Отново. Отново таксито пристига в 04:00. Отново не спя цялата нощ от страх, че лягайки си късно няма да чуя часовника. Не, не се оплаквам. Не само защото вече свиквам. Просто и вече ми се струва, че такава ще е съдбата ми. Татко и той много пътува. Мащабите са малко по-различни, но нали уж децата трябвало да са по-напред… Поне с моето е така.

Пристигам на летището. С кеф констатирам (пак!), че не ме е срам вече от него. Симпатична служителка на Lufthansa ми казва, че не може да чекира багажа ми да Сиатъл. Защото последния полет “не излиза”. Приемам философски – и без това на Вашингтон ще трябва да си го вземам, за да минавам митница. Няма проблеми, ще стоя 3 часа там. А летището на столицата на САЩ съвсем не е приятно.

Въпреки неизвестността за 3-я полет, за смайване на сладураната от Луфтханза багажът се оказва чекиран до… Сиатъл! Тук на мен ми става радостно и се ухилвам. Но усмивката ми бива разтълкувана погрешно и на момичето като че ли не му става приятно… Убеждава ме, че трябва да си взема обаче третата бордна карта от Сиатъл. Докато машината не изплюва и три бордни карти… Идеално! Ухилвам се пак… Някой май е пропуснал обучението!

Багажът заминава, изпратен от пълният ми с надежда поглед “дано се видим пак”. Аз отивам да ме съблича секюритито. И след това да изпия едно лате при “Джими”.

Пиейки латето, пиша тези редове. На прясно ъпгрейднатия ми до Windows Mobile 6 Pocket PC (благодаря, Сашо). И на хардуерната ми клавиатура, която вече има и QWERTY кирилица (благодаря, Сашо). Мисля сега да пробвам и да го блогна оттук!

Дано не е единствения материал от тази командировка :).