Днес попаднах в ситуация, която ме накара сериозно да се замисля блозите всъщност добро нещо ли са, или лошо… Къде е истината?
В ранният днешен следобед се разбрахме с Владо вечерта да си поговорим за лотарията за зелени карти. Той определено имаше какво да ми каже, а и всичко започна от мен с това, че бегло му споменах за намеренията ми (надявам се и Веси да се съгласи с мен) следващата лотария да участваме и ние. Не за друго, ами просто зелената карта ти дава в сравнително кратък срок възможността да вземеш американски паспорт, което пък от своя страна ти позволява да бъдеш по-пълноценен гражданин на света (справка: един от последните ми материали тук). И много други причини, разбира се – тук няма да ги изброявам, защото ще стане скучен и дълъг материал.
Вечерта, след като се навечеряхме вкъщи, дойде времето да поговорим с Владо. Изглежда и той беше свободен. Аха да започнем и той предложи след време да напише това, което има да ми казва, в блога си. И аз се съгласих, воден от благородната мисъл че така то ще стане достояние на повече хора.
Само след 10-тина минути ми стана криво. Наистина, в блога на Владо темата ще е много по-структурирана, а и ще може да я обсъдим повече хора и да стане нещо наистина полезно. Но пък аз, избирайки този вариант, се лиших от приятен начин да обсъдя лично нещата с приятел, чието мнение ценя! А и от няколко приятни минути също. Абе с две думи – съжалих за решението. Но не ми се щеше да връщам колелото назад. Сигурен съм, че Владо все още щеше да има време (въпреки това, че в момента май е малко по-зает от нормалното). Но пък нали вече го бяхме решили? А и май наистина темата, описана публично, ще е много по-пълна и полезна?
Причините в случая нямат значение. Това, за което ми е мисълта тук е, че покрай блога като че ли взех да общувам по-малко с приятелите си. Не че ми е много възможно да го правя лично – ние сме географски разделени едни от други. Но някак си си мисля “на който му пука за мен и за ежедневието ми – ще погледне блога и ще разбере” и избягвам ей-така да ги заговарям или да ги закачам, както го правех преди? Да, в блога пише нещата, ама това може би на някои от близките ми хора. Например – на мен! И със сигурност на скъпи за мен хора, с които иначе бих могъл да си общувам по чата например.
Гледам – много хора са се обзавели вече с блог. И усилено записват спомените, мненията и оценките си в него. И търсачките индексират за поколенията. Всичко това е прекрасно, това е един нов “глобален ум”, на който само ще му трябват няколко години и един по-як индекс и ще се превърне в такъв източник на знания, какъвто все още не познаваме (дори Уикипедиа ще е слаба в сравнение с него). Но нека блогерите да кажат – не ги ли кара блогът да се чувстват по-самотни и по-настрани от близките си хора? Не от най-близките, а от тези с които иначе разменят по някоя и друга дума? Не загубват ли някои по-дребни връзки, които иначе биха се запазили и евентуално развили? Дали причината за загубата на някой близък приятел не се крие (и) там?
Или просто някаква моя си параноя пак ме е подгонила?
Дончо,
Ето моето мнение: Аз почнах да пиша блог главно за да може всичките ми приятели, които имат желание да научават какво става с нас, да могат да правят това асинхронно, а не да ме чакат да им пиша е-пощи. Защото преди трябваше едва ли не на всички да пиша едно и също и така остава малко време за детайли. ДОкато в блога влизат доста повече детайли и всички научават за тях.
Не всичко обаче може да се прави публично достояние в блога. Затова има е-пощи, чатове, телефони и прочее форми на по-директна комуникация. Където можем да не обсъждаме по-общите детайли (те са известни от блога), а да се отдадем на по-задълбочена и лична комуникация.
И спокойно можем да се заговаряме и да се закачаме. Според мен бложенето не пречи на това, а напротив – помага.
Дончо, какъв по-добър повод да започнеш да имаш повече за казване 🙂
Знаеш ми мнението, и как реагирам като те питам как си и ми пратиш линк към блога. На мен лично ми е малко неприятно когато ме поставяш под един знаменател с хора които дори не познавам, ти самия познаваш едва от няколко години или месеца – за сравнение с теб се знаем от 89-90. Така че недей реви сега 😉 сам си го правиш да стане така, разбира се с най добри намерения. И не унивай, винаги може да е по лошо нали 🙂
@Владо: Така го чувствам поне аз. Плюсовете като че ли са повече от минусите, засега
@Пейо: Аз съм потайна гад, предпочитам да замитам прах в очите на обществото, докато аз в пушилката си извършвам подмолните, подли дейности. Блогът в този си смисъл доста помага :-P.
@Палавров: Що се пишеш “Палавров”? Какви са тия партизански псевдоними? Пиши си се направо “Афанасий”, че така те знаят хората, които покрай мен само по “име” те познават :). Иначе не крия, че твоите реакции на моите линкове са един от сериозните поводи за невеселите мисли по-горе!
Всъщност, блога е нещо допълнително на “общуването”. Както се казва във вица “Говоря само да огледалото, щото искам да общувам само с умни хора”. Т.е. това, което пишеш си е предимно за теб, а по-малко за диалог с приятели. Така си мисля аз.
За такива, като теб, дето са се забили някъде, това средство е незаменимо. Иначе, как щях да знам, какво всъщност се случва с теб? 🙂
@Палавров: Да си кажа честно и аз, прав е Дончо :-). Аз се познавам с него от 1992-а (МЕИ-то в Пловдив) и познавам задочно “Афанасий”, т.е. слушал съм много за теб от Дончо. Ама не и за Палавров.
В началото мнението ми за тази нова медия беше доста негативно, понеже го приех като заместване на общуването.
Но сега мисля друго. Направих си блог не за да разказвам лични неща (мразя да ми обясняват кой колко го болял стомаха днес, пък каква книга чел в тоалетната и други тем подобни теми, които масово заливат блоговете). А за да имам свое място, в което да кажа нещо публично – т.е. като една трибуна за изказвания. Използвам го за да давам свои оценки за книги, което смятам би било полезно и за други. За да се опитам да накарам този, който попадне тук по един или друг начин да се замисли над нещо.
Също така ползвам блогове като източници на информация – много практически опит на тема програмиране е споделен из тях. Само трябва да търсиш 😉
Без да се обиждаш, но ако искаш връзките да не бъдат разтягани максимално (‘дет са викаше за болтовете, които трябвало да се затягат четвърт оборот преди скъсване – съкаш болта и връщаш четвърт оборот;), трябва и ти да се интересуваш от общността около теб.
И аз като “Палавров” се стреснах, когато последния път, когато се чухме по джабер (вебе не помня преди колко време беше… година-две?) и те питах как си, какво правиш, ти ми каза “имам блог, за които се интересуват” и ми даде адреса, макар да го имах отдавна в blogroll-а си.
А пък аз те познавам доста по-отскоро и доста по-малко.
Не знам, може би “моно” усещането е лично и трябва сам да “се разбереш” с него. Защото си е усещане. 😉 Аз например не съм съгласен с доста властническото ти разбиране за политиката, макар принципно да разбирам, че имаме еднакви възгледи, антикомунистически. Имам усещането, че с моите изследвания на анархизма изпадам в някаква перифериа на блог-интереса. Но няма проблем – важното е хората да са щастливи. 😉
Оставам с очакване някой ден да се съберем на по бира – аз откакто не мога да срещна на линукските бирени сбирки хора като теб, Йовко, Роси просто не ходя изобщо вече там.
П.П.: Моля те, докато сме на тая тема, оправи blogroll-а си – или изтрий записа за мен, или го поправи. От страшно много време вече адресът ми е друг. :((
@turin: Благодаря ти за добрите думи. И извинявай, ако съм те засегнал понякога с подобни неща. Постепенно разбирам къде е била грешката, ще се постарая вече да не я допускам [често]. Наистина някакси тъпо е, когато специално те заговорят “как си”, да им тръснеш един линк и това е. Но преди някакси не го разбирах така.
Оправих ти линкът. Всъщност, аз тези линкове почти не ги ползвам, защото си имам RSS четец, който ме нотифицира когато има нещо ново, и направо си чета там.
@Ira: Всеки блог има различни цели. За себе си например мога да кажа, че пробвам да бъда 50% публична трибуна за полезни неща и 50% личен днвеник – за да може всичките ми приятели, които географски са далеч от мен, да могат да се чувстват съпричастни с живота ми и да не се забравяме. Че иначе трудно се поддържа връзка по е-поща или чат с 30-40 човека. Но всеки сам си избира накъде точно да се насочи с бложенето ;-).
@Владо,
това ми напомня много една идея от книгата “Хакери на човешките души”. Един от главните герои разбра, че устройството, което набира от време на време и разговаря с майка му по телефона се е повредило преди месец, така че излиза, че не й се е обаждал скоро. Важното е, че в този момент той осъзна, че майка му не го е потърсила през това време – напълно е възможно от другата страна (тази на майка му) също да има такова автоматично устройство, което просто отговаря на неговото…
Блога не замества общуването с близките – не и за мен. Вярно е, че не мога да отделя време на всички да си побъбря с тях (с някои приятели не съм говорила от повече от година). Но не мисля, че ако пиша в блога си това ще ни накара да се чувстваме по-близки с тях. Дори и те да четат и да ме имат за близка, то аз ще съм се отдалечила от тях, защото повечето нямат блогове.
Ако трябва да отговоря на въпросите от поста – при мен е по-скоро обратното. Срещам се с хората предимно на живо или си чатим, или пък си говорим по телефона. И както си приказваме, като кажа някоя “умна” приказка, някой подхвърля: “Това трябва да го блогнеш”. И аз блогвам. 🙂
Ползвам го понякога и за самочувствие – друго си е, когато се запознавам с някого и той ми каже: “Чета ти блога”. Чувстваш се като звезда някакси. 🙂
И все пак, понякога, когато ми се е случило нещо особено интересно, което е прекалено дълго за писане, написвам го веднъж в блога си и раздавам линкове. Пести време, а и така повече хора успяват да го видят. Иначе на някои просто няма да имам възможност да го разкажа. Досега никой не е протестирал по повод това, така че си продължавам по същия начин. Ако някой се бунтува, ще пиша отделно и специално на него, а за блога си няма да споменавам. 🙂