След 5 страхотни дни на [Walt Disney World Resort][1], най-накрая дойде време да се прибираме. Изкарахме супер, но все пак, вкъщи си е най-добре, особено ако любимите ти хора не са до теб.

В денят на прибирането, още от сутринта се чуха новини за отменени полети вследствие ураганите, които междувременно удариха Източното крайбрежие на Щатите. Флорида беше едно от местата, което трябваше най-много да си изпати, но засега успявахме да удържим сравнително добре (бяхме загубили само един следобед вследствие лошо време).

Моят полет беше определен да излети за Вашингтон в 13:50 местно време. Поради това още в 11:20 бях на летището. Получих си мястото, наредих се на опашката за проверка. Три човека пред мен се случи нещо, което наблюдавах с интерес (а след това – с отегчение). Както си работеха проверяващите, изведнъж се чу “код Браво, код Браво” и двама от всеки екип (един екип е трима човека) изхвърчаха с максимална скорост нанякъде. Естествено, проверката моментално беше преустановена и дойде ред на първото чакане. Беше впечатляващо да наблюдаваш до каква степен беше тренирано това изтегляне. Екипите бяха повече от 15 (което прави 30 човека), които без проблем за по-малко от 15 секунди минаха през площ, широка един метър (това всъщност е входът към совалката за зоната за заминаване).

Зачакахме! След някъде към 30 минути всички се върнаха и работата беше възобновена. Аз имах много време за полета и въобще не бях притеснен, но докато чакахме някои хора доста се изнервиха.

След като минах проверката, се запътих към изхода за моят самолет. И на изхода ме чакаше поредната изненада.

Изходите в Орландо са интересно построени. Има една огромна зала, която сигурно може да побере повече от 600 човека. Лъчи, стърчащи от тази зала, служат за отвеждане на хората до техния самолет.

Е, залата беше почти препълнена. С труд си намерих место, където да седна. И след малко ни уведомиха: “Уважаеми пътници, знаем че сега трябваше да започне бодринга за полет UA 1622, но поради лошото време (навън падаха гръмотевици) самолетът ви беше отклонен и в момента каца на летище Тампа. Ще знаем повече до 30 минути, моля да запазите търпение”. Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Ние имахме цял час и половина чакане за полетът ни от Вашингтон, но датчаните (явно още им държеше влага от предишния полет) моментално заформиха една опашчица пред лелята, която пък се видя в чудо, че трябва да обясни още 48 пъти едно и също нещо. Затова след като обслужи 2-3 човека и видя, че въпросът явно е един и същ, вдигна микрофона и сподели: “Известно ни е, че всички хора с връзка във Вашингтон имате притеснения, но към момента не можем да кажем нищо повече. Следим Вашите връзки в компютъра, искам да Ви уведомя че на този полет имаме 108 човека, които са с връзка във Вашингтон. Ще Ви дадем информация веднага, след като я получим, предполагаме след около 20 минути ще знаем с точност. Ако бурята продължи, полетът ще бъде забавен. Броим секундите след всяка гръмотевица, и в моментът, в който имаме 10 минути без гръмотевица, летището ще възобнови работа”.

Датчаните с мърморене седнаха обратно и лелята обслужи 2-3-ма местни, които явно и те питаха нещо “кратичко” или очевидно ясно, защото и те се върнаха на местата си своевременно.

След 20 минути лелята взе микрофонът: “Уважаеми пътници, Вашият самолет в момента излита от Тампа. Очакваме го да кацне тук след 30 минути. Следим Вашите връзки и предполагаме, че следните <...><...><...> пътници ще изпуснат тяхната връзка и ще бъдат пренасочени към други полети”. Копенхаген липсвахме в списъка на тези, изпускащи връзката, затова и датчаните останаха спокойни.

Самолетът вярно кацна след 30 минути и хората се изсипаха от него. Малко притеснени (все пак, 2 кацания в лошо време не си е работа), пък и сигурно си мислят “абе какво е това време, ние на почивка идваме тук!”.

Бордингът ни започна след още 10 минути. Трябва да се уважи скоростта, с която бяха почистили Еърбъс за 200 човека. Настанихме се, обнадеждени, че ще успеем за полета. Самолетът се отдели от ръкава, тръгна към пистата и след 5 минути спря. След още 5 минути капитанът сподели: “Уважаеми пътници, няма да повярвате! Самолетът преди нас е ударил птица (патка, помислих си аз) на пистата и докато не почистят пистата не можем да излетим.” След още 5 минути: “Уважаеми пътници, посоката на летището беше обърната. Ще рулираме до писта, която е на другия край на летището. Извиняваме се за неудобството.”

И тогава вече датчаните усетиха, че са прецакани! Нямаше на кой да се оплачат вече, а __очевидно__ щяхме да изпуснем полета. Не се отделихме от летището и през следващите 30 минути (бая сериозна опашка от излитащи самолети се беше заформила). Излетяхме, летяхме в много лошо време.

Във Вашингтон кацането беше “интересно”, но пилотът беше перфектен. Вятърът ни подхвърляше до последния момент и аз лично се бях попритеснил. Не че нещо зависи от мен, ама някакси не е приятно да се размажеш някъде пред/зад/около пистата за кацане. Но пилотът направи нещо, което не бях виждал до тогава. Както самолетът летеше надолу, в последния момент преди пистата той рязко “отпусна” (в този момент 10-тина метра рязко пропадане си ги “усетихме” всички, усещане като от гигантско пропадащо виенско колело), след това изравни крилата, зае позиция за кацане (всичко това в последните 5 метра височина) и опря земята толкова меко, колкото не ми се е случвало и при ясно време в други случаи (още помня капитан Мохамед, a.k.a. Шумахер, с който летяхме на отиване в Анталия). Вън бушуваше вятър от 40 км/час, но това при най-важния, последен етап от кацането въобще не го усетихме.

Слязохме с обречен вид от самолета. Изход за нашия полет въобще не беше обявен преди кацането, т.е. на всички ни беше ясно какво ще последва.

Като казвам “беше ни ясно” следва да допълня, че въобще не ми идваше наум какво точно ще се случи. Оказа се, че от летище Вашингтон до края на деня няма полет, който да може да ни помогне. Всички пътници за Копенхаген бяхме пренасочени. Късметлиите взеха место за утрешния полет по същото време, не-толкова-късметлиите взехме места за утрешния полет до Франкфурт, с 5-часово прекачване за Копенхаген.

Накратко: вместо да пристигна вкъщи в 09:00 сутринта в събота, щях да пристигна вкъщи в 19:00 часа в неделя. Само 34 часа закъснение.

Като за капак, United отказа да ни обезщети с нищо. “Вината” била на лошото време. Ако питат мен, вината беше на глупавия паток, който се е оставил да го размажат на летището, но мен за тия работи никой не ме пита.

Така до болка познатата (от последния път) сюрия от 48 колеги се насочихме дружно към хотел “Hyatt”, където срещу $80 всеки си взе стая. Засега информацията е, че парите ще ни ги възстанови фирмата. Ако не стане така обаче, все едно сме се почерпили с един хотел ;).

Настаних се в хотела, взех си вечеря в стаята ($40, но вече от нищо не ми пукаше, или ще връщат парите във фирмата, или в този момент можех да удуша този, който ще ми каже че няма да ми върне парите точно за тази вечеря) и след малко бях в леглото. Можех да се обадя на [Владо][2] и да се чуем пак, но освен физическата и емоционална умора от всичко бях и в ужасно настроение и не исках той да се окаже проводник на него. Надявам се да не ми се сърди (ето затова блога е удобен, той със сигурност ще прочете това 🙂 ).

Сутринта някой ми звънна по телефона. Някой, който като ме чу, реши че не си струва да говори с мен и просто затвори. И така 2 пъти. Или някой си играе, или от твърде много смотани индийци (хотелът беше препълнен с тях) са се намерили няколко, които не знаят как се работи с телефон дори.

Тъй или иначе, измъкнах се от леглото, проклинайки звънящия и се дооправих. Багаж нямах, чекираният ми багаж не ми го дадоха на летището (добре, че си сложих дънките във Флорида, че както мислех да съм с късите панталонки…), а с мен си нося само електрониката. 11:30 бях вече излязъл от хотела, а в 12:00 бях на опашката за место за полета. Макар че полетът е в 18:00, така или иначе няма какво да правя в хотела (освен да кисна във фоайето, което при толкова много индийци не е приятно преживяване). Затова влязох в зона пътници и седнах да опиша преживяванията (от двата полета).

Казват, че блогът помагал да се разтовариш психически. Има нещо вярно, като споделям това някакси ми олеква. Не че това ще направи нещата по-добре и ще ми върне изпотрошеното време, през което вместо с :Веси: да излезем някъде аз се мотам по летища и хотели. Но все пак като че ли помага.

Накрая искам да споделя колко съм доволен от услугата на [T-Mobile][3]. Срещу $10 имам 24 часов интернет навсякъде, където имат Hot-spot. В стаята на хотела имаше (вчера си купих времето), на летището също има. Наличието на Интернет ще направи далеч по-поносими 5-те часа чакане, още повече като имаме впредвид и факта, че намерих контакт!

Сега завършвам 1-вата част от това завръщане. Горещо се надявам да няма втора, а в неделя в 19:00 съм си вкъщи и хич да не им е до бложене. Дано полетът ми да пристигне навреме. Не съм особено очарован от Луфтханза, но сега е моментът да ме опровергаят, __не__ изненадвайки ме с нищо лошо на летище Франкфурт.

[1]: http://disneyworld.disney.go.com/wdw/index?bhcp=1 “Walt Disney World Resort”
[2]: http://www.georgievi.com/blog/ “Блогът на Владо”
[3]: http://hotspot.t-mobile.com/ “T-Mobile Hot-spot site”