Важна уговорка: Електрическата мобилност е тема, която е много щекотлива. Хората са доста поляризирани и налаганите насила ограничения и забрани от корумпирани и компроментирани правителства не помага за това да се спечелят повече фенове на тази технология. Моето мнение съм го изказал с парите си, купувайки си електромобил. Това обаче не значи, че одобрявам или подкрепям каквито и да е забрани за автомобилите с ДВГ, особено непазарните такива, като “да спрем насилствено продажбите на ДВГ от 2035-а”. Смятам, че Пазарът и само и единствено Пазарът може и трябва “да спира продажбите” на нещо. Както например днес каруци със сигурност се търсят по-малко, отколкото автомобили. Всеки трябва да може да избира лично и без държавен рекет за какво транспортно средство да даде парите си.

Днес беше ден на Голямо Пътуване: за пръв път “извеждах” електричката на по-сериозен път с повече зареждания. Досега най-дългото, което съм правил, е било София – Кавала или София – Созопол. Там проблем няма никакъв, защото в България има колкото си искате станции. Но нашите съседи не са като нас в това отношение и имах особено отношение към първата част от пътуването.

Целта днес беше Венеция. София – Венеция е около 1176 км. За да стигнем без особено притеснения аз планирах шест спирки по пътя за зареждане.

Едно типично зарежда на е-автомобил от такъв клас (такъв, който е правен и за по-дълги преходи) отнема между 20 и 30 минути. Обаче това правило важи само когато насреща имаме що-годе нормална инфраструктура. Българската е абсолютно нормална, даже с няколко гърди пред всичките ни съседи. Сръбската и отчасти хърватската (в частта между Загреб и сръбската граница) – не толкова.

Поради това първите три зареждания дефакто отнеха около два часа. Но тези детайли малко по-долу, като му дойде ред. Аз си знаех за този проблем, очаквах го, затова и не бях особено разочарован. Веднъж като стигнахме Загреб, оттам-насетне всичко изведнъж се нормализира.

Ако се интересувате, тук има подробности за всяко от шестте преживявания. Важно е да отбележа, че от София тръгнахме заредени на 96% (не прецених времето на тръгване, 4 сутринта, и че трябва да не чакам нощна тарифа, за да зареждам колата). Но и с тези 3 кВтч и без тях – все тая :).

Първата ни спирка беше станцията Charge & Go Trupale Istok. Малко преди това място (на около километър преди него) има нелоша бензиностанция. И аз, подлъган от нея, реших че и на това място ще има нещо подобно. Ужасно беше :). Станцията е на един тир паркинг, отстрани на който има нещо като барака, а около бараката – купчини лайна от заблудени хора, които са си мислели, че бараката е тоалетна. Толкова (буквално) осрано място не бях виждал скоро. Добре, че ние не изпитвахме нужда да дадем нашия дан за общата картинка, а само търсехме цветя за поливане. Е, поляхме цветята, окуражавани от две бездомни кучета, които веднага се “сприятелиха” с Веси, която след инцидента с Калина хич не ги обича тия работи.

На станцията останахме седемнадесет минути, защото това беше зареждане за “допълване”. За това време колата изсмука 9.2 kWh, което всъщност показва трагична мощност от 32 кВт на самата станция. И ако попитате каква е уловката? Ами уловката е, че повечето сръбски доставчици изглежда са мошеници на дребно, защото те таксуват не на доставена мощност, а на това колко време си висял на станцията. Т.е., за тези 9.2 кВтч платихме около 22 лв, което прави около 2.2 лв на квтч. Което за доставеното качество на услугата си е пладнешки обир.

Въобще да знаете: ако имате възможност да избирате между доставчик, който ви таксува на “време за използване на станцията” и доставчик, който ви таксува честно и почтено за доставена енергия в батерията, винаги избирайте втория. Първите, освен че прилагат некоректна практика, нямат и интерес да ви доставят сериозна мощност на зареждане, защото тогава вие ще заредите бързо и ще си тръгнете, а те имат интерес от това да ви държат колкото се може повече на станцията. Не случайно следващата станция, която също беше “на време”, пак правеше дребни джебчийски номера: 75 кВт станция доставяше не повече от 45-50 кВт енергия. И не, не е от coldgating на батерията ми, повярвайте :).

Втората станция, OMV Lapovo Istok, беше обявена като “хиперчарджър” с нейните 100 кВт мощност . Там се разигра същият пладнешки обир, този път подсигурен от Virta. За 45 минути висене станцията успя да натъпче 39,8 кВтч, за които обаче Вирта таксува €26.60, защото цената не е за енергия, а по 70 денара на минута използване. Пряко сили това значи, че доставената енергия от 40 кВтч струва 1,30 лв на квтч. Не знам как е сръбската цена на енергията, но в България така плащаме за много бързи станции, при които тези 40 кВтч ще влязат за не повече от 10, максимум 15 минути, а не за 45.

За капак, на това ОМВ имаше “маси за пушачи” и “маси за непушачи”, т.е. вътре беше такава мега-гняс, че не си струва въобще да говорим…

Макар, че съм сложил “сърчице” на тази станция си мисля, че повече не бих зареждал там. Ще видя как са останалите прехвалени Вирти, но ако е същият мошенически модел, ще си оставя Вирта само за българските станции, и то евентуално ако се наложи. Иначе – прекратявам договора и изхвърлям токена им.

Третата станция, Orion eMobility OMV Dobrinci дойде, за да измие лошото име, което сръбските зарядни оператори бяха започнали да създават в мен. Намерихме станцията по случайност: Веси каза “абе дай да видим това ОМВ дали има нещо” и се оказа, че има една чисто новичка 75 кВт станция на друг, нормален доставчик, който всъщност се оказа изключително читав. Станцията таксуваше на реално заредена енергия и поради това нямаше никакъв смисъл изкуствено да се бави: за 31 минути сложи 32 кВтч на цена около 33 лв. Т.е., съвсем нормална цена за съвсем нормални условия. Приложението им също така предостави нелоша графика, на която се вижда точно как варира зарядния цикъл.

За капак, в това ОМВ и не се пушеше, т.е. с Веси седнахме, пихме по капучино и си говорихме, без да се омиришем на гнусна, лепкава смрад (която също така гнусно и лепкаво прецаква и дробовете ни). Мартин реши, че не му се излиза от колата и съответно кисна̀ там, Калина ту беше при нас, ту – в колата.

Като резултат Orion eMobility се превръщат в моя предпочитан доставчик за Сърбия. Макар, че на роуминг станциите им също виждаме цени на минута (най-вече мошеническите практики на Charge & Go и Virta). Дано някой ден тази услуга в Сърбия да се нормализира.

Това беше и последното зареждане в Сърбия. Следващта стъпка се надявах да бъде някоя по-бърза станция. Бях харесал тази на техния Петрол в Славонски брод – място, което се превръща постепенно в любима спирка по пътя към Италия. Февруари спахме там, беше страхотно. А преди сме спали сме там и на връщане, когато бях с прясно оперирано рамо и не можеше от раз да се вземе пътуването обратно. Тогава Тишо, по неволя, остана единствен шофьор (който може да кара бус) и се принудихме и двете семейства да спим там.

Сега си бях харесал една бърза зареждачка. Само че, когато пристигнахме, тя беше окупирана от един Ениак, а втората част от станцията беше извън строя. За почти година за пръв път ми се случва да трябва да търся друго зареждане. Веси не пожела да чакаме колегата (според мен му оставаше не повече от 10-15 минути, даже на 100% да беше решил да я кара), пък и наблизо имаше друга станция. Веси каза и аз реших (:)): преместих се на “Gradska Punionica” – май на хърватски значи “градска зареждачка”…

Станцията там е само 50 kW, но пък нашият план така или иначе беше да се разходим и да ядем. И затова близостта до центъра беше много удобна. Ние, естествено, първо объркахме посоките и отидохме до Brod Fortress, но там в кафето нямаше нищо за ядене. Връщайки се обратно на Главната, в “My Way” ядох “баси ѝ якия еленски гулаш”. Обслужването беше тъпо (ние в България сме разглезени откъм качество на обслужването), но пък храната беше перфектна – всички останахме доволни.

Докато се размотавахме, колата стигна почти 100% заряд, което ни даде едни добри 200+ километра, до следващата зарядна станция, която отначало си мислех, че ще е Ionity-то около Загреб (180 km leg), но се оказа, че всъщност нямаше никакъв смисъл от това спиране и вместо това избрахме да отидем до следващото Ionity в Словения (246 km leg).

Сериозна част от този път шофираше Веси. А шофираше тя, защото след обилния обяд и ранното тръгване, по едно време аз усетих, че колата кара сама. В смисъл, тя има изключително добър шофьорски асистент (пази лентите сам, гледа отпред за трафик и кара след него), но далеч неспособен да бъде единствен шофьор. А аз се “хванах”, че се унасям твърде много. И колата съответно си кара, ама аз не внимавам достатъчно. И спрях, за да може Веси да ме смени. Така за половин час подремах малко до нея, колкото да ми мине умората. Не можах да заспя дълбоко, но си починах. А Веси ни закара до следващата зарядна станция. Междувременно не се бях усетил, че следващата зарядна станция е в Словения, та се наложи да спираме след словенската граница, за да купим винетка… и загубихме десетина минути, докато цъкам с телефона по техния мобилен сайт.

Ionity неслучайно са най-яката верига за зареждане в Европа. Яд ме е, че не са влезли още в Сърбия. В България нямаме нужда от тях, ако Ionity стигне до Димитровград (Сърбия), това ще направи животът и пътуването на електромобилистите изключително удобно.

На Avtocestno Počivališče Smednik за пръв път видях колата ми да “засмуче” със 140 кВт мощност. Това е практическият максимум на iX3. Докато си довършим кафето и сладоледите станцията вместо нужната цел от 70% стигна до 80% SoC (аз умишлено не исках да минавам 80%). Това ни даде допълнително обхват, но пък съвсем ми прецака плановете, които си бях направил. Реших да карам, пък каквото – такова: при нужда, в Италия има достатъчно зарядни станции, за да мисля предварително къде ще спирам.

След като влязохме в Италия намерих Ionity-то преди крайната ни точка и реших, че отиваме там. Да, ама то се отделя на около 3 км от магистралата и Веси не щеше да прави тази отбивка. Намерих Be Charge AdS Gonars Nord. В приложението станцията беше отбелязана да е 75 kW. Оказа се, че са я качили на 110 kW. Имах нужда само от 5-10 минути зареждане, но пак – докато отидем да вземем това/онова, тя натъпка почти двойно повече енергия, отколкото ми трябваше, за да стигна до къмпинга. Вече знаех, че на къмпинга има АС зарядна (и не ми се щеше да давам излишно евра за скъпо DC зареждане, пълнейки повече от необходимото). Но пък и ми беше неудобно да спра зарядната сесия, а да не мога да преместя колата, щото се мотая в магазина. Смятам за абсолютно грешно и просташки да си паркирал на зарядна, без да зареждаш. За пореден път да кажа: зарядните станции не са паркинг – в момента, в който спреш сесията, трябва да си махнеш возилото от там, за да може следващият да зарежда. Не, че имаше следващ, но е без значение дали има такъв или не.

Последният етап от пътуването беше напълно безпроблемен: свободни магистрали (макар и с малко ремонти по тях) и пристигане в къмпинга уморени, но доволни. Къмпингът току-що беше инсталирал две АС зарядни. Като попитах дали мога да зареждам, момичето каза “момент да извикам собственика”. И след малко дойде един подпийнал и много приказлив италианец, който беше дал пари за двете станции (“щото то навсякъде вече има” ❤️), но и идея си нямаше какъв да му е бизнес модела за тях. Та аз му дадох моята гледна точка, а той, много доволен, че вече знае повече, ми каза, че като пръв негов клиент за тези станции мога да заредя безплатно. Което някак е яко…

Настанихме се в мобилната къщичка и след по-малко от час вече спяхме. Утре ще е ден за Венеция.