно на хората по пътищата днес, като гледам как все още прехвърча сняг, и утре сигурно ще е драматично. Други приятели снимат, че били блокирани някъде, да видим с това тяхно BMW как ще издрапат. Успех и на тях утре, сигурно ще е интересно, дано да е благополучно!

Днес, покрай един от референтните ми сайтове за Eve-Online, се наложи да пусна пак Firefox. По някаква странна причина Хромищата не го рендират добре този сайт (то е ясна каква е причината, сайта не е тестван добре под Хром), но FFox се справя отлично. Покрай това пускане на Firefox забелязах, че върви доста пъргаво и читаво под MacOS. Мисля, че ще го пробвам няколко дни, и ако не се изложи много, може под MacOS да започна да го използвам вместо Хром.

Надвечер малките станаха направо нетърпими. Четох днес в КАПИТАЛ една статия за закона за домашното насилие, но явно лично аз съм много далече от това. При мен нещата са прости: говоря веднъж, говоря втори път, но като не разберат от дума 2-3 пъти, един-два отрезвяващи шамара много бързо може да реши нещата в правилната посока. Чакам с нетърпение да видя до къде ще стигнат нашите чукундури.

През деня получих интересна покана за протест. Еко-организациите ще протестират на 11.01.2012 пред парламента срещу закон, който се променя поради открит натиск, от страна на частна (и мутренска) фирма. Не разбирам добре проблема, срещу който се протестира. Освен това съм пристрастен съм към ските и определено смятам, че повече съоръжения около София само биха подобрили нещата. Да, ще има и последствия върху природата, но няма как и едното, и другото, нали? Затова мисля, че ще пасувам за този протест. А и като знам, че протестът със сигурност ще се радикализира (а аз тези радикали ги наричам “еко-талибани” и никак не ги уважавам!), ентусиазмът ми съвсем се изпарява.

Докато пиша това, приятелите сигурно празнуват. Да е жив и здрав Кума Иван, както и всички приятели и приятелки. Да си носите името с чест, здраве, да ви носи много успехи! Наздраве!

Танци

Вън вали невероятно пухкав сняг. Утре Лозен ще прилича или на приказка, или на снежен ад. А може би и на двете. Аз стоя в спалнята, чакам Веси да си догледа “Секса и града” и да дойде да видим как стоят нещата със секса и селото, и докато чакам си мисля за едни отдавна отминали времена (които нямат нищо общо със секса!).

Преди около 30 години един много уплашен второкласник правеше първите си стъпки на сцената с детския състав на ансамбъл “Тракия”. Беше започнал с танците в групата за начинаещи в средата на първи клас и около година след това вече танцуваше с групата по новогодишни и други светли празници, които тогавашните времена имаха. Само след няколко излизания на сцената вече се чувстваше врял и кипял и спря да се притеснява “как ще мине”. Започна повече да се забавлява от факта, че публиката страшно харесваше малките танцьори. Малко по-малко от две години след това този (вече) третокласник завинаги остави тази кариера, заради много неприятна болест, която въпреки че премина, предаде (поне в неговите очи) доверието на приятелите от клуба. И той така и не се върна, може би за хубаво.

Скоро ще излизаме на сцена. С клуб “Светлина”. Тази вечер беше първата обща репетиция, на напреднали и начинаещи (ясно е кои сме ние, щом танцуваме от три месеца). Малко странно е усещането за предстояща сцена, след толкова много години. И като че ли репетициите ми идват малко малко къси. Едно от нещата, които помня като днес е колко дълги тогава ми се виждаха репетициите и как с нетърпение чаках я “дунавското”, я “свищовското”, с което хореографите предпочитаха да приключим.

Сега ми се виждат къси, особено пред факта, че има сценична изява. А може би е просто предварителна сценична треска, знам ли?

Не че има особено значение: публиката ще ни хареса със сигурност, защото е непретенциозна и искрена. Малко хора ще търсят грешки, повечето (надявам се) ще са дошли да се забавляват.

Но въпреки това едно такова чувство ме яде… странно някакси.

Времената се менят. Какво ли щеше да бъде, ако тогава не бях се предал така лесно? Може би сега и аз като Камен щях да уча някой клуб? Или нещата пак щяха да стигнат до същата развръзка, но поради друга причина? Жалко, че не помня, дали на онзи третокласник му се танцуваше или не. Помня обаче, че доста месеци народните танци наистина му липсваха!

Windows Home Server драма

It’s official: моят домашен сървър е болен. Не знам точно какво му е, но на всеки 8-10 часа спира да приема заявки (нито http, нито samba, жив е само ping до него), практически е безполезен. След рестарт (от копчето, никакъв друг не е възможен в този момент) се оправя, до следващото забиване. Явно нещо в хардуера е загазил, засега съм “наплюл” три възможни проблема:

  • Твърдия диск: за съжление, анализ от вчера показа лоши сектори, някои от тях върху системни библиотеки: MMC в момента дава красив .NET exception, че му липсва някаква картинка :(. С голяма вероятност операционната система е заминала и ще трябва преинсталация (и нов диск, разбира се)
  • Ако това не оправи нещата, паметта е следващия в списъка. Преди около два месеца я смених с повечко. Няма го обаче типичното поведение, ако имаш скапана памет: най-често си получаваш син екран и всичко спира, дори ping-а.
  • Има вероятност и някой бъгав драйвер да предизвиква цялата мизерия (не знам що този WD SmartWare ми е все черен в очите), но това мисля да не го ровя, ако така или иначе ще се преинсталира операционната система.

Най-вероятно ще купя един малък, 200GB диск, който ще е само за ОС-а и нищо друго. Сегашния системен 700GB диск е разделен на две, като втория дял така и за нищо не го използвам. Данните са на останалите три диска. Затова един малък, но надежден диск (нещо като този Seagate, ако имате препоръки давайте!) би свършил работа за системен.

Хич не ми харесва, че точно тази седмица ще трябва да се боря точно с този проблем! Но като дойде “радост”, не пита. Така или иначе този диск си беше пътник, още от времето на предишната инсталация. Най-много ме гложди мисълта обаче, че като нищо може да не е от диска…

Продава се комплект за хол на старо

Разделяме се с мебели, които “наследихме” при покупката на къщата. Тези дни си купихме нов диван, така че стария заедно с “партньорите” си от оборудването, се продава.

Мебелите са използвани. Даже добре използвани. Имат своето износване и дефекти, затова и цената им е символична. За чисто новия ви хол едва ли са подходящи, но ако имате вила или къща, в която се отбивате рядко, са идеални!

Принципно, продавам мебелите на цена по договаряне, но реших да си спретна един мини-търг. Началната цена е 50 лв за целия комплект от: диван, два фотьойла, две табуретки и холна масичка. Ако ги искате, пишете в коментарите. Ако някой вече ги е поискал преди вас, може да предложите по-висока цена и това ще ви направи предпочитан пред него. За да следите кой какво е предложил след вас, може да се абонирате за коментарите.

Понеже тази страница ще се реферира и от други места, само цената ще определи кой ще вземе мебелите. Ако никой не ги иска, ще пробвам друг подход или ще ги изхвърля.

Точно след една седмица, в 18:30 на 04.10.2011, този с най-високата цена ще вземе мебелите. Единственият начин да ги вземете веднага, е да дадете buy-out цена от 180 лв, с която те веднага ще станат ваши.

Транспорта е за ваша сметка! Мебелите се намират в с. Лозен, около 8 км от ж.к. Младост! Аз не мога да ви съдействам с транспорта.

Ето галерията с мебелите:

Успех!

Обявата в Продавалник