Не ми се пише за Флорида. Не и сега. Но определено искам да ви споделя за двете най-кошмарни пътувания до USA и обратно.

Не знам защо бяха толкова зле.

* Дали заради факта, че около 600 колеги пътуваха заедно с мен и всички полети бяха заети?
* Дали заради това, че моят полет беше през [Washington Dulles Airport][1]?
* Дали заради това, че времето по източното крайбрежие на Щатите беше отвратително в денят, когато трябваше да се върнем?

Не знам точната причина. Но ето какво се случи на отиване.

Полетът до Orlando, FL се състоя неделя/понеделник 27-28 Август. Трябваше да е само на 27-ми, но така се случи.

12:20 трябваше да излетим от Копенхаген. Но иначе перфектните датчани явно хич не им пукаше за това ще излети ли полет SA 925 навреме или не.

Хората се погрижиха за нашата сигурност, направо даже се прегрижиха за нея. Само не бяха изчислили един дребен детайл: невъзможно е един човек да пребърка ръчния багаж на 300 човека за по-малко от 2 часа. Ако този един човек губи по 1 минута на пътник, 300 човека са точно 5 часа пребъркване.

Аз обичам да отида по-рано за полет. Мразя летенето с багажи (и деца, понякога) по не толкова големите и обикновено заети коридори на летищата. И този път в 10:20 бях на летището, минах без проблеми през всички проверки (тези, които са задължителни за всички) и се натъкнах на опашка от 30 човека, всички от моя полет. Бързо разбрах за какво е опашката – __един__ служител на SAS пребъркваше ръчния багаж. Пребъркваше го бързо и небрежно (поне на мен така ми се стори) но си губеше поне по една минута на пътник. След около 30 минути дойде и моят ред, за да видя, че бордингът всъщност вече е започнал (самолетът беше там и беше готов – защо да ни държат в пред-бординг залата?). Качих се на самолета още в 11:50, настаних се и зачаках.

Чаках.

Чаках.

Чаках.

Оказа се, че на никой не му пука за нас, защото закъсняхме с около 2 часа само и единствено защото тази опашка от 30 човека е набъбвала и набъбвала, а скоростта не се е променяла особено. И идея си нямам колко глупав и ограничен може да е един мениджър, който да позволи междуконтинентален полет да закъснее с 2 часа само защото няма хора, които да пребъркват ръчния багаж, но това си беше факт: секюрити мениджъра на летище Каструп явно е бил тъпо парче. Или не му е пукало. Но полетът така или иначе закъсня – излетяхме за Вашингтон с час и 40 минути закъснение: един полет, пълен с нервни пътници, на които някакси им беше ясно, че няма как да хванат връзка, излитаща час след редовното време на кацане на техния полет.

Както и не я хванаха. Полетът успя да навакса час от закъснението, но 40-те минути бяха фатални. Явно United не искаха да забавят полета си (макар и заради повече от 40 човека, пропускащи връзка) и поради това, след пристигането и минаването на границата получихме места за следващия полет на United, който излиташе в 22:00 местно време. Това си бяха още 6 часа закъснение, но нямахме много избор.

Трите часа допълнително чакане някакси минаха (вечеря, щуране из летището и т.н.) и в 21:45 благополучно се настанихме в самолета за Орландо. И зачакахме излитането. Което обаче така и не се случи!

Около 15 минути след часът, през който трябваше да сме напуснали дока, пилотът бодро съобщи, че единият двигател не ще да запали. Ние веднага предложихме да слезем и да го бутнем, барем тръгне, но това изглежда нямаше да проработи при реактивен пътнически самолет за 150 човека. Та пилотът каза, че след последния опит трява да се изчакат 20 мин, за да изстине стартиращият двигател и че след това ще се направи последен опит. Ако не тръгне… ще видим.

Не тръгна. И след 20-те минути двигателят не запали, при което ни казаха учтиво да слезем от самолета и да се насочим към друг изход, където чака резервния самолет. Часът междувременно стана 23:00. Хората бяхме доста нервни (особено тези, които вече си се чувствахме близки, защото бяхме от Копенхаген), за децата да не говорим.

Слава Богу, двигателите на втория самолет бяха наред и след около 2 часа (01:00 местно време в понеделник) кацнахме в Орландо. Отне около 30 мин, докато дойде багажа, след което автобус и се наредих на последната опашка – тази за регистрация в хотела. Нали се сещате, със същите 50 човека, които трябваше да пристигнем още в неделя, някъде около 19:00.

Последната опашка отне около 30 мин. Три регистратора с максимална скорост обслужиха всички нас, и около 02 бях в леглото си. Алармата беше включена за 07:00…

Като заспивах, си мислех че това е най-ужасното пътуване, което до сега съм имал. Но за жалост, тогава още не знаех колко бъркам.

[1]: http://en.wikipedia.org/wiki/Washington_Dulles_International_Airport “Washington Dulles Airport at Wikipedia”