Писали ли сте отговор на литературен въпрос? Аз, признавам си, съм писал доста такива. По мое ученическо време “отговор на литературен въпрос” беше един от начините да направиш писмен изпит по литература. Не по български език. По литература. Българският език беше изучаване на езика и всичко “техническо” около него. Българската литература е изучаване на творчеството на българските писатели и поети.

Четяха се произведенията. Четяха се и литературните анализи покрай тях. Даже понякога по-важно беше да си прочетеш (и разбереш, и научиш) литературния анализ, отколкото да прочетеш и разбереш самото произведение. Просто системата беше такава: не награждаваше постижения, а награждаваше способността да създадеш (временни) знания по определена тема.

Строгите учители по литература изискваха мнението ти да съвпада с мнението на съответния литературен критик, който е любим на учителя или на написалия учебника. Може би това им го изискваха от Министерството на Истината. Но при такъв учител, ако се опиташ да бъдеш креативен и да имаш свои тълкувания на произведенията и проблемите, които авторът развива, най-вероятно ще “закръглиш” една двойка на изпитването. Още помня много близък човек, който получи “Позор (2)” на класната си работа. Че не беше учил – не беше. Но понеже не беше учил се опита да даде свое тълкувание на произведението (даже не помня кое беше то, той сигурно помни). Съответно независимото и разкрепостеното мислене беше уважено с нов “прочит” на оценката “слаб (2)”. Но такива бяха времената, “всички правеха така”, нали?

Та, да се върнем на отговора на литературния въпрос.

За да напишеш отговора на литературен въпрос трябва да си прочел и научил критиката. Или да препишеш от критиката. Може да опиташ да прочетеш произведението, да слушаш в клас. Също и да си водиш детайлни записки: това също много помагаше, защото ти си записваш точно това, което учителят би очаквал да му изпапагалиш на класната работа, например. Но при всички положения слушането и четенето на критика помага, за да може да “отговориш” на литературния въпрос.

Днес си мислех колко тъпо се чувствах, че трябваше да уча точно по този начин. И точно тези неща.

Аз много обичам да чета. И съответно чета много. От малък. Първите си книги зачетох на шест години, когато родителите ми се опитваха да ми предадат любовта към четенето. Мисля, че успяха. Четях навсякъде: в тоалетната (да, гадно, ама това е положенеито), като ям (може да се каже, четях и на входа, и на изхода на храната), като пътувам, преди да легна, след като легна (“заспивай, кое време е, хайде!”). Е, не винаги четях това, което “трябва”, но и от малък съм си по-скоро послушко и изпълнителен, та и това, “което трябва” четях. С отвращение. Например, чел съм “Война и мир”. Пълната версия. Два тома, над хиляда страници. Половината – на френски. Защото не знам на кой социалистически умник му беше хрумнало да отпечата цитатите непреведени на френски, а да ги преведе под линия. И гледаш някакъв монолог на героя, който е три страници, след това бележка под линия, която е страница и половина със ситен шрифт и представлява превода на този монолог. Тъпо, та дрънка. Но социалистическа реалност – толкова са си можели тогава, явно.

Литературата на “високите класове” (след седми) почти разказа играта на тази моя любов към четенето. Не заради друго, ами трябваше да се чете и “критиката”. “Какво искал да каже автора”, погледнато през призмата на мастит литературовед, който е бил натоварен с тежката задача да направи мозъците на комсомолците на правилни, еднакви правоъгълници, които да влязат в калъпа на Партията – майка. И това беше лошо. Погледнато от днешна гледна точка, това е направо престъпление. Но пък и днес изобилстват различни форми на натиск към всеки от нас да се автоцензурира.

Например, аз си налагам да употребявам “ром” вместо “циганин”. Е, понякога и казвам и грубата дума “мангал”, което си е направо расизъм (щото, нали, има цвят в думата). Но понякога и псувам като каруцар – никой не е перфектен.

Опитвам се да се автоцензурирам и в много други случаи, най-вече на работа. Там, където има сблъсък на култури. И там, където знам как е “правилния говор”. Неслучайно някъде го наричат с (неполиткоректната) дума “новговор”. Вече има цели вериги от НПО-та в световен мащаб, които се занимават точно с това: да формират нашия “новговор” така, щото да говорим стерилно, без шанс да обидим някой по пол, раса, или каквото и да е друго. Малко като онзи виц, в който забранили на умните да мислят, за да не се обиждат глупавите. Дано все още да е виц.

Но да се върнем на отговора на литературния въпрос. В крайна сметка (и тук ще се учудите, вероятно) си мисля, че тази цялата дивотия тогава в крайна сметка ни учеше и на полезното умение да четем с разбиране. Не директно. Не можеш директно да учиш някой да чете с разбиране. Това не е като да управляваш автомобил, примерно. Започваш да се учиш да четеш с разбиране тогава, когато започнеш да даваш “пауза” по време на четенето, за да смелиш това, което току-що си прочел.

Ако не даваш пауза по време на четенето и не се замисляш, то прочетената информация се хлъзга по мозъка ти и ако остане нещо в теб, то ще остане запомнено най-вече чрез емоцията: ще запомниш това, което е провокирало твоята емоция. Но голяма степен от прочетеното ще бъде пропуснато. И ако не прочетеш същото пак – ще бъде загубено.

Ей затуй си мисля, че би било полезно в учебниците да има знаци: “Спри! Помисли тридесет секунди над прочетеното току-що”. Да, в учебниците има въпроси (най-накрая), които би следвало да накарат младия мозък да се опита да разбере прочетеното, но… чел съм ги тези въпроси и мисля, че съдържанието им е доста “постно”. Или поне гледайки моя тийн как се отнася към тях си мисля, че не могат да го провокират да мине в тази толкова полезна фаза “четене с разбиране”.

Затова мъниците сега гледат повече видеа. И се учат от тях. А аз, старецът, като ми попадне видео за (примерно) Python, трябва да си го слагам на пауза, защото имам нужда да пробвам това, което току-що съм чул, за да го разбера.

Явно младите са по-добри от нас в способността си да поглъщат информация. И след това да я използват, за да създават бъдеще. Защото днес май никой не пише “отговор на литературен въпрос”, а светът продължава да става все по-добро място.