Причината за тези размисли е, разбира се, коментар във Фейсбук тема за политика. Така, че ако не ви се чете за това, най-добре спрете тук и се занимайте с нещо много по-приятно или по-полезно. Защото по-долу ще размишлявам за един начин на мислене, много характерен сред хората, с които ми се случва да общувам. Понеже е написано публично, не си играя да крия лицето на Златко, споделил своето откровение:

А за България в настоящата действителност как е? Централно планиране и управление ли е по-добре за нас, или децентрализирано? Постави отговорът си в контекста на ширещата се корупция и лошо управление по всички етажи на властта у нас:

• Щеше ли Царево на Лапчев да е по-добре, ако Лапчев имаше повече власт и пари?
• Щеше ли Варна да е по-добре, ако Портних имаше повече власт и пари?
• Щеше ли София да е по-добре, ако Фандъкова имаше повече власт и пари?

Финансово, България е на получаващата страна на ЕС.

Властово, България е по-корумпирана и с по-кофти управление от ЕС.

=> ЗА БЪЛГАРИЯ е по-добре, поне докато сме под средното за ЕС, да аутсорсваме управлението към централно такова, което е по-добро от инхаус решението ни.

…А ние не сме просто “под средното” – ние сме последна дупка на кавала, ние сме дъното!

Щях да приема аргумента ти, ако бяхме Германия примерно. Но ние не сме. Дай да не се правим на по-светци от папата тогава! Поне докато не се качим до над средното за ЕС, после пак ще си говорим. Тъй де, внуците ни ще си говорят.

Този начин на мислене аз го наричам “да аутсорснем себе си”. “Аутсорснем” е неологизъм, който дойде по нашите земи с популярността на местния “аутсорсинг” бизнес. Накратко: една компания прави “аутсорсинг”, когато по някаква причина (най-често финансова или липса на кадри) прехвърли определени функции от бизнеса си в други географии.

Разговорът се завъртя покрай моята ненавист към това да ме управлява друг. Ненавиждам дори родните политици, а когато нещата опрат до това да ме управляват чужденци, тогава ненавистта ми е с пъти, много пъти по-голяма. Защото смятам, че родният политик се е извисил над проблемите. Причините за това са много:

• “прислугата” им по институциите, в които “работят”;
• бронираните им лимузини, с които ни изтикват от пътя, щото са “по-важни” от нас;
• охраната им от НСО;
• милиардите, които си саморазпределят, за да довършат живота си в охота;
• и редица други по-маловажни причини, които няма да изброявам.

Та затова, ако сте забелязали, че се сещат за улиците само преди избори, да знаете защо става така. Просто политикът, веднъж преминал през метаморфозата към “властник”, вече има други проблеми за решаване. Вие сте му решили най-главния проблем: убедил/излъгал ви е да гласувате за него, и сега следва той да си оправи неговите си проблеми. Разбира се, ще кажете “ама има и изключения”. Изключенията, приятели, за заради това, че политикът все пак (и все още – може това да се промени по някое време) има мандатност. И след няколко години властникът ще трябва да ви лъже пак, за да изберете пак него или близки нему, за да продължи да си налива във вените си сладката, многокомпонентна отрова на властта.

Това е за регионалните политици. Виждал съм го многократно и колкото по-малко регионални са, толкова по-силен и по-опияняващ за тях е горният ефект. Кметовете на малките населени места или квартали са най-малко засегнати от него. Минавате обаче към кмет на община и виждате, че нещата вече са твърдо поели в горната посока. Качвате се на ниво общински съветник и връзката с реалността вече мъждука като лапма с 30% напрежение. Качвате се на ниво депутат и връзката с реалността не само, че я няма, ами е съвсем загубена. Колкото повече вървите нагоре – толкова по-зле се получават нещата.

За евродепутати хич няма смисъл да говоря: те живеят в своя, ЕСССР-реалност и гласуват зелени сделки, докато се местят безумно Страсбург-Брюксел многократно в годината, само за да начешат политически красти. Или пък гласуват ЖиДиПиАр-и, практическата реализация на които коства милиарди на бизнесите в ЕС, с практически ефект близък до нулата.

Положението с не-изборните длъжности е още по-трагично. Те се назначават от някой от гореописаните местни велможи, най-често с цел да осребрят услугите, които бъдещоназначеният чиновник вече е оказал на велможата или на партията му. Ако си мислите, че на назначеният на която и да е длъжност държавен чиновник му пука дали ще подадете официално оплакване или не, то жестоко се лъжете. На него му пука само дали познавате шефа или благодетеля му. Но той също добре знае, че е много малко вероятно да го познавате, защото ако го познавахте, нямаше да се занимавате с неговото благоволение.

Та вие си подавайте жалби колкото искате – това за чиновникът срещу вас няма абсолютно никакво значение. Освен, ако не се раздуха случая по медиите – тогава вече вашата жалба се превръща в “масовка”, която директно удря върху благодетелите на чиновника и чиновника трябва да бъде разкаран. Примери за това няма да давам – преди седмица-две дъвкахме последния синекурец, който заплашваше лекарите с техния министър. Има примери колкото искате още, но нямам място, а и желание, да ги пиша. Всички сме се срещали с тях.

Но аз се отплеснах. Обяснявах ви колко са зле нещата на местно, регионално ниво, с хора, с които говорим общ ези, споделяме общи ценности (добри или лоши – това тук не коментирам – общи са!) и като цяло – всички искаме да си свършим работата по един или друг начин: чиновникът – да му свърши работното време и да вземе някакви пари, а ние – да получим държавната услуга, която ни е необходима, защото (най-често) самата държава ни е задължила да ни е необходима.

Та затова текстът в коментара силно ме “включи” да пиша всичко това. Този текст предлага, не, направо призовава, че и обяснява (за пореден път) как е “за мое добро”. Та този текст предлага “да аутосорснем” колкото се може повече управление “навън”.

Нарочно пиша “навън”, а не конкретната география, защото коментирам общият стремеж у много хора да “аутсорсват навън тяхното управление”, като за мен дали този стремеж е насочен към ЕСССР или към Путлер има значение само дотолкова, доколкото какво производство ще са оръжията, с които съответния “международен доставчик” ще ме принуждава да му вървя по свирката. Всъщност, те оръжията най-вероятно ще са български, произведени в Казанлък, ама това е друга тема.

Този стремеж на “аутсорсване” на вземането на решенията е продиктуван от изкривената с поколения вяра, че “чуждото е по-хубаво”. Причината за това са точно 78-те години социализъм, в който живеем от 1944-а. Особено влияние за този начин на мислене имат първите 45 години, до 1989-а, когато се живееше много, много, много по-зле и по-зависимо и когато тщенията на всеки нормален човек са били насочени отвъд Желязната завеса, която беше спусната над всички нас.

Тези години, крахът след тях, създаде съвсем нормалното усещане в много хора, че “навън е по-добре”. Тези, в които това усещане беше най-силно, емигрираха. Някои от тях сега продължават да ни убеждават колко сме зле. Някои от тях обаче не емигрираха.

Те комбинираха това усещане с родовата памет, за да произведат феномена “да аутсорснем себе си”. Начинът на мислене, демонстриран от тях е в неистовото желание друг, външен да ни управлява. Някой който дори ние не сме избрали (2.5% от евродепутатите са българи, останалите 97.5% са чужденци) и над който нямаме никакво влияние (не се заблуждавайте: ние имаме толкова влияние в ЕС, колкото в Държавната дума на Путлер!).

Феноменът “да аутсорснем себе си” надживя 45-те години кървав съветизъм в България. Той се изроди в горните желания “по-добре знаещият чужденец” да дойде да ни “оправи”, защото ние не можем сами. Точно както престъпниците от БКП, начело с изрода Тодор Живков, са искали 1963-а година “да аутсорснат България” на СССР. И след това пак, през 1973-а. И всичко това, разбира се, е следвало наративът на горния коментар: “то е за наше/ваше собствено добро”.

Не знам за вас, но аз не искам да аутсорсвам себе си или децата ми на който и да е. Ни на Путер, ни на ЕСССР-ските еврочиновници. Твърдо смятам, че ако се “аутсорснем”, ако предадем (още повече) независимостта си, нещата няма да се подобрят, а ще се влошат неимоверно. Разбира се, в краткосрочен план (примерно двадесетина години – половин до едно поколение) може и да има някакво подобрение: новият господар винаги харесва подчинилите се, особено в началото. Но след това започва доенето. И смятам, че ние сме твърде в покрайнините на Брюксел (както сме и в покрайнините на Москва!), за да разчитаме на нещо друго, освен подаяния, колкото да останем налични и полезни.

Колегата е прав в едно: ние сме нетен получател. Продаваме свободата си срещу еврофондовете, които основно отиват, за да могат политиците да си създават и развиват бизнесите (пресен пример – “Насекомо”). Разбира се, трохи от тези еврофондове стигат и до всички, но лъвският пай отива или директно налят, като “инвестиции”, в точно-определени бизнеси, или източен чрез 70% и отгоре корупция на всички нива при реализирането на тези проекти.

Тъжно е, защото 2007-а мислех по съвсем различен начин. Но след това пораснах, поживях, видях, запомних и се промених.

И затова никога, никога няма да приема начинът на мислене “аутсорснем себе си”. И понеже виждам много сериозно засилване на този начин на мислене смятам, че май е крайно време силите про-ЕСССР, про-Москва в българския парламент да се изравнят. Примерно “Израждане” + БКП = 40%, европейски партии = 40%, 20% останалото. Най-малкото защото когато еврофондовете спрат, тогава, току-виж, сме видяли други политици, с друго съзнание. И да, смятам, че най-голямата вина за това имат еврофондовете. Защото, когато има пазар, има и предлагане!