Тази година спокойно може да се каже, че е годината на ските. Януари бяхме на ски. С Ангел. От детската му градина организираха лагер за децата, но и родителите бяха добре дошли. И ние с Веси решихме да се възползваме от офертата и да покараме малко ски. Още повече, че учителките си поемаха децата и си ги гледаха те. Ние имахме луксът да се занимаваме само със себе си. Бебето зарязахме в София под вещите грижи на баба Желязка.

Настаняването беше в х-л “Дивите петли” в местността Гюлечица. Соц хотел, но ремонтиран, топъл и сравнително запазен. На около 5 км от Мальовица.

Първият ден бях изключително скептичен дали въобще ще успея да си върна поне малко от това, което можех. Още повече ,че времето хич не беше хубаво. Снегът се топеше, топеше се и желанието ми да влизам в ски обувки. Този първи ден (всъщност само следобеда, защото преди обед пътувахме) въобще не се осмелих да вземам ски и учител. Веси хич не и хареса, но не можеше да прави кой-знае какво. Понеже аз не исках да карам, тя също не взе ски и само се поразходихме. Отидохме го “горната” писта, която беше доста по-голяма от другите, но пък беше и трудно достъпна – няма път, единственият начин е с лифта до горния край на черната писта и от там – по гъз. Не много добра переспектива.

Вторият ден обаче беше друга работа, Ставаше за каране. И аз нахлузих обувките и ските и с помощта на един учител започнах да си припомням забравената стойка. Направи ми впечатление, че пичът не ме учи въобще как се пада (да, ски обучението започва с майсторлъка да падаш, защото ако падаш неправилно, може да ти е за последно). Но той въобще заобиколи това и направо започна с ралото.

Аз се показах добър ученик, напреднах сравнително бързо и след 40 мин той ме качи на влека. На най-лесния разбира се. Показа ми още това-онова и то времето му свърши. Разделихме се с уговорката, че ще практикувам, а след ден-два ще продължим. Допълнително практикуване така и не се случи, аз реших че ще усъвършенствам спускането “на рало”, докато ми омръзне и докато го овладея много добре. Което за тези дни така и не се случи.

Сам, аз започнах като един опитен скиор да се пускам по пистата. С влека догоре, след това рало до долу. И пак. И пак… и така до обяда, когато с Веси отидохме да починем и да ядем. Децата отдавна си бяха тръгнали, тях в 12:30 го прибираха към хотела, за да обядват и да почиват. Ние обаче бяхме решили след обяда да издрапаме до другата писта.

На другата писта нещата бяха по-добре, макар и да отбелязах първите падания и съотвено малко изплют и/или изяден сняг. Но пистата беше по-дълга, по-удобна за каране. И за жалост, на 10 минути бъхтена пеша, в ски обувки, със ските на рамо. Което поне за мен реши нещата веднъж завинаги – така и не стъпих на тази писта повече. Веси обаче посети пистата още 2 пъти. Тя е значително по-опитна от мен, затова следващите пъти тя вземаше влека, който я караше до самото начало на пистата (там пистата е много тъмно червена), след това тя слизаше до нормалната, синьо-зелена писта, и там си караше. Аз не мога така, тъмно червеното го слизам много трудно, без ски (аз и без ски си падам доста добре на заснежена, тъмно червена писта).

Останалите два дни беше направо идеално. Заваля сняг, натрупа, пистата стана значително по-добре. Аз продължих да си усъвършенствам ралото, последния ден бях преодолял повечето колебания, т.е. бях станал опасен за себе си и за околните 🙂 . Но нищо по-сериозно не се случи, и с това ски-лагерът приключи.

Около месец след това, на рожденния ден на Мария бяхме за 2 дни на станцията на БДЖ на Студенец. Оказа се, че на еко хотел “Здравец” са направили зеленичка писта, около 400-500 метра, на която един ден се радвахме много. Точно беше навалял многото сняг и аз, Веси, Ивон и Бойко използвахме момента да покараме ски. Четири часа не слязох от ските. Мислех си, че синият участък на пистата ще е проблем, но се оказа че е направо идеален за мен. Единствено в началото имах проблем, защото едната ска започна всеки път да се откача точно по средата на пистата (единият път доста красиво си пресуках кракът, но нищо фатално, само малко болка). След като вбесен докуцах до гардеробът, хората там провериха автоматите, извиниха се и този път ги регулираха правилно. След което нямах никакви грижи до края на деня. Определено ми се ще да се върнем да караме на тази писта, но май ще е другата година, защото снегът на хижа “Здравец” не е много траен, особено март месец. Но ще видим.

Като цяло, годината беше много успешна за ски уменията ми. Не само си върнах ниво “мега-начинаещ” от предишните години, но и вече спокойно мога да се пиша само “начинаещ” 🙂 . И което е най-доброто, започна да ме кефи да карам, т.е. има светлина в тунела. Току-виж след година-две започна сам да търся това забавление, а не да разчитам само на Веси, както е до сега.

Ако всичко е ОК, догодина може да отидем до Австрия. Ако намерим с кой. И ако децата и финансите позволят 🙂 .