Днес дарих за кръв за пръв път в живота ми. Много близки хора ме помолиха и аз не се поколебах да откликна. Записвам си тук нещата за спомен, че с времето се забравя, а преживяването беше неочаквано комфортно.

Щях да ходя в събота, но се оказа, че Център по трансфузионна хематология на ВМА не работи в събота. Та затова отидох днес.

Не крия, че “първият път е най-страшен”. Малко се притеснявах, но нямаше връщане назад. Естествено, оказа се, че няма нищо страшно. Стана бързо, за по-малко от час. Появих се там около 09:30, защото си мислех, че така ще обслужат най-първите и аз няма да чакам на опашка.

В 09:30 там нямаше никой. Ни на входа, ни на първия етаж на ВМА, както и в самия Център. Останах приятно изненадан от това как ме посрещнаха на входа на самата ВМА, колко внимателно и услужливо ми предложиха да си взема маска, как ме регистрираха за секунди, прочитайки личната ми карта с машинен четец и как ме упътиха към Центъра за кръводаряване.

В Центъра за кръводаряване ме посрещнаха, обясниха ми много внимателно какво и как предстои. Накараха ме да попълня декларация (как без декларация!). Взеха ми набързо кръв от пръста, за да видят дали въобще има смисъл да дарявам (нива на хемоглобин, например, другото не го знам какво беше). След това ме поканиха в чакалнята и след няколко минути дойде служителката (лекарка? лаборант?), която свърши цялата работа.

Аз (наивно) си мислех, че ще има опашка. Наивно, защото дори доброволен кръводаряващ вероятно няма да се грабне в неделя сутрин да дарява. Макар, че е удобно в неделя сутрин… аз, ако стана доброволен кръводарител, бих точно в неделя сутрин ходил. За това, че няма опашка, сме виновни всички ние: изглежда сред нас няма достатъчно доброволно кръводаряване и затова е необходимо да има “доброзорно”.

Преди да ви разкажа останалото искам да кажа още веднъж колко съм доволен от хората, с които общувах по време на целия процес. Охрана, регистрация, първичен преглед, кръвовземане, обяснения – всичко беше перфектно. Бързо, лесно, учтиво, с достатъчно обяснения, поднесени внимателно. Докато течеше самата процедура пет пъти ме питаха дали всичко е наред (беше!). Един, единствен човек ми беше малко сърдит (не знам защо), но той само затвърди впечатлението, че хората се отнасяха перфектно.

В медицината хората са ключов капитал. Разбира се, само хора без съвременна апаратура и технологии не може да направи много. Но дори и най-модерните технологии и апаратура да дадете, ако медикът се отнася грубо или нечовешки, не мисля, че би бил толкова успешен. И затова ми беше много приятно, че получих такова добро отношение.

Самият процес, както казах, премина по-детайлно така:

• Пристигнах, нахлузих калцуните;
• Дойде служителка, която ми помогна да изясним какво аз точно правя там и каква е процедурата, за да се случи успешно всичко;
• Попълних декларацията, в която се изискваше информация, важна за подпомагане на това процесът по кръводаряване да е безопасен за мен и за донора;
• Изчаках две минути, докато дойде служител, който ми взе кръв от пръста, размаза я на някакви стъкълца и хартийки, вкара я в една машина, машината каза “бип” и това беше;
• Поканиха ме вътре в една междинна чакалня, където изчаках пет минути (едно ходене до тоалетна);
• Дойде служителката, която щеше да ме “точи” и ме покани в залата. В залата имаше шест-седем легла, на които човек поляга, докато го “точат”;
• Служителката си хареса лявата ръка и ми показа полягащ стол, на който щеше да се извърши манипулацията;
• Аз полегнах в стола, а тя намери някакви възглавнички и ги подложи така, че да ми е максимално удобно;
• Понеже имам навих да си кръстосвам краката, като легна и се изпружа, тя видя и ме помоли да не ги кръстосвам. Ако направя тежък колапс (май така каза, че се казва), то мускулите ми щели да заключат краката и служителките няма да може да ми помогнат. Ами отключих ги, какво да правя;
• Докато тя ми обясняваше това, вече бях убоден и претакането започна;
• Още в началото на претакането тя напълни три лабораторни шишенца, за да направят изследване за сериозните заболявания (СПИН, хепатит, и разни други), които биха направили кръвта неизползваема. Попитах я дали ще ми се обадят, ако се окаже, че имам някое от тези тежки заболявания. Тя каза, че ще се обадят. Но иначе, ако съм любопитен, бих могъл да си взема изледванията, но само лично, пак там. Е, аз няма да ги взема, защото не ми се разкарва излишно. Но се надявам да не ми се обадят, че тогава лошо!
• За по-малко от десет минути ми преточиха 450 мл кръв в банката. Оказва се, в банката имало и някаква специална течност, която държи кръвта “жива”, докато се извършат другите манипулации, които ще я запазят по-дълго време;
• По едно време видях, че и другата служителка дойде при мен, с превръзка. Оказа се, че така било по-удобно: по време на изваждането на иглата, другата служителка ловко натисна убоденото място и завъртя една много стегната превръзка. Майсторско изпълнение;
• Обясниха ми няколко пъти, че тази превръзка трябва да стои минимум два часа. И че е по-специална, по-стегната, защото при кръвопреливането се използва по-специална игла, а не такава, каквато използват при вземане на венозна кръв. И затова трябва да е и с превръзка. Което, всъщност, е по-удобно, защото на два пъти съм си правил хематом след вземане на венозна кръв, но в този случай всичко беше абсолютно наред;
• Помолиха ме да си полежа още минута-две, след това да седна за минута-две и като съм готов – да ставам и да се махам. Дадоха ми една торба с неща, като ме посъветваха поне час след процедурата да не шофирам. Аз така или иначе имах да върша работа, преди да се метна на колата;
• Разпитах ги кога човек може пак да дарява кръв. Обясниха ми, че минимумът време между две кръводарявания е два месеца;
• Аз се облякох (“винаги вкарвай първо превързаната ръка”), взех си торбичката-подарък, взех декларацията, която беше важна за моя близък и се сбогувахме. Изпратиха ме до вратата, да са сигурни, че съм си тръгнал;

За всеки случай аз реших да седна отвън за двадесет минути. Имах кока-кола в торбичката и реших да я изпия, преди да продължавам. Трябваше да мина през отделението, за което беше документа, преди да ходя до колата, но и исках да минат тези шестдесет минути между края на интервенцията и шофирането. Не, че ми беше лошо или каквото и да е: аз съм сто кила човек и 10% от кръвта ми едва ли би оказало влияние. Но все пак медиците знаят много по-добре от мен. А и времето беше хубаво: тихо, слънчево и топло (окоо 15 градуса).

Седейки на пейката пред Центъра имах време по-спокойно да огледам нещата около мен. Мисълта, че е твърде неподредено (все пак сме в армейска част). Бил съм в Токуда, там е далеч по-спретнато и подредено. Макар, че Токуда е джудже в сравнение с ВМА: и откъм двор, и откъм съоръжения. ВМА е огромно нещо. Но мисълта, че е толкова разхвърляно, защото е държавно нещо, не ми даваше мира. Но както и да е, реших да не обръщам чак толкова внимание на това.

Доволен съм от процеса. Лесно, бързо и сравнително безболезнено.

Ако нещо ме учуди, то беше как през останалата част от деня превръзката на лявата ми ръка ми пречеше. Аз си мислех, че не използвам ръката толкова много, но се оказа, че лявата ръка ми е ключова по време на шофиране! Интересно до каква степен съм се заблуждавал. Също така, като се прибрах вкъщи видях, че лявата ръка си трябва и тя (бях предупреден да я използвам по-малко първите два часа). Към края на деня вече си махнах превръзката.

Сега се чудя дали ще успея да съм по-редовен в кръводаряването. Сложих си едно напомняне за след шест месеца. И си рекох, че ако всичко е наред, ще се отбия някоя неделя до същия Център, за да повторя процедурата. Този път – безвъзмездно. Но да не се заричам – бъдещето е винаги непостоянно.

Но да си знаете, ако ви се наложи: въобще не се притеснявайте!