Седя си в притъмняващата стая след тежкия понеделник и размишлявам. В главата ми е една случка от днес. Сама по себе си случката едва ли щеше да ме впечатли, ако не беше в комбинация с много други, на пръв поглед несвързани неща.

Миналата седмица си купих от Пловдив нови обувки. Стандартни, черни, полу-официални. Защото един от близките ми хора в София напълно основателно разкритикува гумените ботуши, с които се разкарвах насам-натам, въпреки отиващото към запролетяване време. Не че няма да ги използвам тези ботуши и догодина (поне!), но времето вече не е за тях, а и честно казано нямат вид. Като повечето здрави и вършищи работа ботуши, между другото!

Та купих си аз обувките, а днес успях, препъвайки се в мокета в офиса, да отлепя подметката на дясната. Не коментирам качеството (очевАдно е, че има проблем с него). Не коментирам и това, че уж български, пък на “етикета” (който е под петата на обувката) е отпечатано нещо, което много напомня турска запазена марка. Аз така и не се научих да си вдигам краката като хората като ходя, така че имам и аз вина да отпоря частта от подметката на носа. По-важното са две неща:

• Реших да не си търся правата, защото ги взех от човек, който се оказа познат. А и е чак в Пловдив;
• …и срещу офиса има класически занаятчия-обущар. От тези, едновремешните дюкянчета, по 8 м2. В които едва е свряна техниката, която е необходима за ремонта на обувките. И собственика на които е изключително резонен ценово, макар да е груб и недодялан откъм отношение към клиентите. И вечно смърди на много, много изпушени цигари.
  Но въпреки това обичам да правя оборот на това място, защото е спасил не един и два любими чифта обувки. А тези имат всички шансове да станат такива, дори и след една седмица носене само.

Изчаках да стане 14:30 и хукнах към обущаря. Добре, че имам един “офисни маратонки”, които са по-удобни от каквато и да е друга обувка и с които по принцип предпочитам да стоя в офиса, когато нямам срещи или нещо друго (а и да имам). Та с тези бели маратонки прескочих Г.М.Димитров и отидох да дам на ремонт болния калцун.

Човекът я огледа, промърмори “абе на кой му е трябвало това да го лепят там” по отношение на отлепеното нещо и каза, че ще я залепи. Аз му се примолих да я направи до 17:30 и той неохотно склони. Забелязал съм, че много трудно се отдава пришпорването на точно този майстор, но и нямаше много обувки по рафтчетата, т.е. сигурно сезонът не е толкова активен и имаше време.

Денят се изтъркаля и в 17:35 цъфнах, пак по маратонки, за да взема обувката. Човекът беше свръшил перфектна (както винаги) работа. Попитах колко струва и той каза “един лев”. Дадох му два, категорично отказах всякакво ресто. Вижда ми се ненормално в днешна София който и да е занаятчия да вземе за каквото и да е подобна сума пари. Колкото и малко да са били усилията по залепването и наковаването на 4-те пирончета, цената от един лев ми се видя смешно неоправдана.

Както ви казах обаче, човекът е чешит. Запъна се да ми връща един лев, но аз успях да го увещая да го задържи, все едно съм го черпил бира (има ли още бира по 1 лв?). Доволен се завърнах в офиса, сложих си двете нови обувки и се прибрах.

Чудя се защо го пиша това.

От една страна, ще ми се ако някой търси ремонт на обувки в София, да намери тази статия и да отиде в малкото обущарско дюкянче, което е в мазето на блок 89 в “Мусагеница”, точно срещу бизнес-сградата на Г.М.Димитов 16А. Колкото повече оборот има този човек, толкова по-малка е вероятността да се откаже от бизнеса си. И сега не вярвам този бизнес да го издържа, защото работното му време е такова, че издава че работи и на друго място.

От друга страна, (и) днес интервюирах за работа. Последните няколко седмици се видях с много кандидати. И ми предстои виждане с още. Хора разни, някои с добра представа за уменията си, някои със супер-разпънати балони с очаквания. Замислих се за този човек точно срещу моят офис, който оцени трудът си на 1 лв. И за тези, които (като процент ниво на професионализъм в техната си област) доста му отстъпват, но не се колебаят да искат заплащане, различаващо се крещящо от възможността им да допринесат за общия успех.

Не знам дали ИТ нивото е паднало. Или очакванията са скочили. Или и двете. Нямам за цел да се оплаквам и смятам, че всяко интервю ме обогатява с нещо. Няма да се оплаквам и защото все пак успявам да намеря правилните хора. Определено съм обнадежден, защото въпреки че е трудно, хора се намират! И нещата вървят.

Обаче мисълта за услугата, оценена срещу един лев обаче не ме напуска! А дразнещите, мургави “чистници” по кръстовищата се мръщят, ако им дадеш под 50 ст, след като са те изнудили да ти мият стъклото! Добре, че и Шкодата ги мрази и автоматичните чистачки ги прогонват на секундата, в която пръснат върху стъклото, въпреки отчайващите ми жестове отвътре, че не желая досадната им услуга. На тях: 50 ст за 15 сек. На майстора… 1 лв.